Статии

Международна конференция в рамките на 21 издание на Международен театрален фестивал „Варненско лято”; 6, 7 и 9 юни 2013; Фестивален и конгресен център – Пресцентър; Модератори: Николай Йорданов, Калина Вагенщайн, Камелия Николова

Съорганизатори: Държавен културен институт и Арт Офис с подкрепата на  Американско посолство в България

Николай Йорданов, директор на Фондация „МТФ Варненско лято”: За нас, работещите за Международен театрален фестивал „Варненско лято“ фестивалите са и културни индустрии, и креативни пространства.  Нашият фестивал се състои от различни модули, в които влизат както иновативни и експериментални проекти, така и представления от мейнстрийма, допадащи на широката публика. От няколко години не се опитваме да програмираме само „най-добрите“ неща. Често включваме противоречиви заглавия, които да събудят обществен дебат. Ролята на фестивалите, особено в страна като България, е да допринася и за международното сътрудничество. Фестивалът концентрира ресурси и обществено внимание, което прави възможна поканата на международни трупи. От друга страна, значението на фестивала не е свързано единствено и само с изкуството. Ние имаме съзнанието и се опитваме да разширим туристическия сезон на града – убедени сме, че ако програмираме интересни неща, това ще стимулира притока на туристи.

Марси Б. Рийс, посланик на САЩ в България: За МТФ  „Варненско лято” слушам откакто пристигнах през есента в България и много се радвам да съм сред вас. Защо съм тук – от една страна имам много лично отношение към театъра. Майка ми е актриса и преподаваше в театрално училище, в което съм учила. Също така имам дъщеря, която е сценограф, и сестра, която се занимава с организиране на представления и представяне на артисти. Може да се каже, че театърът е в кръвта ми. Вярвам, че културата, и в частност – театърът, играят много важна роля в работата ми като посланик. Ако искаме да се разбираме и като държави, и като отделни личности, трябва да можем да се разбираме взаимно на по-дълбоко културно и интелектуално ниво. От личен опит знам, че театърът притежава мощта да представя идеи и да разкрива културната идентичност по начини, по които другите форми за общуване не могат. Театърът е особено важен поради това, че поставя въпроси и ни предизвиква да мислим за статуквото.

Явор Койнаков, началник отдел в Държавен културен институт, МВнР: Ролята, която заемат фестивалите в т. нар. културна дипломация е голяма. Театърът е мястото, където се срещат различни идеи, където хората дискутират, където се правят пробиви в установените рамки. Заслужава си да се подкрепят точно такива срещи.

Роджър Данфорт, артистичен директор, „The Drama League”, Ню Йорк (САЩ): Аз съм артистичен директор на програмата за режисьори на „The Drama League”, чиято цел е да подкрепя млади режисьори и да им помага да се развият и открият своя път в театъра. Програмата съществува от 29 години и до този момент сме обучили над 280 души. Самата организация „The Drama League” e организация на членски принцип от граждани, които обичат театъра. С моят колега Гейбриъл Шанкс много си бяхме говорили как можем да разширим дейността на организацията на международно ниво и през 2009 г. той посети България с помощта на Филип Арно, когото вероятно повечето от вас познават. Когато се върна в Ню Йорк ми каза: „Роджър, в София има страхотен театър, а във Варна огромен международен фестивал, така че следващото лято отиваме!”. Така се получи първото ми пътуване до България и познанство с фестивала. Посещението на фестивала за мен бе изключително важно, защото ми даде шанс да видя голямо разнообразие от представления. Много искахме да видим някои от българските представления в техните собствени театри, поради което следващото лято бяхме в София и започнахме да си мислим какво можем да направим, за да подпомогнем движението на артистите между България и САЩ. Започнахме да организираме пътувания до Ню Йорк и обратно за много млади и утвърдени театрални професионалисти от България и САЩ.

Елена Холи, основател и продуцент, „The New York International Fringe Festival” (САЩ): Аз съм артистичен директор и продуцент в Компания „Презънт”, с които основахме New York International Fringe Festival, който тази година ще се проведе за 17 път. Създадохме този фестивал, защото не можехме да си позволим да занесем своите представления до Единбург. Много млади артисти от САЩ ходеха до Шотландия само, за да бъдат забелязани след това в Ню Йорк, и на нас това ни се стори някак глупаво и скъпо. Днес фринджът е най-големият фестивал на изкуствата в Северна Америка. Работим по схемата на нещо, което аз наричам, голямата обърната пирамида: имаме 75 000 зрители, 5 000 артисти, 2 500 доброволци, 1200 представления на 200 спектакъла, играни на 20 сцени за 16 дни, с билети по 15 долара и 2 души работен екип. За фринджа получаваме средно по около 850 предложения от цял свят от всякакви жанрове, от които избираме 200, които да се представят през август в Ню Йорк. Също така сме едновременно и културна индустрия и креативно пространство, защото действаме почти изцяло на базата на приходите от билети. Показваме предимно нови артисти. По отношение на публиката, нашият фестивал не се опитва да й даде онова, което иска, както правят комерсиалните театри, а да й дадем, онова което ще поиска. Един от първите ни съвместни проекти с България е представлението «Паякът», което гледахме в ТР «Сфумато» и което ще представим през август. Надяваме се, че това ще е първият от много предстоящи подобни проекти.

Джим Никола, артистичен директор, „New York Theatre Workshop” (САЩ): New York Theatre Workshop е уникална организация, защото е едновременно театър и работилница. В американската театрална практика почти няма организация, която да съвместява и двете функции. В нашия случай ние не отдаваме приоритет нито на едната, нито на другата функция. В момента чета нещо много интересно от американския писател Франк Рич, който преди това е бил и театрален критик. Ще цитирам по памет нещо написано от него – най-ярко изразената черта на американския характер е амнезията. Това хем ме разсмя, хем ми се стори точно. Особено за митологията, която сме изградили около себе си, че сме млади, свежи и сме изхвърлили всичко остаряло и минало от себе си, и непрекъснато се създаваме наново. В нас сякаш е вградена представата, че нямаме минало. Според мен, това е погрешно. Такава е и политиката на New York Theatre Workshop – за нас театърът е място за припомняне, място където можем да разберем откъде сме тръгнали. В тази посока търсим връзка със своята публика.

Като работилница, основен приоритет на New York Theatre Workshop е артистът; идеята че присъствието на артиста в обществото е нещо свято и трябва да се съхранява. Много артисти често се озовават в неприятната ситуация, когато спрат да ги възприемат като „млади” и „нови” и се оказват изтикани на ръба на пропастта. Вярваме, че трябва да подкрепяме добрата връзка и приемственост между поколенията и че един артист никога не спира да работи. По отношение на темата на дискусията ще отговоря лично. Като млад гей мъж, израстващ в Америка светът не ми изглеждаше гостоприемен и не бях сигурен къде ще намеря своето място. Открих го благодарение на театъра. За мен театърът е онова, което спаси живота ми. В САЩ на театъра се гледа повече като на забавление, отколкото като на пространство за размисъл и ние се опитваме да променим тази представа, да докажем че театърът е нещо важно и заслужава по-голяма подкрепа. Наблюдавам, че се случват интересни неща в посоката на това театърът да открие нови начини на връзка със своята публика в ХХІ век. В Ню Йорк имаше три изключителни представления, в които публиката сякаш се чудеше пред какво е изправена. Изходната точка беше, че в театъра зрителят не идва просто, за да седи пасивно – това, може да си го прави вкъщи пред компютъра. Но когато е в театъра, той трябва да се свърже със случващото се по много по-дълбок, вътрешен начин.  Единият спектакъл се нарича „Sleep no more” („Повече не ще заспиш”) и се играе вече втора година при изключителен успех в Ню Йорк. Другите две са мюзикълът „Here Lies Love” („Тук почива любовта”) по музика на Дейвид Бърн, който се играе в пространство, което е превърнато в нощен клуб (човек стои прав, никога не сяда) и мюзикълът-адаптация на „Война и мир” от Толстой, който се казва „Наташа, Пиер и голямата комета на 1812” и се играе в пространство, превърнато в огромен руски клуб-ресторант от ХІХ век, където всичко се случва навсякъде около зрителите.

Томас Селар, редактор на списание „Theater” и професор в университета в Йейл (САЩ) : До този момент варненският фестивал бе за мен интригуващ слух и много се радвам, че най-после мога да съм тук. Върху глобалния проблем за фестивалната култура и за фестивалите като културни индустрии и креативни пространства е мислено и говорено много, и по различен начин по страниците на списание „Театър”, на което съм редактор. Ще ви представя някои интересни възгледи, които се надявам да останат в мислите ви, докато гледате различните фестивални представления.  Първото нещо, което много автори споменават е, че светът на изкуството вече няма определен художествен център за разлика, например от времената, в които, да речем, Париж е бил център на модернизма или Ню Йорк – център на постмодернизма в театъра и представлението през 70те и 80те. Днес няма град, който да може да претендира, че е артистична столица. Съществуват много центрове – фестивали, биеналета и т.н., и те са се превърнали в нашите мобилни, пътуващи центрове, които активират мрежи от артисти и куратори, създават временни интернационални общности и предлагат на публиката възможност да види театър от цял свят. Такава е функцията на фестивалите – центровете да пътуват, мрежата да се движи. Затова се налага и да отправим повече въпроси към фестивалите, към тези временни театрални столици, които създаваме. Те сякаш обещават много специални неща – разнообразие, плурализъм, интернационализъм. Но дали фестивалите изпълняват тези обещания, дали си вършат работата  както трябва – доставят ли на публиката нови, качествени преживявания или става дума просто за нова форма на консуматорство, където публиката се държи като купувач в мола на международния театър? Някои от експериментите, които сме отразили в списанието, опитаха да надскочат границите на традиционния фестивален модел и да проверят дали един фестивал не може да бъде нещо като продължение на самото гражданско общество. Тук бих споменал 2 примера – фестивалът „Infecting The City” („Заразяване на града”) в Кейптаун, Южна Африка, който инициира голям брой проекти, курирани от режисьора Брет Бейли, и които представляват разнообразни колаборации между световни и местни театрали, заедно с местното население. Например през 2010 и 2011 проектите бяха свързани с проблемите на емиграцията. Вторият ми пример е фестивалът Steirischer Herbst  в Грац, Австрия, куриран от Флориан Малцахер[1], който представляваше нещо като маратон на идеи и активизъм, а не просто витрина от спектакли. Мисля, че тези примери ни придвижват отвъд представата за културни индустрии (самата дума индустрия, естествено включва консуматорското отношение зрител – спектакъл) към отварянето на креативни пространства, които са продуктивни в политически, социален и глобален смисъл. Дори самият факт, че сме се събрали тук, за да споделим някои свои мисли и идеи е доказателство за този нов възглед, че фестивалите са добри възможности за активиране на артистичните мрежи, че на тях се раждат идеи и се създават нови неща.

Асен Терзиев, главен координатор, Фондация «МТФ Варненско лято»: Искам да обърна внимание на два от модулите на МТФ «Варненско лято»  – международната селекция и театралния шоукейс. Именно заради тях фестивалът има статут на международно събитие. Фестивалите са винаги потопени в контекстите, които ги създават и до голяма степен отговарят на техните нужди. В този смисъл с международната програма на МТФ «Варненско лято» се опитваме да отговорим на необходимостите, които откриваме в българския контекст. За нас нещата почти никога не опират до това да представим представленията, които най-много сме харесали. Това, което ни интересува са високите постижения в театрални жанрове и направления, които считаме, че биха кореспондирали с нашия контекст и биха го обогатили. И няколко думи относно шоукейса – идеята дойде отпреди 6 години и това е частта от програмата, която е насочена най-вече към международните гости на фестивала. Два са основните критерии, по които се избират спектаклите, поканени в шоукейса – първо в шоукейса фокусът пада върху най-смелите и иновативни неща, създадени в последния театрален сезон и тук няма никакви ограничения по отношение на типа театър или жанра. Вторият важен критерий е представлението да бъде мобилно и комуникативно – тоест в него да присъства и презумпцията, че може да бъде представено и в контекст, различен от собствения.

Десислава Стойчева, регионален мениджър „Партньорски проекти”, Британски съвет: Ще говоря за единбургския шоукейс, който се провежда в рамките на фестивала Еdinburgh Fringe. Британският съвет решава да го организира през 1997 г. с идеята да представя най-иновативните и представителни за новите театрални тенденции в Обединеното кралство компании, които могат да бъдат лесни за пътуване. Провежда се на всеки две години и средно се посещава от по 200 международни делегата. Искам да обърна внимание върху четири неща. Първо, че шоукейсът се прави от страшно много партньори – четирите съвета по изкуствата в Обединеното кралство, фестивалното фриндж общество, както и офисите на Британския съвет в 110 държави. Шоукейсът е творческо пространство, защото именно той показва новите тенденции и създава възможност за работа в мрежа и среща с межуднародните промоутъри. Разбира се, той е и културна индустрия, защото създава нови международни пазари за британските творби.

Катерина Хуртайева, директор на Чешки център, София: Чешкият център е една от най-старите международни културни институции в България. Главната ни дейност е да представим най-качественото от чешката култура пред българската публика – музика, театър, филм, литература, изобразително изкуство и т.н., като сме съсредоточени предимно върху съвременното изкуство. Желанието ни е да сътрудничим повече с фестивалите и събитията, организирани в България. В последните години тенденцията е да се разчупи стария модел, в който чешките центрове по света организираха всичко сами и да започнат да действат по-скоро като агенции, която подпомагат свързването на културните сцени в Чехия и съответните страни. Стремежът на Чешкия център е да бъде активен участник във фестивалите и широкия спектър от събития в България. Вярваме, че когато участваме с чешко събитие в по-голям фестивал стигаме до още по-голяма част от публиката. Освен това фестивалите съсредоточават и специалистите в съответната област, а за нас това е много важно. Разбира се, един от проблемите е, че в България съществуват страшно много фестивали, като част от тях нямат достатъчно средства и разчитат, че чуждестранните центрове могат да им запълнят програмата със свои събития и така от само себе си да се получи международна програма. Това не е достатъчно, защото трябва да се спазва някакво ниво на качество и естетическа насока. Затова един културен център трябва добре да опознае фестивалите и да определи с кои си струва да сътрудничи и с кои не.

Юрий Вълковски, изпълнителен директор на Българска фестивална асоциация: Като представител на Българската фестивална асоциация (БФА) мога да кажа, че МТФ «Варненско лято» е един от ключовите фестивали в България. БФА беше създадена преди по-малко от година. Тя обедини организации и фестивали, които се обявиха против една недобре обмислена инициатива на Министерство на културата от началото на 2012 година, която можеше да навреди на целия фестивален сектор. Събрахме се над 80 културни организации, сред които над 40 фестивала, които много ясно заявиха, че никакви решения за фестивалите без фестивалите не бива да се вземат. Когато се събрахме установихме, че освен многото неща «против», имаме и много неща «за». Постепенно се събраха първоначално 13 фестивала, а в момента те са вече 21 и има още, които тепърва се присъединяват. Спокойно мога да кажа, че това са най-качествените и престижни фестивали в България от всички сфери на изкуствата. Може да кажем, че в момента БФА се занимава с няколко основни неща. Наша задача е да разговаряме с институциите на национално и общинско ниво за едно по-прозрачно и ефективно изразходване на публичните средства, тъй като с изключение на няколко комерсиални фестивала всички останали разчитат основно на публична подкрепа. В момента много активно работим със Столична община, за да изработим критерии за финансиране на фестивали за техния културен календар и се надяваме, че това което ще създадем като методология ще бъде от полза и за други общини. Второто нещо, което правим е изграждането на международни контакти и влизането в европейските мрежи. Вече сме членове на Европейската фестивална асоциация. И не на последно място – опитваме се да развиваме възможностите за обмен между различните фестивали.

Качествените фестивали са винаги пространство за експеримент и иновация. Фестивалите отварят възможност за създаване на нови продукти – те могат да генерират голяма публична подкрепа, голям интерес, по-големи финанси и това им дава възможност да продуцират. Фестивалите са място за артистичен обмен. Много важен елемент е и международния обмен – ако ги нямаше фестивалите, културната среда в България щеше да е много по-бедна. Фестивалите са ключови за достигането и създаването на нови публики. Има и една друга страна на фестивалите, за която все повече се говори – социалните и икономически ефекти. Фестивалите безспорно са важни за местните икономики, но това влияние е сложно и многопластово и далеч не се ограничава до броя от продадени билети или броя на нощувките на гостите на фестивала. Затова ми се иска да бъдем много внимателни по отношение на понятието културни/творчески индустрии. Аз самият ставам все по-подозрителен към тази терминология. Както знаете това понятие е създадено като защитна стратегия по времето на Маргарет Тачър, когато културният сектор много е държал да докаже, че е важен и за икономиката на страната. Това е безспорно така, но когато в много европейски документи започне да се говори само за икономическите ефекти и в понятието «творчески индустрии» започне да се събира под една шапка всичко от софтуера и дизайна до театъра, тогава се появява една опасност от създаването на една идеализирана представа за културния сектор, където се говори само за работни места, продажби и т.н.

Красимира Филипова, директор на Дирекция „Сценични изкуства и творческо поколение”, Министерство на културата: У нас има един проблем с фестивалите. Всеки един от тях счита, че е най-добрият, най-важният, най-сериозният и т.н. Това създава трудности с оглед на ограничените средства, с които министерството разполага. В крайна сметка фестивалите, които са обект на нашите конкурси или приоритетни финансирания са онези, които ефективно съдействат за утвърждаването на добри практики и тенденции в областта на съответните изкуства. МТФ «Варненско лято» като най-големият и устойчив фестивал мултиплицира модели върху другите фестивали, които му подражават.  Друг проблем е, че всички фестивали нарекоха себе си «международни» – дори и когато имат само един чужд спектакъл в програмата си.

За нас ключовата дума за определяне на приоритетните фестивали е «устойчивост». Например, аз винаги съм се възхищавала от работата на офиса на МТФ «Варненско лято», който създаде публика. Помня как в началото по-експерименталните спектакли трудно стигаха до зрителите. Ветрилото на интереса се отвори много широко. Това според мен се дължи и на качествата на хората, които правят фестивала. Друг проблем е, че в България имаме много малък свестен ресурс от спектакли и накрая се получава, че едни и същи представления се разхождат по едни и същи фестивали. В този смисъл мисля, че фестивалите са твърде много. Според мен би трябвало да има няколко сериозни фестивала, а другите гостувания на представления да бъдат обект на финансиране чрез разпространение. Мисля и, че трябва да има някаква степен на различност между фестивалите, нещо което да ги отличава един от друг.

Десислава Георгиева, директор на Дирекция „Култура”, Община Варна: И Юрий Вълковски, и Красимира Филипова казаха много важни неща по отношение мястото на институциите в организацията на фестивалите в България. В последно време и в Община Варна регистрираме сериозни проблеми, подобни на тези, които е забелязало и Министерство на културата, най-вече по отношение на критериите за финансиране. За културния календар на общината се отделя между 1 – 2% от общия бюджет и това не е нещо, с което се гордеем. Политиката трябва да е към постепенно увеличаване на този процент – поетапно и разумно, разбира се. Много неща се случват в областта на културата във Варна и те не на всяка цена са финансирани от общината, което според мен е добра тенденция, защото едно време всички разчитаха единствено и изцяло на нея.

Йохана Виховска, театрален критик, Източноевропейска платформа за изпълнителски изкуства (Полша): Източноевропейската платформа за изпълнителски изкуства (East-European Performing Arts Platform – ЕEPAP) е организация, която събира държавни и независими организации, артисти, куратори, критици в областта на изпълнителските изкуства от 18 страни. Тези страни са предимно от бившия СССР, бивша Югославия, Централна и Източна Европа. Основните цели на ЕЕРАР е да подкрепя развитието на изпълнителските изкуства в този регион, да подпомага международния обмен (организираме лаборатории, професионални срещи, уъркшопи) и да развива програми, които подсилват връзката между изпълнителските изкуства и социалния живот в тези страни. Това е много важно, защото не във всички страни се счита, че например театърът трябва да реагира на актуалните обществени и политически проблеми. Имаме образователна програма, която е насочена върху социалната и политическа роля на изкуствата въобще. Имаме програма за резиденции. Сега стартираме и проект, който сме кръстили „Речник”. Ще се опитаме да опишем терминологията на изпълнителските изкуства във всички тези страни, защото открихме, че всъщност не споделяме еднакви разбирания за най-базисните понятия.

Мисля и за друг проблем, за който стана дума и по-рано в дискусията. Както в някои места на театъра се гледа като на стока за потребление, в част от страните в нашия регион на театъра се гледа като на някакъв храм, който няма нищо общо с реалния живот на хората и трябва да се занимава само с произведения на класиката или големите метафизични въпроси. Аналогично и на фестивалите се гледа хем като на някакви квазирелигиозни празненства, хем като на пазар, а на публиката хем като на паство от вярващи, хем като на клиенти, които си купуват билети. Такъв тип фестивали много добре обслужват властовите структури на държавата и наложеното статукво.

Катаржина Торж, директор на „MALTA Festival” (Полша): Накратко ще ви представя фестивала „МАЛТА” в Познан, Полша, който е един от най-големите международни фестивали на изпълнителските изкуства в Полша. Той се появява след промените в 1989 г. на фона на големите надежди и енергия в цялото полско общество. В началото е фестивал на уличния театър. Постепенно се разраства и програмата започва да се разделя на жанрове – музика, театър, филм, танц. Около 2008/9 г. фестивалът преживява криза на идентичността, породена от чувството, че нещо много важно липсва. Искахме да преосмислим начина на програмиране и да превърнем фестивала в нещо повече от представяне на международни продукции. Така взехме решението в структурата на фестивала да се вмъкне нещо като водеща тема – ние я наричаме „идиом”. След 2010 година всеки фестивал има свой идиом, който е свързан с някакъв съвременен и актуален проблем. Около него се гради програмата от отделен куратор, когото каним. Наши куратори са били личности като Щефан Кеги, а тази година програмата се прави от Ромео Кастелучи. Кураторът избира идиома и около него ние предлагаме различни проекти – концерти, дискусии, прожекции и пр. Тази година решихме да прибавим още нещо. Включихме т.нар. „МАЛТА – генератор” – огромен фестивален център, разположен на главния площад в Познан, в който ще се случват най-различни неща. Идиомът тази година е „О, човек; о, машина” и събира проекти, които разглеждат начините, по които съвременната технология влияе върху нашите възприятия.

Камелия Николова, театрален изследовател, Институт за изследване на изкуствата: Бих искала да говоря малко за мястото на театралната критика в съвременните театрални фестивали. Ще откроя три важни позиции на театралния критик и специалист в един фестивал – в неговото правене и провеждане. Първо това е много важната роля на театралния експерт, който работи за изграждането на концепцията на един фестивал. Практиката е показала, че когато в концепцията участват достатъчно подобни експерти те правят интересна и актуална визия за фестивалните събития. Друга важна позиция на театроведа по отношение на фестивалите е ролята на куратора, програматора, селекционера – онзи, който създава афиша на един фестивал. Третата важна роля, разбира се, е чисто критическата рефлексия, която се упражнява върху фестивала като театрално събитие, както и в неговото промотиране и популяризиране.

Дорте Лена Айлерс, редактор на списание „Theater der Zeit” (Германия): Фокусите на театралните програматори, посетителите и театралните критици са доста различни. Според мен основната цел на всеки театрален куратор е да доведе в съответния град най-интересните нови представления от световната сцена, които вероятно ще провокират и вдъхновят местните артисти, сцена и зрители. Това само по себе си е позитивен аспект, но какво се случва всъщност, ако погледнем целия пейзаж на международните фестивали отгоре.  Да почнем примерно от Брюксел. Да си представим един критик, който освен премиерите в Берлин, решава да посети и фестивала „Кунстен”. Той е в началото на май и кураторът на фестивала горещо му препоръчва освен другите неща, задължително да види новия спектакъл “Partita 2” на Ана Тереза де Керсмакер и Борис Шармац. Обратно в Берлин, нашият критик иска да посети и новия берлински фестивал “Foreign Affairs”. Той се провежда в края на юни и новият куратор на фестивала е много развълнуван от силната програма тази година и му препоръчва новия спектакъл “Partita 2” на Ана Тереза де Керсмакер и Борис Шармац. В края на юли идва ред и на фестивала в Авиньон и нашият критик моли за препоръки в голямата програма. Много горда от уникалната програма тази година, кураторката му препоръчва, познайте какво – “Partita 2” на Ана Тереза де Керсмакер и Борис Шармац.

Очертават се два проблема, които искам да поставя под въпрос. Българският драматург Константин Илиев вече беше  говорил за нещо подобно в eдин брой на Theater der Zeit от 2008, където казва, че заради глобалната театрална система, компаниите, които желаят да участват в нея, започват да създават представления с цел износ без текст, така че да се премахне проблемът с превода, а пък ако има текст, то той да бъде на английски. Така че един от проблемите, който ме вълнува е дали системата на международните театри влияе върху създаването на изкуство? Вторият аспект е свързан с темата на конференцията от миналата година – «Срещу какво се бунтува съвременният театър?». Например, в Белгия и Холандия, където трупите са принудени да правят непрекъснато турнета, част от артистите признават, че вече напълно са загубили връзка с местната публика. И трябва отново да търсят отговор на въпроса – за кого играя?. Като критик от Theater der Zeit, чието подзаглавие е „списание за театър и политика”, аз се интересувам от взаимодействието между артистите и местните зрители. Според мен фестивалите не са просто витрини, но и граждански пространства, в които не само се „консумира” , но и се говори за изкуство и за неговото значение в социалния и политически контекст.

Марчин Завада, директор на „Demoludy Festival” (Полша): Името на фестивала Demoludy e странна полска дума – тя идва от „demo” (демокрация) и “ludy” (хора). С нея се обозначават бившите комунистически страни.  „Demoludy“ e фестивал, който се опитва да покаже какво се случва в тези страни след промените. Какво става с театъра, с пиесите – хората от същите теми ли се вълнуват? Без никаква сантименталност желаем да изследваме дали онази общност, която сме имали, е била изкуствено създадена или наистина има неща, които споделяме. Това беше идеята на фестивала, но той се промени много през годините. При предишния директор той беше съсредоточен върху бившите съветски републики. Моят първи фестивал беше през 2009 г. и фокусът беше върху страните от бивша Югославия. След което направихме чехо-словашко издание. От 2010 г. насетне започнахме да се фокусираме повече върху конкретни теми. През 2010 темата беше „Ирония и самоирония”, а миналата година направихме женски фестивал. Когато направих югославския фестивал се оказа, че никой в Полша не се интересува от това да гледа продукции на националните театри от тези страни, никой не се интересуваше от източноевропейски театър. Останах разочарован, но и получих добър урок, защото трябваше да огледам града и да помисля какво очакват хората в него.

Жан-Пиер Хан, директор на Семинар за млади критици към IATC (Франция):  IATC (Международна асоциация на театралните критици) събира 47 национални секции на театрални критици от цял свят. Една от най-важните дейности на организацията е да създава за младите професионалисти възможността да посетят едни от най-големите световни фестивали. Младите критици гледат фестивалните представления и работят заедно с преподавател, който е утвърден критик в своята страна. По време на семинара те имат възможността да открият множество представления от страната-домакин, да ги обсъждат и да пишат за тях. Също така могат да видят как функционира един фестивал отвътре, да се срещнат с актьори и режисьори, могат да вземат участие в конференции, да се запознаят с критици от чужди страни и да научат повече за техния начин на работа. Радвам се, че тази година правим семинар в рамките на МТФ „Варненско лято“.

Марк Браун, заместник директор на Семинар за млади критици „IATC” (Великобритания): Искам да поставя под въпрос едно от понятията в нашата дискусия – „културна индустрия”. В Обединеното кралство казваме „креативна/творческа индустрия” и ми се иска да поговоря за проблема, който съзирам тук. Според мен става дума за доста притеснително понятие, което е и силно идеологическо. Това, което се вменява е, че артистът повече не бива да се нарича артист, ами креативен индустриалец. Самата дума „изкуство” започва да изчезва и на нейно място се появява „креативна индустрия”. В Шотландия например институцията, която финансира изкуствата промени името си – от „Шотландски съвет по изкуствата” се превърна в „Креативна Шотландия”.  Големият проблем според мен е, че тук се внушава, че изкуствата трябва да се разглеждат в предимно икономически контекст. Според мен е достатъчно очевидно, че фестивалите и изкуствата имат голям икономически принос в обществото. Мисля, че няма смисъл да продължаваме да доказваме нещо толкова очевидно, но сме принудени. Проблемът идва в това, че ударението вече пада върху комерсиалния успех на една продукция и следващата стъпка някак логично идва, че държавната подкрепа трябва да подкрепя онези спектакли, които демонстрират най-силен комерсиален, вместо художествен потенциал. Това се случва в много страни по света (включително и в Шотландия) и излага на опасност творческата свобода. Мисля, че в съвременния свят съществуват, най-общо казано, три вида заплахи срещу творческата свобода. Първата е цензурата, упражнявана от държавата, дори и в демократични режими. Но има и по-изтънчени заплахи освен пряката цензура. Една от тях, аз наричам либерално-хуманния закон. Имам предвид когато политиците, действайки заедно с финансиращите институции, насърчават практиките, че ако някой иска да получи държавно финансиране, то неговият проект трябва да се впише в определени политически критерии. Дори тези критерии да са прогресивни и либерални, това си е намеса в творческата свобода. Вместо да се даде на твореца свобода да създаде произведението, което желае, акцентът бива изместен от качеството на произведеното към идеи от рода на, например, социалното приобщаване.  Все едно артистът е натоварен с отговорност да променя обществото, да върне в него хората, които то е изхвърлило, да се занимава с проблеми като социално неравенство, потисничество, и т.н. Тези теми са в областта на политиката, обаче политиците, които са се провалили в тяхното разрешаване, все пак създават либерални и хуманни препоръки към артистите. Намирам това за възмутително. Дори и като прогресивен ляв либерал, за какъвто считам себе си, не бих настоявал дори и за миг, че един художник трябва да създаде произведение, което да е в синхрон с моите политически възгледи. Последната заплаха се крие точно в идеята за креативните индустрии, в представата, че комерсиалната страна трябва да излезе на преден план. Наша задача е да защитаваме онези дълбоки, авангардни произведения, които не биха съществували, ако комерсиалната перспектива се наложи и победи.

[1] Текст на Флориан Малцахер върху ролята на фестивалите и фестивалните куратори може да намерите в предния брой на списанието – вж. Homo Ludens, бр. 16, стр. 176 – 189