Николай Йорданов: Да започнем така: как подхождаш като актриса към изграждането на образа ? Имаш ли някаква стратегия?
Цветана Манева: Ако трябва да бъде пределно откровена: въобще не знам как става… Първото ми усещане при срещата ми с персонажа е, че не знам откъде да започна… Разбира се, в професионалното си изграждане, най-вече благодарение на работата ми с Любен Гройс, аз имам план за работа. Винаги започвам с проучването – на автор, на епоха, на всичко, което може да служи за основа. Интересува ме не толкова една или друга конкретна ситуация, а искам да знам от какво да се отластна, от кое да се отделя. Но това е свързано и лично с мен…
Николай Йорданов: Значи това се превръща в много личностен процес?
Цветана Манева: Да. Целият процес е много личностен. Стремежът ми, копнежът ми е да открия друг ракурс към това, което е конвенционално, традиционно… трябда да се отделя от това, което съм виждала, чувала, чела…
Николай Йорданов: За образа?
Цветана Манева: Да, а и за самото произведение. Най-трудно е оттласването от това, което си гледал. То е доста прилепчиво, подобно на влажен въздух, който се лепи по теб и пречи на възприятието ти. Едва, когато се отласна, вече идва натрапчивият въпрос: „Каква е тази?” – извън това, което казва. Тъй като, ясно е, че ние често мислим обратно на това, което изговаряме. Търся противоречията вътре в образа, или казано по Станиславски, търся вътрешния конфликт. Това е един по-обходен път за да достигна до верността на образа.
Николай Йорданов: В крайна сметка за вчустване в образа ли говорим?
Цветана Манева: Да, вчустване, макар че става с мислене. Не с упражнения, а с мислене и с работа на въображението.
Николай Йорданов: Нещо като фантазните образи, за които говори Михаил Чехов…
Цветана Манева: Теорията на Михаил Чехов ми помага в работата. Много е важно търсенето и откриването на психологическия жест, който не се играе… както и въображението… Актьорът, когото съм виждала най-много да работи с въображението, това е Ал Пачино (за съжаление примерът е от киното). Във филмите си той прави показно по актьорско майсторство и това се дължи на въображението – нестихващо и необяснимо като любовно чувство.
Николай Йорданов: Каза: мислене върху образа. В каква посока?
Цветана Манева: Най-вече в морални категории. Ако вземем за пример Медея: анализът беше направен, темата беше зададена как се създава един престъпник. Моят път, който трябваше да извървя, беше как Медея започва да отваря душата си за злото. Защото нейната душа трябва да се отвори за злото, преди тя да го извърши. Медея мисли, замисля, измисля отмъщение, не престъпление. Обидена, унизена, низвергната, наранена, тя търси справедливост, милост, отговорност. Има болка и страдание. Опитите да притъпи, да се оттласне от страданието и да го употреби като средство за отмъщение е готовността за злото. Демонът е вече в Медея.
Николай Йорданов: Но тогава навярно ти трябва да извадиш и някакви твои преживявания от подсъзнанието си, за да стигнеш в този случай към отваряне за злото.
Цветана Манева: Аз не разчитам на съзнанието да свърши цялата робата. Съзнанието участва в етапа на проучването, когато напрупвам информация. После трябва да се уловят импулсите от подсъзнанието. Моята собствена природа, моята емоционална памет ми помагат. От моите собствени реакции някои неща използам, други подтискам. Осланям се на въображението си, на познанията си по психология и литература.
Николай Йорданов: А когато се изправиш пред конкретността на действието?
Цветана Манева: Когато вляза по-надълбоко в образа, не ме интересува как, а какво и защо, се прави. Интересува ме мотивът за действието, мотивът за поведението, мотивът да се вербализира едно, а друго да се премълчи.
Николай Йорданов: Това означава, че пътят е изграждането на вътрешен живот в логиката на персонажа, така както е зададен от автора на текста и решението на режисьора…
Цветана Манева: Точно така. Всичко е въпрос на усещане. Понякога е доста злокобно, защото имаш усещане за нещо, но усещането не може да се фиксира. То е проблясък за някаква частица от мига. Не можеш да го запишеш на хартия, то е мимолетно усещане, нещо като внезапно убождане с игла… Големият майсторлък е да събереш повече такива усещания, които да можеш да възпроизведеш по време на репетициите и после по време на представленията, но винаги като за пръв път. Това е най-трудното в нашата професия, поне за мен – необходимостта да повтаряш, един път, два пъти, сто пъти… То изисква страхотна вътрешна мобилизация и концентрация.
Николай Йорданов: Това ли трябва да се развива по време на обучение или тренинг у актьора – тази чувствителност и възможност за концентрация? Или трябва да развивават някакви формални техники на тялото и гласа? Възможно ли е и двете неща да вървят едновременно.
Цветана Манева: Най-добре е и двете. Но виж, много е важна общата хуманитарна образованост. Особено за режисьорите – най-добре е едно философско образование преди това, защото трябва винаги да се започва от Платон и Аристотел. А актьорите трябва да четат. Аз никога не разчитам единствено на моя собствен опит, колкото и богат да е той. Чета, за да науча нови неща и това е най-привлекателният етап от работата. Дори не мисля толкова за крайния резултат. Никога не ме удовлетворява знанието, което е съществувало до този момент. Искам да намеря провокацията в един образ, да открия нови неща. Винаги например се изтъква силата на Бернарда Алба, но мен не ме интересува силата й, интересува ме слабостта й – открих, че има много пукнати в нейното поведение, има много несурност и незнание, не е убедена в собствената си житейска позиция, която не е и докрай нейна, защото се дължи на някакъв ритуал, на някакво възпитание
Николай Йорданов: Това е твоята трактовка на образа. Вкарваш ли личното си отношение към него, когато вече си в процеса на вживяване?
Цветана Манева: Всъщност, вживяне може би не е най-точната дума. Все повече се изчистват мислите ми, за да се оформи някакъв образ. Когато изградя някаква представа за образа, тогава идва улавянето на импулсите, които са моите собствени. Отам вече идват неизвестните на самото изпълнение, като на сцената единствено внимавам да не премина мярката.
Николай Йорданов: Кое се превръща в коректив? Кое те спира да не преминеш мярката?
Цветана Манева: Разчитам на режисьора, на партньорите и на чувството за мярка. Това, което ми липсва в съвременния български театър са продължителните репетиции на маса, сега времето за репетиции на маса се съкращава, а тогава е времето да се свърши цялата тази работа: кое е събитието, кой води действието, кой какво прави спрямо другия… там се залагат нещата… и когато този период от работата се съкращава излизат лоши клишета, плоски образи. Появява се, да речем, Лошия и ти в първия момент разбираш, че този е лош.
Николай Йорданов: Имаш ли предпочитания към материала, върху който работиш?
Цветана Манева: Предпочитам материала да е по-близко до публицистика. Мисля, че в театъра мнозина искат да изявят себе си. При мен е желанието е да се опитам да предизвикам мисленето и чувствата на хората, които влизат в залата. Искам те да открият проблема, който носи моя персонаж. В това намирам предизвикателството да бъда актриса.
Николай Йорданов: От огромния брой образи, които си пресъздала на сцената, къде мислиш, че си постигнала това в най-голяма степен?
Цветана Манева: Сигурно навсякъде нещо съм постигала, а и нещо не съм постигала. Преценката оставям на тези, които гледат. Аз съм прекалено взискателна към себе си. Не е въпросът само да си намирам кусури, но съм за принципа, че винаги може и повече. Понякога съм зависима от обстоятелствата, особено ако забележа неангажираност около себе си. Имам усещане за ритъма на представлението, за енергията, с която то е заредено. Ако енергията се разпада, аз тръгвам да я събирам, почвам да бързам, което ме ощетява в изпълнението, разбира се. Най-благодатни са образите от класическата драматургия. Самата структура на класическото произведение вече дава много възможности да въздействаш върху публиката, но най-важното е да не я заставяш. Трябва да я предразположиш и да ти стане партньор.
Николай Йорданов: Влияе ли ти публиката по време на изпълнението?
Цветана Манева: За мен най-важно е въздействието, което съм постигнала върху хората в салона. Убедена съм, че съм предала енергията си от сцената на много хора и съм ги заредила с нея, а те са ми отвръщали от салона със същото. Трябва да бъдеш откровен и отдаден на зрителите. Няма човек във залата, който да те хареса, ако ти не се харесваш достатъчно. И физически да се харесващ, и в образа да се харесваш. Говоря за онази степен на готовност да се явиш пред хората. Това е голяма отговорност, защото хората отделят не само от своите пари за да влязат в залата, а и от времето си, а времето е техният живот. Те отделят една част от своя живот, за да дойдат да ме гледат. Това е най-важното.
Николай Йорданов: Между драматургията и теб, като мислещ и чувстващ човек, обикновено в театъра стои фигурата на режисьора. Как принципно си сътрудничиш или противостоиш на режисьора, защото твоето силно индивидуално присъствие не може да не се сблъска с неговия подход? Как отстояваш собствена си позиция?
Цветана Манева: Като задавам много въпроси. Това създава неудобство и понякога съм получава скандални отговори от типа: „На теб ли да ти обяснявам защо!” Тогава аз пък отговарям, че никога не съм се чувствала толкова безсилна и т. н. По принцип аз съм индивидуалист, но знам, че екипът е много важен по време на работа. Театърът е колективно изкуство и всеки зависи от другия. Има едно правило и то се оказа безпогрешно досега: да подхождам с доверие към режисьора. Може би и защото съм имала късмета да се срещна с такива режисьори като Любен Гройс или Леон Даниел – нямала съм причини да не им се доверявам… А когато имам разминаване с режисьора, не реагирам от типа: „Това не ми харесва! Аз мисля по друг начин.” Аз съм актрисата, аз стоя на сцената. Понякога, това, което иска режисьора се оказва много удобна ръкавица, за да вкарам всичко, което аз мисля. Дори оставям впечатлението, че това е нещото, което режисьора иска. Не проявявам ревност към решенията. Знам, че много от режисьорите са честолюбиви и трябва много деликатно да се отнасяш с тях. Артистът трябва да подтиска егото си. Това е едно от големите изпитания. По време на репетициите артистът трябва да е прекалено чист, открит, оголен като нерв.
Николай Йорданов: Работила си с едни от най-големите български режисьори през втората половина на ХХ век у нас – Любен Гройс, Леон Даниел, Маргарита Младенова, Иван Добчев, Крикор Азарян, Младен Киселов, Възкресия Вихърова, Галин Стоев… Предполагам, че всеки един от тях те е впечатлил по различен начин. Как би могла да резюмираш натрупания опит с тях, ако трябва да го предадеш на съвременните актьори, които стъпват сега на сцената?
Цветана Манева: Любен Гройс успяваше да създаде у артиста самочувствието, че сътворява заедно с него представлението. Леон успяваше така да те мотивира, така да те въодушеви с енергията си, с начина, по който той прочита пиесата, с репликите си като жокери от салона по време на репетиции. При Леон въздействието върху мен беше на някакво енергийно ниво, докато при Любен работата беше по-умозрителна…
Николай Йорданов: … математическа?..
Цветана Манева: … да за него режисурата беше наука, харесвах тази прецизна работа. При Маргарита Младенова и при Иван Добчев е друго. Те те извайват като скулптура. Ти си като активен материал от глина, от който трябва да се роди нещо. Те те провокират, а после трябва да фиксират отделни твои решения. При тях ктьорът не трябва много да мисли, а трябва да се остави на импулса си, на усещането си, на архетипа си. По време на процеса трябва да отпаднат всички предварителни знания, които имаш за професията си, за занаята си. А с Галин просто е чудесно да се работи! – с него работата е удоволствие, дори не разбираш кое как става. Въпрос на начин, по който те увлича. В сравнение с него Възкресия е много по-затворена, тя не обяснява много, това, което мисли го задържа в себе си. Тя иска да постигне една друга форма, една друга естетика, която ми е любопитна. Ако и се довериш, можеш да постигнеш интересни неща. Ако постигнеш твоя движенческа партитура на образа, тя ще я уважи, стига ти да успееш да влезеш в начертаната вече от нея хореография на представлението.
Николай Йорданов: Ако Възкресия Вихърова тръгва от движението, другите от къде трагваха? Да речем Любен Гройс и Леон Даниел?
Цветана Манева: От анализа… тема, идея…
Николай Йорданов: Значи рационално са подхождали, за да предизвикат после отприщването на енергията?
Цветана Манева: Точно така.
Николай Йорданов: А анализът е подчинен на персонажа, действието и целта, която трябва да бъде постигната… ще рече класическият действиен анализ? Но това, което аз знам за тях е, че те са обогатявали Станиславски с Брехт например, а и с други подходи…
Цветана Манева: О, разбира се. Нещо подобно на опита на Брук за мост между Станиславски и Арто. Убедена съм, че истинското тълкуване на „системата” [на Станиславски] е в развитие, извън канонизирането и идеологизирането й, които само отричат нейната същност… И Л. Гройс, и Л. Даниел се занимаваха много и с мизансцена, и с пласирането на сценичната площадка. Интересно е, че откривам нещо общо между Л. Гройс и Възкресия. Това е способността им да разположат драматичното съдържание в необичайна пространствена структура или движенческа партитура. Любен много говореше за нелингвистични форми на театрален език, за знака, за жеста… за театър без битово-реалистични аргументации.
Николай Йорданов: В смъсъл на стилизация, липса на подробности?..
Цветана Манева: Постановката на „Двамата веронци” например започваше с движения, близки до гимнастиката. Самият диалог започваше с игра с ленти, с бухалки. Имаше един лабиринт на сцената, който определяше и пластиката на актьора. Актьорите бяха в леко облекло, с шорти, с гимнастически обувки. В „Ромео и Жулиета” имаше акробатически, цирков номер в балконската сцена – две тела, които се въртят във въздуха.
Николай Йорданов: А при Леон Даниел?
Цветана Манева: При Леон, то наистина си беше дар, той много бързо успяваше да предаде точната енергия в присъствието на сцената. Много го харесвах, защото всичко на този свят е енергия.
Николай Йорданов: От къкъв род е тази енергия? То е ясно – психофизическа енергия, но какво искаше най-много да извадиш от себе си?
Цветана Манева: Психофизическа енергия, която трябва да усетиш. Не с тялото, а с душата си. Разбира се, тя е свързана и с физиката, и с адреналина – когато ти присъхне устата, когато започнат да пулсират слепоочията ти, когато ти се разтреперят колената…
Николай Йорданов: Леон държеше на тези автентични реакции, така ли?
Цветана Манева: Той ги провокира, а те се получават естествено. Да речем, „Нирвана” започваше с насочен към главата на Яворов револвер. Всичко беше в полусянка, за да не е ясно дали е сън или действителност. Такова беше вълнението в този момент, чо то предопредели енергията на цялото първо действие. Когато после Лора трябва просто да седне на един стол, за да изглежда спокойна, аз сядам изпъната до крайна степен на стола и придавам това огромно напрежение, което й е отвътре.
Николай Йорданов: Тоест тези автентични реакции на тялото трябва да се родят по естествен път, а не чрез упражнения.
Цветана Манева: Да, въобще не мисля: сега трябва да седна така или иначе. Въобще никога не съм се опитвавала да си мисля как изглеждам. Нямала съм случай да съм репетирала пред огледало…
Николай Йорданов: Това е забранено?
Цветана Манева: То е нелепо и смешно…
Николай Йорданов: Добре, ако сравним този подход, с това, което правят Грети и Иван?
Цветана Манева: Работата ми с Грети и Иван беше и голяма провокация, и голямо изпитание. Там няма предварителен отговор на въпроса „защо”. При тях търсенето, дълбаенето, опитването е много дълъг процес. Няма зададена предварителна рецепта. Затова е интересно и провокацията е голяма. Това е някакво доближаване до метафизиката. Повече ги занимава необяснимото у човека. Но не е свързано с чувствата, а с усещанията. Сякаш навън се заоблачава и може би ще вали, а ние го усещаме… И двамата умеят да откриват логиката на невидимото…
Николай Йорданов: Нека да се върнем в годините преди промените. Какви имена на големи световни режисьори се споменаваха по време на репетициите, в разговорите с колеги?
Цветана Манева: Освен Станиславски, Питър Брук. Споменаваше се и името на Михаил Чехов. Помня, че се информирахме от списанието „Авансцен” какво става по света. От киното – италианското, френското кино. В БИАД проследихме френската Нова вълна, също Фелини…
Николай Йорданов: Кои актьори от световното кино са ти въздействали най-силно?
Цветана Манева: Марчело Мастрояни, Жан-Пол Белмондо, Ален Делон, Ал Пачино. А от актрисите – Биби Андершон, Лив Улман, Мерил Стрийп, Ана Маняни (за себе си съм открила например, че Илка Зафирова носи нейния заряд)… Аз лично обичам шведското кино – потресена съм от Бергман, от руското кино – Тарковски.
Николай Йорданов: Понеже направи паралел с българска актриса. Имало ли е български актьори, от които да си се учила по някакъв начин, или си вървяла по свой път.
Цветана Манева: Апостол Карамитев. Не приличаше на другите. Любомир Димитров и Наум Шопов. Наум с тази си крайност, на ръба на маниерността, но много фасциниращо… И Руси Чанев…
Николай Йорданов: Сега ще те попитам направо: извън индивидуалната техника на актьора, според теб съществувала ли някаква школа за актьорска игра в българския театър през втората половина на ХХ век?
Цветана Манева: Не. Защото няма база. Нямаме Гротовски, да речем… нямаме явления, а само про-явления…
Николай Йорданов: А тези големи режисьорски имена, за които говорим? Те по-скоро са, или са били, изключителни личности, големи творци, които са заразявали със своите идеи актьорите, сценографите… Те са били лидери…
Цветана Манева: Аз съм за това режисьорът да бъде лидер. Такива са и режисьорите и от 80-те и 90-те години – Възкресия Вихърова, Байко Богданов, Сашо Морфов, Теди Москов, Лили Абаджиева… А що се отнася да техника, която се доближава до методология, мисля, че това е СФУМАТО. Но това е по-скоро лаборатория за творческо търсене, това е театрална работилница. Аз мисля, че поначало у нас трудно ще се роди направление, в което и да било изкуство. Дасега не се е случавало… В един глобален свят, с толкова различни култури, не мисля ,че достатъчно се забелязваме.
Николай Йорданов: В играта на младите актьори има ли нещо различно, което забелязваш?
Цветана Манева: Различна е динамиката на времето, различна е рефлексията…
Николай Йорданов: Означава ли това, че в преди е протичало много повече време в реакциите на сцената? – каквото усещане имаме сега като гледаме филми отпреди 20-30 години.
Цветана Манева: Често действието течеше бавно и дори тегаво. Но при Любо Гройс нямаше никакво бавене. Например „Двама на люлката”, който той направи като екзерсиз по актьорско майство за мен и за Явор Милушев – това са 99 страници текст, които минаваха за час и половина. „Нора” – без съкращения на текста – за час и четиридесет и пет минути.
Николай Йорданов: А има ли разлика в подходите на младите актьори?
Цветана Манева: Те са интуитивни. Те няма да седнат да проучват образа, но имат невероятен рефлекс. Като говорим за рефлекс и интуиция, трябва да кажа, че се възхищавам на Мария Каварджикова. Трябва да спомена също и Мариус Куркински, специално в моноспектаклите, което си е изключително изпитание, на което аз например не бих се подложила. Трябва непременно да спомена двама за мен изключителни актьори, с които съдбата ме срещна – Снежина Петрова и Захари Бахаров. Работила съм с тях, точно когато бяха техните дебюти. Има, разбира се, голяма разлика между тях. Захари е малко по-клипов, като тропическо животно е – дебне, появява се и след това си има поанта. Снежина е много интелигентна, с бърз рефлекс и невероятна интуиция. И на двамата много залагам и досега не съм се излъгала. Затова мисля, че бъдещето на българския театър не е застрашено. Мисля че имаме енергията да постигнем много, но сме малко непрецизни и нямаме копнеж…
Николай Йорданов: Можем ли нещо да направим?
Цветана Манева: Да залагаме на този, който умее, който работи и знае какво иска да постигне. Да го подкрепяме, защото да твориш театър е ужасно трудно.
Comments are closed.