Статии

„Танцът Делхи” от Иван Вирипаев; режисьор Галин Стоев; драматург Светлана Панчева; сценография Никола Тороманов; костюми Елица Георгиева; музика Емилиян Гацов – Елби

Участват: Владимир Карамазов, Радина Кърджилова, Радена Вълканова, Светлана Янчева, София Бобчева, Елена Телбис, Сава Драгунчев

Премиера 1, 2 и 3 декември 2017 г., Народен театър „Иван Вазов”

Спектакълът на Галин Стоев по пиесата „Танцът Делхи” на Иван Вирипаев е особено значимо събитие в театралния живот в България през настоящия сезон. Той беше очакван с нескрито любопитство от театралното съсловие и от изкушената публика. Причината за този силен предварителен интерес бяха както изявленията на новия директор на Народния театър Мариус Донкин, че в своята програма за развитието му в следващите няколко години той залага преди всичко на утвърдени в Европа български режисьори и специално на Галин Стоев, който не само е доказал себе си в Белгия и Франция, но и е работил в началото на професионалната си кариера на националната сцена[1], така и самото завръщане на нея след 16-годишно отсъствие на режисьора, превърнал се в една от емблемите на българския театър след политическата промяна през 1989-а. Очакванията около спектакъла нараснаха и от още един факт – междувременно Галин Стоев спечели конкурса за директор на Националния театър в Тулуза и веднага след премиерата в София трябваше от 1 януари 2018 г. да заеме отговорния пост във френския град. И накрая, в последните седмици преди срещата на постановката с българските зрители стана ясно, че с нея ще започне и първата година от управлението на режисьора на театъра в Тулуза, като актьорите от Народния театър ще играят[2] представлението си там през целия януари. Претоварената с очаквания атмосфера около появата на спектакъла безспорно беше допълнително изпитание за него, с което той, веднага трябва да кажем, се справи успешно. Галин Стоев и избраният от него силен екип от оригинални артисти като сценографите Никола Тороманов и Елица Георгиева, композитора Емилиян Гацов – Елби и актьорите Владимир Карамазов, Радена Вълканова, Светлана Янчева, както и София Бобчева и Радина Кърджилова потвърдиха таланта, амбицията и умението си да правят ярък, съвременен и въздействащ театър, занимаващ се с важни въпроси на съществуването. Със своята актуална театрална естетика и интелигентно визуално решение, комбиниращи живо актьорско изпълнение и прожекции на заснемани моменти от него от две камери, поставени на подиума, върху голям екран, „Танцът Делхи” веднага се открои в като цяло доста еднообразния афиш на българската сцена през 2017 г. Това беше оценено по достойнство от критиката и спектакълът получи множество позитивни и в отделни случаи – полемични оценки, които го коментираха основно от гледна точка на избраната естетика.

Всичко казано дотук е повече от достатъчно първата постановка на Галин Стоев в Народния театър след 16-годишното му отсъствие от него да бъде определена като събитие (наред с няколко други) на изтеклата година. Онова, което обаче остана почти незабелязано в големия брой коментари и което в действителност го откроява като същинското събитие в театралния живот у нас напоследък е фактът, че спектакълът откровено и директно поставя и разглежда ясно формулиран и максимално актуален днес философски въпрос; че е философски спектакъл върху актуален проблем. Ето нещо, което наистина много рядко може да се види на българска сцена. По различни и комплексни причини, които са обект на друг текст, да си позволиш да разсъждаваш върху директно поставен и пряко актуален философски въпрос за повечето хора на театъра в България е или „старомодно”, или прекалено скучно, или прекален лукс. Една от полезните придобивки на Галин Стоев от живота му на „театрален номад” (както сам се определя) в няколко европейски страни през последните две десетилетия е забравянето на подобно (пред)убеждение[3]. „Танцът Делхи” е добро доказателство за това.

Кой е актуалният философски проблем, поставен на масата/на сцената от „Танцът Делхи”? Въпросът за страданието, което изпълва света, и което човекът, живеещ в културните традиции на западната (европейската) цивилизация, не може да приеме, срещу което се бунтува, за което търси виновника и мечтае за неговото наказание, е един от фундаменталните въпроси на съществуването. Този въпрос е трагически нерешим. Дори ако цялата несправедливост, насилие, войни, бедност, мизерия и потисничество бъдат премахнати (въпреки че векове наред светът продължава да бъде далече от подобна идеална перспектива), то основният източник на страдание за човешкото същество пак ще остане – крайността на неговия живот, загубата на близките му и непоносимата болка от нея; остава смъртта, която съпътства и непрекъснато се намесва в живота. Какви са тогава възможностите пред човека да се справи с тази ситуация? Ето въпроса, който особено силно вълнува Галин Стоев както в неговия екзистенциален план, така и преди всичко като неочаквано и болезнено актуално изострил се днес – във време на постоянни терористични заплахи и множество световни конфликти, последвани от хуманитарни бедствия, нещастия и несправедливости. С избора на една от пиесите на Иван Вирипаев за своята натоварена с очаквания премиера в Народния театър и за откриването на периода на театъра в Тулуза под негово ръководство режисьорът ясно и  директно поставя този въпрос.

Иван Вирипаев е драматургът, който от началото на 21. в. се наложи на европейска сцена именно с последователното и отдадено търсене или дори по-скоро заявяване на отговора на коментирания въпрос – въпроса за страданието едновременно в неговия екзистенциален и непосредствено житейски контекст. Започнал театралната си кариера като актьор в родния си град Иркутск, Сибир, Русия (където завършва Института по сценично изкуство през 1974 г.), както и в други градове в областта, от 1998 г. той учи задочно режисура в Театралния институт „Шчукин” и през 2001 г. се установява в Москва. Тук през следващата година става един от създателите на добилия скоро след основаването си широка национална и европейска популярност Театр.doc[4], сред чиито първи премиери е и представянето на пиесата му „Кислород” (2003 г., добре позната и у нас от постановката й в Театър 199, реализирана пак от Галин Стоев, премиера 1 юли, 2003 г.). Тя е четвъртата от общо седемнайсетте драматургични текста, написани от Вирипаев до днес, и е пиесата, която с появата си веднага го налага в страната му като емблемата на новата руска драма. През май 2003 г. присъствах на Международния театрален фестивал КОНТАКТ в Торун, в чиято основна селекция беше представен спектакълът на Театр.doc (където Иван Вирипаев е и изпълнител на главната роля, а режисьор е Виктор Рижаков) и след удостояването му с наградата за най-добро представление пиесата, нейният автор и театърът получиха първото си международно признание и сложиха началото на своята европейска известност[5]. Две години по-късно, през 2005 г., Вирипаев, въодушевен от успеха на „Кислород”, създава своята Агенция „Движение Кислород”, започва да снима филми (7 до днес, някои от тях отличени с престижни награди), установява се в Полша и продължава да пише своите мрачно-философски пиеси. В повечето от тях, както стана дума, драматургът неуморно изследва споменатия по-горе философски въпрос за страданието в света и живота на човека и за начините то да бъде понесено. Може би „Танцът Делхи” формулира най-директно този въпрос и предлага най-категоричния му отговор.

Пиесата умело представя двете основни гледни точки към проблема за страданието – западната и източната. За човека, възпитан в традициите, философията и морала на западната (юдеохристиянската, европейската) цивилизация страданието, което съществува  в заобикалящия го свят, породено както от насилието, мизерията и несправедливостта, така и от неизменното присъствие на смъртта, не може да бъде понесено, не може да бъде прието, то е постоянен обект на съпротива, на гняв, на болка от безсилието да бъде отстранено. То е изпитание както за емоционалността, така и най-вече за разума на западния човек, за стройните морални разбирания, категории и оценки, с които той възприема случващото се. Ето защо той е априори нещастен, страданието е винаги с него, той не може да бъде щастлив, защото винаги е принуден да изпитва неудовлетворение, вина, съпротива, да съди, да търси виновника, да преследва възмездие, да желае наказание. Източният възглед за страданието в света и отношението на човека към него, в сбитата интерпретация на Вирипаев, е коренно различно. Според него всичко случващо се във вселената и в непосредствения живот на индивида – доброто и злото, радостта и нещастието, мизерията и охолството, е едно цяло, то е продукт на една всеобща божествена енергия. Затова източният човек го възприема без оценка и съпротива, чувства го и го преживява естествено, така както диша, като „ритъма на сърцето си” (както често настоява една от героините в пиесата). Той не се пита как е възможно видяното/изпитаното насилие, несправедливост, бедност, унижение или смъртта на близък човек. Болката от тях го изгаря и така се превръща в екстатична радост и успокоение, в красиво надреално чувство. Този тип екзалтирано и успокоено щастливо живеене отвъд страданието драматургът нарича танц – танц, в който всички и всичко стават едно същество. Животът се приема с всичко в него и страданието става излишно. В тази източна гледна точка върху живеенето и страданието Вирипаев намира единствено възможния отговор на поставения от него базисен екзистенциален въпрос.

Кратко представеният едновременно максимално ясен, но и много сложен за формулиране и изговаряне, особено чрез драматургичен текст, сблъсък на западния и източния възглед за страданието в „Танцът Делхи” намира находчив и убедителен израз. Няма да е пресилено, ако кажем, че това е може би най-добрата пиеса на руския драматург от гледна точка на композиционната й стратегия. Вирипаев въвежда петима персонажи – майката Алина Павловна; нейната дъщеря и известна танцьорка (на танца „Делхи”) Екатерина; любовника на Екатерина Андрей; балетната критичка и приятелка на майката и дъщерята, определена безлично като „Жена на възраст”, и Медицинската сестра – които разполага в стройна координатна система. Една срещу друга по основната й ос са поставени майката и дъщерята, които са четливи персонификации съответно на западния и източния възглед за страданието, перпендикулярно от двете им страни са разположени Андрей и Жената на възраст – първият като спонтанно и отчаяно влюбен в дъщерята и танца й, т.е. като ирационално привлечения от източната гледна точка, и втората като рационално и хладнокръвно анализираща различните видове танц, но накрая също оказала се непреодолимо погълната от танца „Делхи” и затова вече неспособна да го опише. Извън координатната система са оставени Медицинската сестра, чиято функция е да съобщава на останалите персонажи вестта за смъртта на някой от близките им хора, т.е. да бъде вестител на страданието, и на съпругата на Андрей, т.е. на жертвата, която, преживявайки страданието си (с опит да се самоубие), причинява следващо страдание (смъртта на Андрей, който не може да преживее вината си). Освен тази умела координатна система на концепциите и енергиите в текста Иван Вирипаев намира много точен и въздействащ ход, чрез който да предаде и вечния, безкраен кръговрат на страданието и на постоянно възпаляващия се въпрос за неговото понасяне. Авторът изгражда пиесата си като колаж от 7 кратки едноактни пиеси (всяка със свой номер, заглавие и списък на действащите лица), чиито действия се развиват в удивително приличащи си чакални за посетители на различни болници и започват с вест за смъртта на някой от отсъстващите от списъка на персонажите, поставен в началото им. Така, играейки с времето, авторът кара всички методично да умират и отново да оживяват, т.е. да причиняват и преживяват страданието.

Спектакълът на Галин Стоев и екипът му определено е заразен от драматургичната изобретателност на текста и умело я продължава и доразвива във визуалното решение и в изграждането на отделните актьорски партитури. Що се отнася до ясното приобщаване на Иван Вирипаев до източната гледна точка върху страданието, съществуващо в света и отношението на човека към него и неговите източници, то режисьорът и останалите създатели на представлението по-скоро го възприемат и представят полемично. Най-кратко представен, техният отговор на повдигнатия базисен философски въпрос се колебае между западния и източния възглед: той не може и не желае да напусне ценностните и моралните територии на европейската традиция, където има добро и зло, престъплението трябва да бъде наказано и вината – понесена, но в същото време иска да запази нещо и от възможностите за утеха и за превръщане на болката в изкуство, откривани от източната гледна точка. Тази двойственост и вътрешна полемичност на търсения отговор е експонирана пряко в сценографията на Никола Тороманов. На голямата сцена на Народния театър е построено снимачно студио със зелени стени, в което за началото на всяка от седемте едноактни пиеси се сменят няколко реквизитни предмета (два стола, фотьойл и т.н.), маркиращи обстановка в чакални за посетители в болници. Над него е монтиран голям екран, върху който в едър план се прожектират лицата на актьорите, заснемани в момента от две камери, поставени на сцената, докато изпълняват определени епизоди от спектакъла. Така зрителят вижда едновременно относително подреденото, сдържано и предвидимо поведение на персонажите/актьорите и неочаквано уловени „скрити” мигове от него, в които проблясва както неконтролируемият уплах и болка от представяното/преживяваното страдание, така и озареното спокойствие от неговото приемане и изтласкване.

Подобен тип философски спектакъл залага много на актьорите и в същото време е изключително предизвикателство за тях. Още повече когато текстът е на Иван Вирипаев, известен със соя специфичен маниер на писане, при който чрез банални житейски ситуации (самотни младежи, които взимат наркотици; мъж, който се влюбва в танцьорка, но не може да преживее вината пред жена си и т.н.) и клишета на ежедневно и „високо” говорене разисква дълбоки екзистенциални проблеми. За Галин Стоев, който има зад гърба си дълго и ползотворно сътрудничество с руския драматург, както и поради собственото му доказано предпочитание към перформативната театрална естетика, точно тези напрежения между авторовия текст и актьора са особено привлекателни и продуктивни. В неговата режисьорска концепция актьорите не трябва да играят образите от философската пиеса, а да бъдат хора, които истински се интересуват от разглеждания в нея въпрос. Тогава баналните или високопарни реплики, които изговарят, ще формулират техни собствени, автентични  питания и тревоги, а няма да са механично възпроизвеждане на клишета, скрили непрозрачни за тях авторови размисли. С трудната задача да представи на сцената себе си в един философски дебат за страданието най-добре, с истинско увлечение и вътрешна пластичност се справя Владимир Карамазов в ролята на Андрей. Радена Вълканова в първите си сцени изпитва известно колебание между търсенето на характерност в нейната Жена на възраст и желанието да демонстрира собствения си интерес към коментираната тема. В четвъртата едноактна пиеса, наречена „Спокойно и внимателно”, тя уверено излиза от това колебание и прави прекрасно, много лично описание на танца „Делхи” пред съсипания от вината си Андрей. Светлана Янчева пък предпочита да стои на ръба между ролята и автентичното собствено изказване и най-съсредоточените й моменти от този труден баланс са наистина запомнящи се. Основният риск за актьорите при подобни сериозни философски текстове, криещи се зад профанно-ежедневни или инфантилно-високопарни клишета, е те да бъдат кухо рецитирани или изпълвани със случайни напрежения и емоции. Елена Телбис като съпругата на Андрей не успява да преодолее този риск. Отчасти това важи и за отделни моменти при Радина Кърджилова, но тя (в трудната роля на Катерина, изпълнителката на танца „Делхи”) като цяло заявява силно автентично присъствие. Много прецизна и изобретателна в логиката на предложената от режисьора естетика е и София Бобчева в ролята на Медицинската сестра.

За „Танцът Делхи” на Галин Стоев в Народния театър могат да се кажат още много неща. Онова, което обаче не трябва да се пропуска и което в една или друга степен обобщава всички възможни коментари, е, че с него в театралния афиш у нас се появи отдавна липсващият истински философски спектакъл, дебатиращ върху важни актуални теми.

[1] Галин Стоев работи в Народния театър от 1999  до 2001 г.

[2] Представлението се играе на български със субтитри на френски.

[3] Тук трябва да добавим, че Галин Стоев още в началото на режисьорската си кариера у нас заявява интереса си към съвременния философски театър. През 2001 г., отново на сцената на Народния театър, той поставя за първи път в България един от най-сложните и увлекателни постмодерни философски текстове – „Аркадия” на Том Стопард.

[4] За рождена дата на Театр.doc. се счита 14 февруари 2002 г.

[5] Виж по-подробно: Николова, К. КОНТАКТ’2003: между доброто качество и жаждата за изненада. – В: Театърът в началото на ХХІ век. София, 2015, с. 418-421.