ЗА ПОТЕКЛОТО НА ДОБРОТО И ЗЛОТО

Ромео Попилиев / По театралните сцени

HOMO LUDENS 17/2014

Facebook
Google+
http://homoludens.bg/articles/za-potekloto-na-dobroto-i-zloto/
Twitter

„Макбет” от У. Шекспир, режисьори Кенет Брана и Роб Ашфорд

участват Кенет Брана (Макбет), Алекс Кънгстън (Лейди Макбет), Джими Юил (Банко) и др.

Продукция на Манчестерския международен фестивал, 2013

Излъчена от NT-Live  за България на 23.10.2103

 

Заснетият спектакъл на „Макбет” от Шекспир, представен в „Синема сити” в София, е част от една вече оформена,  добре премислена и сполучливо вървяща поредица, която трябва максимално да сближи „живия” театър „сега и тук” с технически възпроизводимия спектакъл. Идеята е зрителите по света вече дори да могат да присъстват на театрални събития, съвпадащи като реално протичане във времето. (В рамките на шегата можем да се запитаме: а дали същинската цел не е заложена в това допълнително да се ограничава по този начин напливът на бедните и опасни българи и румънци да присъстват наистина на живо на спектаклите в Лондон, за да могат после да се възползват от предимствата на социалната система на Острова?) А иначе е ясно, че разликата между „истинско” (или по-скоро живо и налично „тук  и сега”) и „виртуално” стават и ще стават все по-незначителни покрай своята все по-малка незначещост: добро за едни или зло за други; добро и зло, които все са от едно потекло…

Постановката на Кенет Брана, изпълняващ ролята и на самия Макбет, чиято творческа биография и на актьор, и на режисьор изобщо е силно обвързана с творчеството на Шекспир, е изцяло в духа на английския театър. На първо място спектакълът е без промени, съкращения, колажи и добавки в текста – „иновациите”, така характерни за българския театър между края на 80-те години на ХХ век и края на първото десетилетие на новия век. Но като че ли днес и нашият театър по-скоро се завръща към по-цялостното и скрупульозно използване на класическите текстове, въпреки процесите на дедраматизация на театъра – а може би и заради тях. Всяко действие среща своето противодействие. А и обливаният днес от информационните вълни зрител все по-трудно може да отделя време, за да се запознава предварително с класическите текстове. Така се получава друг парадокс – колкото по-достъпна и близка се оказва класиката, толкова по-трудно се добираме до нея. Що се отнася до актьорската игра в спектакъла, то тя носи обичайната стилистика на английската актьорска школа: завладяваща динамика, постоянна ангажираност в действието, силна експресия и енергия, удържани в рамките на реализма.

Вероятно най-интересната находка в случая е изборът на театралното пространство; на сцената и залата. Това е вътрешността на истинска църква, която се разбива на пространствени опозиции горе/долу, осветеност/тъмнина, свещеност/първичност и т.н. Сцената всъщност трябва да представлява един кален двор – място за срещи от всякакъв вид, за битки и кроежи, за злодейски страсти и страдания, за бегли прозрения и мрачни мечти. Тя напомня и арената за средновековните турнири, още повече с местоположението на зрителите около нейните ограждения.  Тъкмо това вътрешно и тъмно „долу” е притиснато от величавато и просветлено „горе” на църковната сграда, която, както винаги символизира дарения ни от Всевишния чуден, възвишен и прекрасен свят; онова  желано, но рядко срещано и оставащо недокрай постижимо добро, обгърнало и приласкало въпреки всичко във вечните си обятия обиталището на калното зло. Добро и зло, които са все от едно потекло, но които, така или иначе, ние все пак имаме волята и разума да разчитаме във „вещите” нашепвания на силите вън и вътре в нас. Освен това тъмнината се асоциира, разбира се, със самотата и разединението, докато общността трябва да бъде осветена, да бъде разположена и дадена в лоното на светлината. Злото поначало се ражда в тъмата и от силите на тъмнината, но също така в обърканата тъмна самотност; в самотата, залутана сред тъмнината, извън светлината на общочовешкото.

Тъкмо човешката общност, с нейните тъмни несъвършенства, но осветена от разума и възпиращите категории на морала е пространството, което може да запази доброто и да удържи на злото. Човек е в състояние да остане такъв само в своята заедност. Само в нея може да се утвърди моралното действие и присъствие, а не в единичностите, неизбежно водещи до злодейски дела и заговори. Моралът е една категория, само на възпиращата сила на която трудно може да се разчита, ако липсва близостта и взаимната ангажираност. Във всеки случай той не е абстрактна категория, а поле на постоянна борба и това донякъде кореспондира с политическите събития у нас. Кенет Брана е спазил нагласата на автора танцът на човешките страсти да бъде представян без дидактични поуки. Никога не трябва да бъдем толкова уверени в себе си и в другите, и да очакваме появата на доброто – или, все едно, на злото. Но вниманието и съмнението са вече почти достатъчни.

Очакваме с интерес и следващото творческо предизвикателство на Националния театър от Лондон „на живо”.

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox