Статии

Способно ли е името да определи дадена човешка съдба? На старогръцки ἀπόστολος означава „пратеник“. По-късно в началото на ХІХ в. към значението на думата се привнася смисъла на „главен защитник на нов принцип или система“. Всъщност малцина знаят, че фамилията на актьора Апостол Карамитев е била Апостолов. По-късно тя е променена на Карамитев. Това е била фамилия на дядо от Тракия и означава на турски Черномитев/Черен Митьо, но изначалното име Апостол Апостолов твърде много подхожда на големия български актьор.[1] То е свързано с неговата духовна мисия. Актьорът, който не мисли и не желае да остарява и иска да умре млад, красив, весел, интересен, действително може да бъде определен като един от апостолите в българския театър! Така си отива от този свят, на 50 години, оставяйки ярка диря след себе си: 50-ина роли в театъра, запечатани в портрети, отзиви, рецензии, в снимки и в съзнанието на зрителите, 20-тина роли в киното, записи в радиото, които за радост все още можем да видим и чуем, да усетим присъствието на актьора.

Името на Апостол Карамитев днес споменаваме още и когато говорим за  Драматичен театър “Апостол Карамитев” – Димитровград, за кръстената на него за кратко зала “Апостол Карамитев” – театър на последния етаж в Народния театър в София, за откритата преди няколко години камерна зала „Апостол Карамитев“ в Бургаския драматичен театър „Адриана Будевска“, за улиците “Апостол Карамитев” в Дианабад в София и в Бургас, за бюста на Апостол Карамитев до входа на летния театър в Бургас, за паметните плочи на улица „Оборище“ № 21 и улица “Морска” №  4 в Бургас… Има и две книги за него, безброй портрети, статии, рецензии, [2] интервюта с него  и със семейството му – със съпругата му актрисата Маргарита Дупаринова, с дъщеря му, която също се казва Маргарита и е актриса, със сина му Момчил Карамитев, живял в Италия и понастоящем в Америка (в Лос Анджелис), който е актьор и режисьор и през 2009 г. създава документален филм за баща си „Истината за Апостол Карамитев“. Има редица изказвания на неговите ученици от ВИТИЗ Велко Кънев, Богдан Глишев, Иван Балсамаджиев, Искра Радева, Йосиф Сърчаджиев, Константин Стайков, Красимира Василева, Мадлен Чолакова, Филип Трифонов, Юри Ангелов. В последно време интернет е залят от някои стойностни статии, интервюта, спомени, но за съжаление и от медийна помия по адрес на възкръсналия юбиляр и семейството му по жълтите страници.

Карамитев е родом от Бургас, израснал в бедно семейство на пристанищен каруцар. Важен момент от неговата биография е, че след известни ходатайства, успяват да го запишат в италиански лицей. Момчето бързо става звездата на лицея, където непрекъснато играе и проявява актьорския си талант.[3] Докосването до латинския и италианския език и култура неминуемо слага отпечатък и разширява неговия кръгозор отвъд границите на пристанищното градче, отнасяйки го към древните и съвременните цивилизации и европейски култури. След казармата се премества в София да учи право, но влечението му към театъра го тласка към Държавна театрална школа, която през 1948 година става висше театрално училище. Завършва актьорско майсторство при проф. Б. Дановски през 1951 г., но още през 1947 година дебютира в ролята на Сергей Левашов от „Млада гвардия“ на Ал. Фадеев в Народния театър в постановката на своя учител Дановски. Играе на първата ни сцена до края на дните си. Апостол Карамитев, заедно с Андрей Чапразов, Йордан Матев, Любомир Кабакчиев, Любомир Киселички, Спас Джонев, Стефан Гецов, Маргарита Дупаринова, Мила Павлова, Славка Славова, Таня Масалитинова и др. е представител на третото професионално актьорско поколение в Народния театър. Като цяло тези актьори получават своето образование у нас в Държавната театрална школа, по-късно Държавното висше театрално училище. Веднага след завършването на владеещия западни езици актьор му се открива възможност да замине на специализация за Италия, но това се осуетява от завистливи „доброжелатели“ и доносници. Въпреки това през целия си живот Карамитев ще сверява своя часовник с достиженията на европейските си колеги Алберто Сорди, Виторио Гасман, Марчело Мастрояни, Нино Манфреди, Уго Тоняци и др., ще чете италиански автори в оригинал, ще се увлича от италианския неорелизъм и от „комедия ал италиана“,[4] ще се усъвършенства, което е трън в очите на някои яростни привърженици на соц. режима. Едва през 1966-67 г. успява да отиде да специализира режисура, при това не отвъд „желязната завеса“, а в соц-лагера: Москва, Санкт Петербург, Прага и Варшава. През 1969 г. става доцент по актьорско майсторство и режисура във ВИТИЗ „Кр. Сарафов“. Този аспект на проявленията му като „даскал“ е от изключителна важност. Той се оказва педагог по призвание. Студентите му просто го обожават. Един от тях – Богдан Глишев – говори с преклонение за своя учител: „В моя (вече по-дълъг от неговия) живот не срещнах по-съвършен от него човек на изкуството. Уверих се – той беше изключение в нашия такъв-онакъв живот, но от тези изключения, дето потвърждават правилото. Обикновен като Моцарт („нотите сами се харесват и сами се подреждат“), всекидневен като Боян Пенев („само не баналности“), достъпен като Бешков („нейсе, запуши я“) и човечен колкото онзи, на чиято длъжност бе кръстен по име („губя само мене си“).“[5]

Популярността на Апостол Карамитев е свързана най-вече с неговите екранни превъплъщения. Б. Гърдев пише за него: „Именно в киното той пръв от поколението си получи възможност за пробив в схемата на соцреализма и създаде витални и жизненоправдиви герои, с които приятно изненада в „Това се случи на улицата” и „Двама под небето”, в привидно непретенциозни комедии, където демонстрира неповторимото си чувство за хумор – „Любимец 13” и „Специалист по всичко”… остават в нашите спомени върховите му постижения в „Рицар без броня” (вуйчо Георги), „Бялата стая” (Петър Александров) и „Сватбите на Йоан Асен“ (цар Йоан Асен II)… С тези роли Апостол Карамитев трасира пътя към модерната, интелектуално задълбочена и проникновена интерпретация на филмовия персонаж, с тях той направи блестяща нагледна лекция за висше актьорско майсторство, доказвайки безапелационно, че има неизползван потенциал за още по-отговорни и сложни изяви.“[6]

Апостол Карамитев има разностранни прояви като актьор в театъра, киното, телевизията, радиото, дублажа, художественото слово, вариетето, като режисьор и педагог. Той участва в първото цирково вариете у нас, изявява се като рецитатор на народни песни и приказки от Каралийчев, режисира „Машиннописци”, „Аз, баба, Илико и Иларион”, прави записи в радиото на постановки като „Майка на своите деца”, „Майстори”, „Женитба”, „Обикновено чудо”, чете приказки за деца в рубриката „Весел ранобудник”. Той е един от първите златни гласове на българския дублаж в различни роли във сериала „Форсайтови” от 1971 г. на Доналд Уилсън.

Карамитев има достатъчно широк актьорски диапазон. Той е един от примерите за оксиморонен актьор – от крайно отрицателни, отблъскващи персонажи, до харизматични, обаятелни положителни герои. При разпределението на ролите в пиесата  „Ромео и Жулиета“ през 1954 г. се води спор, че Апостол Карамитев, който в ролята на  „изверга Могилански е добър“[7],   „не става за положителни герои“, за  „представители на Ренесанса“, какъвто е Шекспировият Ромео.[8] Все пак след намесата на Ружа Делчева, която е член на Художествения съвет на театъра, той е разпределен в тази съдбовна за него роля, в която играе със съпругата си Маргарита Дупаринова – една от четирите Жулиети в постановката, за да останат двамата в историята на нашия театър като една от звездните двойки в своя булгаковски тандем на Апостола и Маргарита.

Леон Даниел казва за него: „Чочо беше красив, много красив, но неговата красота тогава не беше на мода, в живота се харесваше, но в театъра се предпочитаха по-ръбестите или по-лиричните, а неговата хубост беше по-буйна, по-„апашка“, италианска и затова, едва завършил школата, той премина в категорията на актьорите с отрицателно обаяние. Играеше с едри мазки, „характерно“, преувеличено, мнозина не го харесваха, по едно време беше решил да се отказва, за да учи режисура в Съветския съюз, но нещо го спрели и Дановски го утешил. Казал му бил: „Твоето време скоро ще дойде.“ Чочо му повярва. След две-три години стана първата българска звезда. С всички плюсове и минуси на това звание. Разбира се, това стана чрез киното. Петдесетте години имаха нужда от един особен герой – симпатичния „хашлак“, който се „поправя“. И когато на екрана се появи Чочо с ъгловатата си подтичваща походка, с вечно питащите горящи очи, с беладжийския си нрав и героичния жест накрая – цялото младо поколение го призна за свой.“[9]

Въпреки че името му днес се свързва, особено от по-младото поколение, с екранните му образи, значимостта му като актьор за българския театър е огромна. Всред неговите постижения на театрална сцена в западно-европейската класика са Орландо и Жак „Както ви се харесва“, Ромео от „Ромео и Жулиета“ на Шекспир, Маркиз Поза от „Дон Карлос“ и Граф Лестър от „Мария Стюарт“ на  Шилер. В руската класика той е Инсаров от „В навечерието“ по Тургенев, Глумов от „И най-мъдрият си е малко прост“ от Островски, Салиери от „Моцарт и Салиери“ по „Малките трагедии“ на Пушкин. Той играе и в три горкиеви пиеси: в „Егор Буличов и другите“ като Алексей, в „Дачници“ като Замислов и в „Еснафи“ като Пьотр. В българската класика той е Христофоров от „В полите на Витоша“ на Яворов, Хоров от „Службогонци“   („На гости у министъра“) на Вазов и др.  От модерния репертоар се открояват неговите образи на Гвидо Феранти от „Херцогинята от Падуа“ на Уайлд, Д-р Ранк от „Куклен дом“ („Нора“) на Ибсен, Джорж Кетъл от „Скандал в Брикмил“ на Пристли, Коли Стретън от „Добрата стара Англия“ на Моъм, Джери Райън от „Двама на люлката“ на Гибсън, Хенрих IV от едноименната пиеса на Пирандело. Ярки са неговите превъплъщения в образите от съвременната западно-европейска драматургия като Биф от „Смъртта на търговския пътник“ на Артър Милър, Джо от „Мигове от живота“ на Сароян и Виктор Франц от  „Цената“ на Артър Милър. Изиграва и редица герои от съвременната съветска и българска пиеса, сред които се открояват образите на Ведерников от „Години на странствуване“ на Арбузов, Могилански от „Разузнаване“ на Лозан Стрелков и Симеон  от „Монахът и неговите синове“ на Милко Милков.

Любомир Тенев пише за Карамитев само двайсет дена преди смъртта на актьора: „Ние още помним не­говия Жак от „Както ви се харесва“, монолога за „седемте възрасти“, включен във веригата на дните на всички нас, „актьо­рите“ от голямата сцена на живота, и на неговия собствен живот. Но помним и неговия Орландо от същата пиеса (той играеше двете роли). Тази първа постановка още в Школата при Народния театър на класа на Боян Дановски „разсече“ на „две половини“ неговата единна актьорска природа и набеляза големия диапазон на неговите роли. От действеното жизнелюбие на Орландо до меланхоличния и скептичен размисъл на Жак, роден от горчивините на живота.“[10]

Характерно за актьорския натюрел на Карамитев е неговата енергичност, действеност, вглъбеност, съчетанието между наивното жизнелюбие и трагично-философската зрелост на човешкия дух, самотно извисен, но свързан с обществото, с останалите хора. Повечето от неговите роли са тези на интелигента. Тенев е категоричен: „Карамитев познава в тънкости душата на интелигента, но сама за себе си тя малко го занимава. Той не обича да психологизира. Действената партитура, обществе­ният резонанс, резултатът от една „битка“ го занимават повече, отколкото самоцелните извивки в наранената душа на отдел­ния герой.“[11] Друг негов съвременник пише аналогично: „Той и като чувствителност, и като натюрел, и като характер, отразяваше в най-пълна степен квинтесенцията на българския интелигент, на най-доброто и забележителното в националния ни дух, покриващо се с романтичния уклон, скептицизма, горчивата ирония и ярко изявената гражданска целеустременост.“[12]

В неговите превъплъщения се усеща философско и интелектуално напрежение. Играта му е лишена от недомлъвки и двусмисленост. В подчертаното действе­но и волево начало се разкрива една откровеност, която увлича, и една искреност, неспокойна и жестока сред строгата графичност на всеки образ. Неговият темперамент заразява с напрежение и нерв. Ся­каш всичко, което върши на сцената, се ражда и става в момента. И най-малката сценическа перипетия придобива значението на събитийност. [13] Друг критик от времето също е на мнение, че у Карамитев удивително са се съчетавали категорич­ният, ясен рисунък на ролята, стройната и логическа постройка с поразителната свобода, органичност и непринуденост на изпълне­нието.[14]

Като подход към ролята Карамитев „самоограничава“ своите персонажи в една предварително набеляза­на рамка, колкото тя да е широка и обхватна. Според проф. Любомир Тенев „той не импрови­зира, но ювелира тънко и точно образа вътре в тази рамка с внезапната неочакваност на решението, на намерения детайл, мисъл или чувство. Образът у него е винаги единен, цялостен, класически завършен. На сцената Карамитев е воин. Спектакъ­лът за него е едно настоящо сражение, където стратегията и тактиката на битката определят нейния изход. Това не е преднамереност, а чувство за цялото. Внезапната пластическа картинност на поведението всъщност разкрива закономерностите на едно логично и хармонично движение на ролята. Той не привлича образа към себе си, за да го превърне в роля. Той търси далечините и разнообразните характери… Карамитев е актьор, който мисли режисьорски, увличат го нещата извън него, обективният, непонятен нему живот, в който той иска да проникне, различните характери“.[15]

Като метод на работа Карамитев е по-скоро себеизразяващ се актьор и проявява различни аспекти на своята индивидуалност. Той не е трансформационен актьор, артист на преобразяването и винаги си остава узнаваем, въпреки че играе различни, даже противоположни роли – комедийни или драматични, където повече се представя като комедиант, отколкото като комик, като ироник, а не толкова като романтик или лирик. При него винаги има извествестна дистанцираност от персонажа в духа на „комедия дел’арте“ и „комедия ал’италиана“. Преувеличаването и хиперболизирането не са му чужди. Навлякъл маската на магьосника и чародееца, Карамитев има превъплъщения както в положителни, така и в отрицателни, но винаги очарователни и харизматични герои.

Говори се, че талантливите си отиват рано. Феноменалността на дадена личност обаче би следвало да се търси по-скоро в рефлексията и в последствията от създаденото от човека, независимо дали то е оценено от останалите по достойнство още в мига на сътворяване или години след това. Митологизиран или демитологизиран, възвеличаван или принизяван, Апостол Карамитев е един от изключително ярките български творци.  Едва ли това се дължи единствено на неговата „конвертируемост“ и медийна популярност, в съчетание с ранната му смърт, подобно на неговия любимец футболиста Гунди, например. Той остава в историята като един от Апостолите в нашето културно пространство.

Бих искала да изкажа благодарност на архивиста от Музея на Народния театър Светлана Панчева за оказаното съдействие при  подготовката на архивните материали – Й.С.

[1]http://www.factor-bs.com/news-27372.html

[2] Гьорова, Севелина, Апостол Карамитев, Театрален портрет, „Наука и изкуство“, С., 1970; Гьорова, Севелина, Отраженията на Апостол Карамитев, в. „Народна култура“, год. XVII, 1973, бр. 47; в: Триединството на театъра, Български писател, С. 1984, с. 260-277; Канушев, Димитър, Апостол Карамитев, в: Маски и Лица, Христо Ботев, С. 2000, с. 134-140; Панева, Лада, Апостол Карамитев в образи от класиката, Известия на Института по изкуствознание, т. XII, 1969; Панева, Лада, Апостол Карамитев в образи на съвременността през 50-те години, Известия на Института за изкуствознание т. XV, 1970; Панева, Лада, В диалог със съвремието. Апостол Карамитев; „Наука и изкуство“, С., 1974; Паунов, Димитър, Апостол  Карамитев. в. „Работническо дело“, год. ХLVІ, 1972, бр. 217; Рачева, Мария, Апостол Карамитев, сп. „Младеж“, год. XXII, 1969, кн. ІІ; Сокольская. Арианда, Апостол Карамитев. „Актеры зарубежного кино“, 1966, бр, 2, сп. „Театр“, год. ХІІІ, 1960, кн. 8; Тенев, Любомир, Неуморният творец на сцената, в. Литературен фронт“, год. XXIX, 1973, бр. 42, Апостол Карамитев, Срещи във вечерни часове, Наука и изкуство, С. 1978, с. 252-255 и др.

[3] http://www.blitz.bg/article/36207

[4] Commedia all’italiana („Комедия по италиански“) е италиански филмов жанр. Началото се свързва със филма на Марио Моничели „Голямата сделка на улица „Мадона“ от 1958 г. Направлението получава името си от заглавието на филма на Пиетро Джермини „Развод италиански“ от 1961 г. С това понятие се обозначава период, в който италианската филмова индустрия произвежда предимно блестящи комедии, носещи белезите на нравствена сатира, съобразно преобладаващите по това време нагласи у средната класа. Често в тези филми комичното съдържание се преобръща, за да се разкрият тъжните аспекти на живота.

[5] Глишев, Богдан, Подредба на късовете, Култура, бр. 40, 2003, 31. 10.

[6]  Гърдев, Борислав, Неизбледняващото сияние на звездата ((В памет на Апостол Карамитев -17.Х.1923-9.ХІ.1973, Електронно издателство LiterNet, 19.06.2006, Борислав Гърдев. Подир българската мечта. Варна: LiterNet, 2006, http://liternet.bg/publish4/bgyrdev/podir/03_12.htm

[7] Персонаж от пиесата на Лозан Стрелков „Разузнаване“.

[8] Архив. Музей на Народния театър, инв. Nо. 752, п. 33, л. 269

[9] Даниел, Леон, Памет за Апостол Карамитев, 14 окт. 2013, http://new.nationaltheatre.bg/bg/news/item/405-%D0%BF%D0%B0%D0%BC%D0%B5%D1%82-%D0%B7%D0%B0-%D0%B0%D0%BF%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%BE%D0%BB-%D0%BA%D0%B0%D1%80%D0%B0%D0%BC%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%B2

[10] Тенев, Любомир, Срещи във вечерни часове, Наука и изкуство, С. 1978, с. 252

[11] Пак там, с. 253

[12] Гърдев, Борислав, Неизбледняващото сияние на звездата ((В памет на Апостол Карамитев -17.Х.1923-9.ХІ.1973, Електронно издателство LiterNet, 19.06.2006, Борислав Гърдев. Подир българската мечта. Варна: LiterNet, 2006, http://liternet.bg/publish4/bgyrdev/podir/03_12.htm

[13] Тенев, Любомир, Срещи във вечерни часове, Наука и изкуство, С. 1978, с. 254-55

[14] Панева, Лада. В диалог със съвремието (Апостол Карамитев). С, 1974

[15] Пак там, с. 255