Животът е само сега

Зорница Каменова / По театралните сцени

HOMO LUDENS 21/2018

Facebook
Google+
http://homoludens.bg/articles/zhivott-e-samo-sega/
Twitter

АВЕНЮ Q музика и стихове Робърт Лопес и Джеф Маркс; либрето Джеф Уити; по оригинална идея на Робърт Лопес и Джеф Маркс; превод Любов Костова; превод на песните Десислава Софранова; постановка  и режисура Уест Хайлър, Петър Кауков; кастинг Шели Бътлър; сценография и костюми Ивайло Николов; кукли Димитър Димитров; тонрежисьор Данаил Данаилов – Дидо; хореография и художествено осветление Росен Михайлов; музикален ръководител Роберта
Участват: Камен Асенов, Венцислава Асенова, Цветелин Павлов, Лилия Гелева, Гьорги Георгиев – Антика, Павлета Семова, Мила Люцканова. Със специалното участие на Рафи Бохосян в ролята на Гари Колман и с участието на Ангел Николов – пиано.
Mюзикълът е представен за първи път на Бродуей от Kevin McCollum, Robyn Goodman, Jeffery Seller, Vineyard Theatre и The New Group. Постановката на „Авеню Q” в СКТ е лицензирана от MUSIC THEATRE INTERNATIONAL (Europe) и с подкрепата на Фондация  Арт Офис.

Премиера: 16 февруари 2017, Столичен куклен театър

 

Актуален, забавен, съвременен, остър, директен, политически некоректен – всичко това може да се каже за мюзикъла „Авеню Q“, който се играе вече втори сезон на сцената на Столичния куклен театър. Тази премиера внесе свежа енергия в програмата му, но и предизвика сериозен отзвук в театралното пространство на столицата.

Предисторията започва преди почти две години, през декември 2015 г., когато се състоя „Американски мюзикъл“ – сценично събитие, непретенциозно обявено като „представяне на резултати от уъркшоп за актьори“. То демонстрира пред публика какво са постигнали актьори от трупата на Столичния куклен театър при шестдневен процес на работа с трима американски режисьори, идващи у нас от родното място на американския мюзикъл – Бродуей. Целта на работното ателие бе усвояване на основни актьорски техники при поставяне на мюзикъл и бе изцяло ориентирано към актьора и неговите средства при изграждане на образ и характер в този специфичен жанр. Изненадващо за актьорите и останалия творчески екип този показ се оказа любопитен и за театралната, и за широката публика. Препълнената зала при представянето му разкри потенциала на една недостатъчно ясно формулирана и разработена за българския театрален контекст ниша. Това не означава, разбира се, че няма опити в поставянето на чужди мюзикъли на българска сцена или че няма отношение на публиката към този жанр. Повечето от досега представяните у нас мюзикъли разчитат на интереса на зрителя към любими музикални филмови първообрази – „Коса“, „Ах този джаз“, „Исус Христос – суперзвезда“, „Чикаго“, „Страхотни момчета“ и др., на познатия им сюжет и саундтрак. В случая с „Американски мюзикъл“ изкристализира естественото любопитство към този хем сериозен и социален, хем лек и мелодраматичен музикален жанр, защото става дума за работа върху сцени от непознати у нас американски мюзикъли, единият от които – с кукли, което беше тест за (не)подготвената публика. Избраните откъси бяха компилирани от три мюзикъла: „Малка нощна музика” (музика и стихове – Стивън Зондхайм, либрето – Хю Уийлър), „Авеню Q” (музика и стихове – Робърт Лопес и Джеф Маркс, либрето – Джеф Уити) и „Магазинче за ужаси” (либрето и стихове – Хауард Ашмън, музика – Алън Менкън).

Акумулираният интерес на публиката към тези бродуейски и оф-бродуейски хитове даде основание уъркшопът да не остане самоцелен в рамките на показа, а да бъде обещаващо начало за позитивни колаборации и в крайна сметкада доведе до реализиране на цялостен мюзикъл – „Авеню Q”.

„Авеню Q” е създаден през 2003 г. Автори на музиката и стиховете са  Робърт Лопес и Джеф Маркс, а на либретото – Джеф Уити. Първата му постановка е дело на Джейсън Мур в оф-бродуейския театър „Вайнярд“ през 2004 г. След няколко месеца той си спечелва място на Бродуей в театър „Джон Голдън“. Тази реализация му носи номинации за шест от категориите в американските награди за мюзикъл „Тони“ и той печели три от тях – наградата за най-добър мюзикъл, за най-добро либрето и за оригинални музика и стихове. През 2006 г. мюзикълът прекосява океана и се настанява на лондонския Уест Енд. Музиката му отново е отличена, този път с номинация за наградата „Грами“ за музикален албум от мюзикъл. После следва и номинация за британската театрална награда „Лорънс Оливие“. След многобройните турнета и оригинални продукции, номинации и награди в почти целия свят, след варианти за ученици и адаптации, ползван за политически и активистки цели, обвързан с големи благотворителни каузи, „Авеню Q” е обявен за един от трите най-значими, атрактивни и влиятелни световни мюзикъла заедно с „Цар Лъв“ и „Боен кон“ (и трите мюзикъла ползват куклени средства или движещи се механични обекти). Навлизайки масово в комерсиалните продукции, сценичните обекти (performing objects) са едни от важните маркери за промяна на нагласите към кукленотеатралната изразност, излизаща от клишето на подценявано изкуство. „Куклите и свързаните с тях фигури, които комбинират антропоморфни с изкуствени елементи, както и технологичните средства са важни метафори за очевидна проява на промененото ни разбиране за това какво означава да бъдеш човек.“[1] Макар да е много общ, този подстъп към кукленото и куклеността се оказва важен и за „Авеню Q“ – мюзикъл, обърнат директно към човека и неговите ценности в един динамично променящ се и актуален свят на различието и глобалността, хармонично резониращ със съвременната чувствителност.

Находчивата социална сатира (както също може да бъде определен този спектакъл) е пародийна реплика на прочутия детски телевизионен сериал „Улица Сезам“, в който участват мъпетите[2] на Джим Хенсън. Макар че създателите на „Авеню Q” отричат да има каквато и да било връзка с него, пародийните препратки са доста и не само защото става дума за порастването и опознаването на съвременния свят и неговите ценности. Персонажите в „Авеню Q” са сякаш израсналите с „Улица „Сезам“ деца, които са били убеждавани от телевизионния екран, че всеки един от тях е специален и може да постигне всичко. Сега те се оказват разочаровани пораснали младежи, осъзнаващи, че всеки един всъщност е най-обикновен човек, че светът и обществото ги ограничават, и че откриването на цел в живота, работа, любим човек или дом не е лесна работа. Както споделя в тъжна равносметка на едно място героинята Кейт Монстър: „Мечтите на някои хора се сбъдват, но аз не мисля, че съм една от тях! Такъв е животът. Никой не те учи на това, когато си дете, защото ако знаехме, никой никога нямаше да мечтае! Или пък да иска да порасне! Обаче не можеш да спреш растенето!“. Има и цяла песен, посветена на немската дума „schadenfreude“, означаваща щастие от чуждото нещастие, или удоволствието за сметка на всичките нещастници, каквито са персонажите, събрали се в този „тъй изискан дом“ на края на града: „Само си помисли, братле, колко хора ще зарадваш, като мизерстваш!“, казва Гари Колман на Ники. Авеню Q е символ на маргиналността, на периферията в град, където имената на централните улицисъс скъпи жилища и висок стандарт започват с А, B, С, D и т.н., за да стигнат до най-отдалечената, евтина, мизерна, изпълнена с аутсайдери улица, кръстена с една от последните букви от английската азбука – Q.

„Авеню Q” в Столичния куклен театър е постановъчна реплика на бродуейския хит. Можем да определим събитието като важно поне по няколко причини. Първо, разчупва стереотипа за кукления театър, който е за деца – спектакълът дори не е препоръчителен за лица под 16 години. Докато в западноевропейската традиция кукленият театър за деца е съществувал и се е развивал паралелно с кукления театър за възрасни, в България тази посока заслужава преосмисляне и може да се каже, че „Авеню Q“ е мощен стимул за промяна на нагласите в този процес. Второ, спектакълът е адаптиран изключително умно, професионално и точно, избягвайки клопките на механичния копи-пейст или другата крайност – адаптация тип „побългаряване“. Такива рискове съществуват във формати, които пренасят готови продукти в различни по националност контексти и трябва да се съобразяват с изискванията на сцената и публиката. На трето място, спектакълът печели с това, че изговаря по оригинален начин важни проблеми на обществото (колко близки се оказват нашите проблеми с тези на американците!). Четвърто, „Авеню Q“ е значим за българския контекст, защото е добър пример за продукт в нишата на популярното изкуство, каквото е мюзикълът, който в никакъв случай не прави компромис с качеството, а напротив – всеки детайл в текста, мизансцена, куклите, музиката, ритъма е професионално изработен. Той е доказателство, че тук не „играе“ първосигналната релация комерсиално изкуство – компромис с качеството, и че за да привлече широка публика, в театралния продукт трябва да има носещо участие на актьори, популярни от телевизионни формати. Освен това може да се добави, че „Авеню Q“ е пресечна точка на онова, което в театралните среди се нарича „фестивално представление“ (като синоним на елитарно и високо изкуство) с представление за масова публика. Доказват го успешните участия в програмите на най-значимите национални и международни фестивали в България и това, че той се играе при пълна зала и на собствената си сцена в Столичния куклен театър.

Спектакълът представя типичен мултикултурен коктейл, нещо като минимодел на съвременния свят. В изобретателен и пълен с динамични обрати сюжет са събрани множество персонажи. Едни от тях са хора, други животни, а трети – „монстъри“ (симпатични човекоподобни чудовища, като прочутото бисквитено чудовище от мъпетите). И целият този шарен калейдоскоп от образи живее заедно: японка-психоаналитик в китайски дрехи и нейният еврейски годеник; току-що завършил студент, останал без работа; двама съквартиранти, които си споделят всичко, освен това, че единият от тях е гей; романтична и самотна детска учителка и нейната тиранична директорка; бивша телевизионна звезда; затворен вкъщи порноманиак; ексцентрична и фатална клубна певица и две симпатични меченца-провокатори (иронична препратка към двамата хапливи старци от мъпетите).

Клишетата, с които спектакълът се заиграва, са от всякакво естество на ниво съвременни теми – мултикултурализъм и толерантност към различния по пол, сексуална ориентация, етническа принадлежност, националност, вероизповедание. Особено важно е, че най-болезнените теми табу се изговарят директно – без маските и евфемизмите на политическата коректност. Сякаш директно е представен самият живот на „младите“, с всички проблеми, с основанията за щастие, с бързо отминаващите копнежи, с абстрактните и далечни цели, с вярата, че от дипломата зависи успехът и доколко той е плод на случайността… Историята, която тече на сцената, кръжи около подобни теми, а в публиката се отключва полифония от въпроси, които нашето съвремие задава за расизма, националната принадлежност, безразборния секс, хомосексуализма, религията, влиянието на медиите, алкохола, самоубийството, психоанализата, безработицата, благотворителността, носталгията. И именно куклата е онзи посредник, който (без)отговорно изговаря неудобната „истина“, твърде безпощадна, „неприлична за сцена“ и груба, за да бъде произнесена от човека (например в песните – „Ако си гей“, „Всички сме малко расисти“, „Интернетът е за порно“).

Най-любопитна от гледна точка на кукленото изкуство и неговото присъствие в мюзикъла е различната схема на кукловодене. Провокиращ момент от професионална гледна точка е, че ако сме свикнали актьорът да е зад куклата и да озвучава и движи нейния сценичен живот или пък да създава независим, но коментиращ куклата сценичен образ, то в това представление образът на куклата и кукловода взаимодействат по различен начин – техните реакции и поведение са видими и в синхрон. В създадената сценична ситуация се получава един образ с две визии, а публиката има право да избере кого да наблюдава. Интересна е играта на актьорите кукловоди, те са скрити (облечени в черни дрехи), но и присъстващи, някои от тях играят успоредно с куклата, с което раздвояват вниманието, а това е трик, който всъщност помага, за да се отстрани всякаква илюзорност от кукленотеатралното представление. По същата причина мимиращите кукли,  които са за телевизионен екран и имат торс само до половината, се появяват в цял ръст пред нас (краката са на актьора, който ги движи), дори водени от двама кукловоди в ритмичен, но не и движенчески синхрон.

Освен в успоредното водене, актьорското умение и отстранението като принцип се проявяват на още няколко нива. В някои случаи една кукла се води от двама актьори – хем видими, хем невидими, или пък се анимира от един изпълнител, а се озвучава от друг. За да е пълна представителността от съжителстващи персонажи с различни характери, убеждения и раси, има и персонажи хора, играни от актьори в драматичен план на изпълнението. Този похват е познат още от „Улица Сезам“, където знаменитости общуват с кукли с образователна и поучителна цел.

Типичен за жанра си, мюзикълът „Авеню Q“ е щедър откъм сериозни теми, представени с лекота и чрез дистанцията на хумора. Той е изпълнен с прекрасна музика и изящно написани стихове на песните, динамичен и остро социален, но и красиво мелодраматичен сценарий, брилянтни музикални и актьорски изпълнения. Дори фактът, че музикалният съпровод е сведен до пиано (оригиналното представление се съпровожда от цял оркестър), не нарушава удоволствието на съпреживяването и непреднамерения смях с проблемите на малкото/голямо Q-общество, което на финала оптимистично се примирява и обединява, заедно със спечеленото доверие на публиката, около мъдрото дзенпослание „Животът е само сега“. И въпреки че това е финал на спектакъла и добър финал за рецензията, по-дълбокото осъзнаване на смисъла на „Авеню Q“ е и в неговата социално ангажирана роля. Той може да се окаже оръжие, противодействащо на основния и сериозен проблем в съвременното общество – агресията и нетолерантността към различието. Надявам се, че  всеки един зрител, излизайки от зрителната зала, се е доближил поне до просветлението на един от персонажите: „Аз съм различен и това е прекрасно“.

[1] Posner, D., C. Orenstain, J. Bell. The Routledge Companion to Puppetry and Material Performance. London 2015, p. 2.

[2] Мъпети се наричат мимиращи кукли, създадени от американеца Джим Хенсън. Появяват се за първи път през 50-те години на ХХ в. в телевизионната програма „Сам и приятели”. След това те стават основни действащи фигури в „Улица Сезам“ и „Мъпет шоу“. Сред най-популярните и обичани мъпети са жабокът Кермит, Мис Пиги, Мечокът Фози и др.

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox