ИЛКА ЗАФИРОВА: Не играй за себе си, а за да помогнеш на другите

Венета Дойчева / Личности

HOMO LUDENS 14/2009

Beнета Дойчева: Нека започнем разговора с началото, с обучението ти по театър. На какво ви учеха, как ви учеха и какво остана от обучението ти по актьорско изкуство?

Илка Зафирова: Смятам, че безкрайното правене на етюди, оставени сами на себе си, след което се правеше разбор на етюдите, разбира се, е развило у мен някаква подвижност, вътрешна пластичност. Работехме с текстове, които тогава не се разрешаваха, и които по най-неочакван начин някой от нас откриваше. Помня например, че бяхме някъде във втори или трети курс, когато Поляка [Николай Поляков] направи за годишен изпит една пиеса на Арабал – „Пикник на бойното поле”. Ние не бяхме на себе си, много ни хареса, с голямо удоволствие репетирахме и правехме всичко, защото тя беше различна…

Beнета Дойчева: Какво беше усещането за различно?

Илка Зафирова: Един неочакван, парадоксален поглед към живота и към същността на хората. Нямаше класически, банален сюжет – с партизани и други подобни неща от онова време, а абсурдни ситуации, които ни  забавляваха и освобождаваха. Имахме разбира се успех във ВИТИЗ, но нашето най-голямо желание беше Леон [Леон Даниел] да дойде да ни гледа, да му вземем акъла на Леон. Най-накрая успяхме да го организираме, понеже не беше много лесно Леон да се вкара в академията. Една вечер на 47-ма сцена ние му показахме „Пикник на бойното поле”, след което седнахме на една пейка и Леон каза: „Абе, защо правите това, бе деца? Правете Виктор Розов. Защо правите това?” Ние естествено се обидихме, домъчня ни, че ето Леон ни кара да правим Виктор Розов, откъде накъде? И искам да ти кажа, че чак сега вече с годините, започвам да си давам сметка Леон какво е искал да каже. Леон е искал да каже: Научете се на простите правила в театъра, как става театър, как се прави и чак тогава посягайте към такива неща. Ето той, колко късно този гигант, титан на българския театър, посегна към Бекет.

Аз съм от поколението на 68-ма година. Колкото и да нямаше при нас много информация, всичко това, което се носеше във въздуха по света, което се случваше по някакъв начин достигаше до нас. Бийтълсите, Бекет, Йонеско, Мрожек… Арабал дори попадна при нас! В първи курс аз започнах с откъс от „Вкус на мед”. Моят професор Моис Бениеш разреши това. И накрая вече направихме и цялата пиеса на Шийла Дилейни – тя тогава е само 18 годишна, част от „сърдитите млади хора”… Тогава общувахме много, това не е само носталгия по младостта, но аз съм общувала с високо-качествени хора. Аз общувах с Иван Кирков, с Коцето Павлов и това се е отразило върху моето мислене,  присъствие, отношение към театъра, върху това, какво би трябвало да бъде театъра. Сега ми е трудно точно да го формулирам, но мисля че при Брук съм чела, че той разказва за един съвет на учител в театър Но: Не играй за себе си, а за да помогнеш на другите. Затова много съжалявам, че с Леон малко, само няколко пъти се срещнах. Не ми беше достатъчно това в целия мой професионален живот, защото той знаеше за какво прави театър.

Beнета Дойчева: Ако с днешна дата ти предполагаш, че разбираш какво е искал да каже Леон Даниел тогава, в какво за теб са най-важните и прости неща в театъра, онова, което ти най-много цениш като актриса?

Илка Зафирова: Преди време прочетох едни думи на Мерил Стрийп за това, какво сме ние актьорите. Много ми хареса. Тя казва, че ние актьорите сме преводачи на истории. Аз съм го смятала: разказвачи. Аз така приемам ролята: аз трябва да разкажа една история. Разбира се моята лична човешка уникалност ще разкаже тази история по свой начин. Аз абсолютно не вярвам в тези тотални превъплъщения, в които актьорът забравя себе си. Напротив, това е едно двойствено съществуване. Аз си живея като себе си, такава каквато съм, само че изобразявам текста, който е пред мен. В зависимост от човешката уникалност, тази история може да бъде разказана от всеки актьор по различен начин. Това, заради което много ценях Леон и винаги съм искала и като зрител, и като актриса да преживея е: театърът трябва да прави сетивата ми по-изтънчени. Театърът е повече за сетивата, за чувствата, аз така го мисля. А, нали ние актьорите сме живата връзка между текста, режисьорското решение и публиката. Все за Леон говоря, но той заема много важно място в моето мислене, а за него публиката беше много важен участник, главен участник. Ако театърът успее да стигне и до съучастничество с публиката, това е вече нещо много голямо, това се редки мигове. Аз искам да измъкна  зрителя от неговото ежедневие, скучно, самотно и да му поставя въпрос, който той може би никога не си е задавал, искам да го извися в чувствата му. В такъв смисъл ми харесва и този съвет на учителя в театър Но. Какво е помощта за другия? Аз няма да му реша проблемите, но ако го направя по-чувствителен, ако дори го накарам да заплаче, да си даде сметка за себе си… или пък да го разсмея, пак за да го освободя от неговото ежедневие, от неговата пасивност може би, от неговото равнодушие може би. Това ми се вижда важно.

Beнета Дойчева: Каза, че определяш своята личност, своята природа като доминанта, като винаги присъстваща в работата ти.

Илка Зафирова: Да, такава ми е натурата.

Beнета Дойчева: Когато трябва да изградиш персонаж, който ти е противоположен, или непонятен, и не можеш да го приближиш към себе си, как постъпваш с такива задачи, които са органично чужди на твоето мислене и чувствителност?

Илка Зафирова: Или не ми се е случвало, или съм толкова силна в това отношение, че намирам нещо, с което да се сближа. Малко късно го разбрах, понеже така учехме едно време – отрицателен герой, положителен герой – и аз късно проумях, че няма такива. Не мога да подхождам към роля, към персонаж с мисълта, да покажа колко той е отрицателен. Аз трябва да го защитавам до смърт, длъжна съм да го защитавам до смърт. И в тази защита аз търся аргументи за себе си, за да разбера мотивите му, да разбера защо той може да стигне дотам. А пък и не са ми давали такива роли на злодейки. Играла съм по детски приказки лоша царица, но там всичко е едно към едно. Сега отвреме навреме хвърлям поглед към един турски сериал и там който е добър е много добър, който е лош е много лош. Това е абсурд. За съжаление аз малко късно стигнах до това. В предишната система имаше норми – 50% трябваше да бъде българска драматургия, нямам нищо против, играла съм в много добри български пиеси, едни от най-скъпите на сърцето ми участия. С Коко Азарян направихме „Кълбовидна мълния” от Иван Радоев и „Лодка в гората” от Николай Хайтов – това са били сред големите ми професионални преживявания и срещи. Аз обичам и искам да играя българска драматургия. Но ние играехме Лозан Стрелков, Караславов, Камен Зидаров… Останалите проценти, не ги помня точно колко бяха за съветски пиеси. Имаше нелоши пиеси, но даже руска класика не даваха. Обожавам руската класика. Можеш ли да си представиш, че аз не съм играла Горки, който има такива сложни женски образи. Аз не съм играла Горки. Чехов съм играла много малко.

Beнета Дойчева: Играла си в пиеса на Гогол – „Ревизор”…

Илка Зафирова: Да. Но на Достоевски изобщо не съм попадала. Искам да кажа, че дори да имах някаква школа, кой знае къде щях да я използвам. Освен това,  в България може би само двама-трима актьори са имали този голям късмет някой режисьор да се грижи за тях. Както Любен Гройс, светла му памет, за Цветана [Манева]. Той я разви, той я създаде. Цветана игра при него едни от най-големите женски роли в световния репертоар. Общуването с такъв човек е незаменимо. Аз мога и гениално да играя, ако текстът е слаб, нищо не излиза. Нека помислим колко актьори стават прочути от добрите текстове, които играят. Разбира се, винаги е нужна и режисура, ние не можем да играем едно към едно.

Beнета Дойчева: Ако си била лишена от такива големи роли, какво ти се играе сега?  Каква стилистика, какъв жанр, каква тема, или форма?

Илка Зафирова: Бих казала по-скоро тема, която вече е свързана с годините, не бих казала с мъдростта, а с познанието, с отчаянието, с грешките, с връзките в човешкия живот. Аз исках да играя Медея. Но…

Beнета Дойчева: Когато пристъпваш към нова задача какво първо те провокира? Как протича тази среща от първото запознаване с пиесата и твоя персонаж и постепенната работа върху него?

Илка Зафирова: С различните режисьори и с различните текстове става различно. Има текстове, с които аз трябва сама да се справя, не мога да получа помощ.

Beнета Дойчева: Имаш ли своя система или всеки път изграждаш нещата различно?

Илка Зафирова: Не мисля, че имам система. Има случаи, в които не мога да открия нищо на първо четене и тогава съм просто изплашена. Но това, което винаги съществува, ако материалът ме привлича, е вълнението. Дали изпитвам вълнение от историята. Сещам се повече за текстове, с които се налагаше сама да се справя. Когато прочетох „Майсторски клас” за Мария Калас, полудях! Защото намирам, че текстът дава възможност да се обясниш в любов към изкуството. Да изразиш страданията и радостите, които то ти носи. Много ми беше силно вълнението, дори дълго време грешах при финалния монолог на Калас, когато тя казва: „Може без Травиати. Слънцето ще продължи да грее, животът ще продължи. Но аз мисля, че ние, които се занимаваме с изкуство можем да направим от света едно по-добро място. По-светло.” И понеже и аз изповядвам тези неща, вълнението ми беше много интензивно. Това вълнение е абсолютно задължително за мен да го има, след това ми е по-лесно. След това вече се доверявам. Например Леон ме води, той много не ми дава да мърдам. И в същото време при никого другиго не съм мислела толкова активно. Обожавам репетициите на маса с Леон…

Beнета Дойчева: Как можеш да обясниш в какво се състои това „водене” от режисьора?

Илка Зафирова: Той има идея за представлението, той знае какво иска да докаже. Не знам дали някой друг така сериозно се готви както Леон. С цялата обич и респект, които имам към него, аз съзнавам, че той е много преди мен. Освен това аз самата нямам подобно концептуално мислене, не мога да си представя бъдещия спектакъл. Аз бих могла в хода на работата да предложа своя гледна точка, да изразя съмнение. Но той знае за какво работи и какво търси, прави и неща, които аз даже не разбирам и той понякога е казвал: „Не е необходимо всичко да знаете”. Но той е този, който мисли и за публиката. Може да е една пауза, може да е някакъв номер и аз в момента не го разбирам, съпротивлявам се, но Леон знае за какво го иска, защото съзнава, че в точно този момент е нужно за публиката. Имала съм щастливи срещи с режисьори, май почти с всички добри съм се срещала. И сега от младите пак имам такива срещи, от които съм много радостна, макар че аз много се притеснявам, понеже те имат друго мислене, използват други средства, които аз не владея… Но ми се е налагало и сама да се справям и от това едва ли нещо кой знае колко добро е произтичало.

Beнета Дойчева: От  кой режисьорски метод си била удовлетворена, кой отговаря най-точно на твоята натура? Някой работи с предварителна ясно концепция, разчетена схема на вътрешните напрежения, видял е персонажите като същност и той успява да убеди актьорите в своята предварителна картина и те й дават живот и плът. Но вероятно си се срещала и с режисьори, които стъпват на общата работа, на колективното създаване. Кога усещаш по-голяма лична сила и резултат?

Илка Зафирова: Аз обичам да съм съучастник с режисьора. Не обичам да съм командвана марионетка, колкото и понякога командите да вършат работа. Обичам те да гледат на мен като на съучастник. Всичко зависи от материала, който се прави. Навремето трите пиеси на Валери Петров, които направихме с Грети [Маргарита Младенова] една след друга, си беше едно истинско съучастничество начело с Валери Петров, който беше почти на всяка репетиция. И се дописваше, и наши идеи се раждаха и измисляхме… Но това е приказка… За съжаление такова съучастничество на целия екип, и на художник, и на музикант, много рядко се среща. Имала съм и случаи на големи терористи, които не могат да ме убедят – не ми харесва, това което правят. Всъщност режисьорът, с когото съм имала най-много професионални срещи е Бина [Харалампиева]. И мисля, че са били много добри. Тя умее да подаде една черта на характера или на физическото поведение и това отваря пътя ми към персонажа. Понякога неочаквано и за мен самата. Имало е и други случаи, когато така се разярявам от нейно предложение, че в гнева си да й докажа, че не не е права, съм правила най-добрите си роли. И представяш ли си? Тя ме покани да играя Президента в „Коварство и любов”. Беше голямо предизвикателство и прекрасно преживяване.

Beнета Дойчева: Мисля, че си отворена към проби, към експерименти дори, към нови естетики…

Илка Зафирова: Много съм любопитна.

Beнета Дойчева: В последните години опита работа и в по-нестандартни театрални стилове и драматургия. Създаде ли ти това нов рефлекс, ново мислене? Или се събудиха неща, които чакаха да бъдат изразени по този начин?

Илка Зафирова: Може би и двете, защото както казах много съм любопитна. Понеже си давам сметка в какво време съм живяла, на какво съм чедо, на какви условия и понеже все още съм съхранила страстта си да продължавам да работя, имам страхотно любопитство към младите. Няма да забравя как гледах „Хамлет” на Лили Абаджиева и когато разбрах че идва в Малък градски театър и обяви кастинг за „Страданията на младия Вертер”, аз се явих и това ми беше първия кастинг в театралната кариера, защото тя не беше обявила възраст. И тя се учуди когато ме видя, но ми беше любопитно. Но ми беше и притеснително дали мога да се справя. Дали липсата на мой опит в различни изразни средства няма да ми попречи. В началото работехме етюди, задаване на теми, ние трябваше да търсим пластическо и движенческо решение, и аз умирах! Умирах! Възрастта ми вече не позволява, но мисля, че като млада бях пластична. И винаги търся такъв подход към ролята.

Beнета Дойчева: Нека поговорим за това. Актьорите залагат на свои силни страни, на проверени силни средства, някои предпочитат да развиват вазможностите на гласа, или на чисто физическото начало, характерност. На какво държиш ти и докъде си готова да стигнеш в изразните средства?

Илка Зафирова: Готова съм, стига да го измисли и да ми го предложи режисьорът, съм готова да стигна докрая. Не само да използвам абсолютно всичко, което имам като тяло и даденост. Но аз бих казала друго: да надхвърля предела си. Да видя мога ли да мина предела си. След толкова години горе-долу знам докъде мога да стигна, какво мога да направя. Аз искам някой да ме накара да направя нещо, което не съм допускала, че мога. Сигурно ще е трудно и то не за друго, не от съпротива, а понеже това са неща, към които изпитвам страх, например да не бъде грозно. Аз имам ужас от този страх. Не мога да кажа, че разчитам на пластичността си, или на гласа си, или на нещо друго. Гласът ми, той е даденост, той е такъв. Мисля винаги за някакъв пластически образ. Да не го бъркаме с движенчески образ.

Beнета Дойчева: Вярваш в комплексната телесна, сетивна и духовна страна, която има своя уникална пластическа форма? Да има стойност на истински театрален жест.

Илка Зафирова: Така мисля, да, така мисля. Една от причините за успеха на „Свекърва” на Бойко Богданов беше, че аз с негова помощ, естествено, изтанцувах героинята.

Beнета Дойчева: По света се правят и такива спектакли, които съчетават различни поколения във физически тип театър. Гледала съм танцов спектакъл „Три поколения”, който представя една миниатюра в изпълнение на деца, млади хора и възрастни хора. И съпричастието на публиката беше най-вече на страната на възрастната група. Емоцията на тяхното изказване беше толкова силна, толкова неподправена и дълбока. Би ли работила нещо такова?

Илка Зафирова: С най-голямо удоволствие. С най-голямо удоволствие.

Beнета Дойчева: Липсват ли ти такива неща като актриса?

Илка Зафирова: Липсват ми. И най-вече мисълта, че никога вече няма да ми се случат подобни провокации, ме натъжава. Да. Аз винаги мисля за пластическия образ и там работя. Не е нужно само да изобразиш една характерност, че си стар и едва ходиш, защото старостта също има своите жестове. Ето в едно представление, което много малко се игра „Тит Андроник”, там се търсеше друга пластика, друго движение,  и това не ми е безразлично. Винаги съм щастлива, когато режисьорът ме провокира натам, защото това ме интересува. И разбира се, веднага искам да кажа, че най-много ме интересува текста. Трябва да го разбера, да знам кое от кое произлиза и кое от кое следва. Едно от нещата, които много ме измъчват сега като зрител е, че много колеги, сега трябва да кажа млади, но то не е от разликата между поколенията, но много млади колеги не знаят да говорят. И те не знаят да говорят, защото те не знаят какво казват. Те не извеждат мисълта.

Beнета Дойчева: На това откъде си се научила? От собствен опит или от обучението ти? Или от режисьорите?

Илка Зафирова: То е сборно. От ВИТИЗ, където имаше големи личности и умни хора. Преди това аз съм учила две години френска филология, която ме е приближила до друга култура. Затова мисля, че е сбор от различни причини. В Пловдив отидохме група, огромна група съмишленици с Коко. Аз съм била винаги с групи. Аз съм си групар по начало. Много обичам да чета, много се интересувам, много гледам и ходя и продължавам да имам любопитство към всичко, което става. Щом като зрител искам да разбера, значи и като актьор трябва за това да работя.

Beнета Дойчева: Аз мисля че ти си актриса, която мога да определя като ироник в драматичен план. Винаги има при теб мигновени проблясъци в полето на крайно парадоксалното. Така ли ти виждаш и преживяваш света, това ли е твоят поглед?

Илка Зафирова: Винаги търся да открия смешното. И в най-голямата трегедия го има. Да се определя сигурно не мога, но при цялата нескромност на това, позволявам си да мисля, че имам внушение. Може би не се изразявам точно.

Beнета Дойчева: Ако употребим гестус?..

Илка Зафирова: Ааа, гестус… еее, вие  с тези сериозни думи! Мисля че имам внушение и мисля, че това е важно за един актьор. Мисля, че мога да внуша нещо. Това е може би едно от качествата ми.

Beнета Дойчева: Можеш ли да опишеш това преживяване, когато чувстваш, че си хванала публиката и тя е притаила дъх, слуша те, отговаря ти. Можеш ли да опишеш твоето преживяване на тази ответност от публиката.

Илка Зафирова: Мога да разкажа един случай.  В Пловдивския театър в „Между два изстрела” Руси Чанев игра Яворов, аз играх Лора, а Катето Паскалева беше Мина. И тримата имахме една сцена, в която стана такова единение между нас, че ние продължихме и импровизирахме, но публиката затаи дъх, всички встрани от кулисите се струпаха да гледат. И след спектакъла отидохме в една прочута тогава кръчма на художниците и се напихме яко. Не бяхме на себе си. Актьорът има съзнание за това, което прави и знае как да го проведе още малко или пък да каже „стоп”. Това е може би единствен случай, в който съм забравила коя съм. Не исках да напускам сцената, не исках да оставя Руси и Катето, ама за нищо на света! И те мен, ние тримата. Ако не трябваше да продължи действието, кой знае, още щяхме да сме там на сцената. За съжаление това са много редки мигове, както и когато усетиш, че публиката с теб диша, на твоя страна е, защитава те – това са много редки мигове, но чувството е неописуемо. Не мога с нищо да го сравня. На нищо друго от живота не прилича.

Beнета Дойчева: Може би е точно това, за което говореше в началото. Изтънчване, извисяване, одухотворяване, събиране на духа.

Илка Зафирова: Да, да, именно, аз съм другаде някъде. Аз съм по-изтънчена и по-фина, отколкото съм по същество. И не се правя в момента на друга. Не изобразявам. То е автентично като състояние.

Beнета Дойчева: Имаш ли влечение към по-абстрактни, мистични или философски теми в живота?

Илка Зафирова: Не, аз съм конкретен човек. Аз съм човек на настоящето. Затова и много неща не помня, миналото не ме интересува, то е било. Също така не мисля и за бъдещето. Аз съм в това, което се случва тук и сега.

Beнета Дойчева: Обичаш ли да четеш книги за театъра, книги от режисьори, актьори, изследвания?

Илка Зафирова: Обичам, но не всички. Големи режисьори и от театъра, и от киното обичам да чета. Най-големите като Мейерхолд, Айзенщайн обичам, Брук от по-съвременните. Преди години попаднах на Михаил Чехов. Винаги правя избор. Както има представления, които не отивам да гледам.

Beнета Дойчева: Ако трябва да споделиш най-важното твое премислено и преработено от годините знание за актьорския труд, какво би казала на някой талантлив млад актьор?

Илка Зафирова: Големият Ицко [Ицхак Финци] е по съветите…е, закачам се сега… За съжаление трябва да употребя тази доста мразена фраза „Обичай изкуството в себе си, а не себе си в изкуството”. Голяма част от младите колеги са безогледни в участията си. Не избират, не мислят за своето развитие. Когато обичаш нещо и особено, ако това е изкуството и то наистина те гори и те мъчи отвътре, трябва да  си му отдаден и отговорен за своето присъствие. Да, важни са парите, особено в наше време. Но е нужно да си много внимателен и да мислиш за изискванията си, да не се разсейваш, а да се съсредоточиш.

Beнета Дойчева: Широката публика приравни актьорския труд до скеча и смешката…

Илка Зафирова: Да, и още как. Те са популярните, любимите лица. Голяма част от тях са много талантливи и затова ме е яд, защото ако са бездарници, аз няма и да ги гледам. Мъчно ми е. Те биха могли да ми кажат, е ти когато си била млада не е имало такива възможности, не си била изкушавана. Не е точно така. Аз съм била 11 години в провинциални театри, а семейството ми, приятелите ми, гробовете на моите близки, всички са в София. Да, семейството си развалих, пропуснах много от детството на дъщеря ми, да, да, да. Играла съм по три представления на ден, играла съм в ужасяващи условия и въпреки всичко не се отказах от театъра. Някои от младите кандидати за актьори виждат само лъскавата страна и се съпротивляват на нуждата да учат движение, пластика, музика. Но за публиката, която снизи своята гледна точка за актьора аз обвинявам и нашето съсловие. Такива неща се поднасят на публиката понякога, че когато тази публика не желае да мисли, а иска само да види, че се щипнат, плеснат и кажат и някоя мръсничка дума, като вижда това – кой е виновен? Аз която съм много дисциплиниран зрител излязох от едно такова представление, защото страшно се обидих. Публиката – луда от възторг, платили скъпи билети, препълнено. Ужасно ме беше срам. Понякога нашето съсловие не само отговаря, но и принизява, сваля вкуса на публиката. Това много ме измъчва. Знам колко е хубаво залата да е пълна, знам колко е приятно, но също така знам колко пък по-хубаво е да играеш добър текст и добро представление, и да се занимаваш с важни неща.

Beнета Дойчева: Виждаш ли интересни млади актьори?

Илка Зафирова: Веднага казвам Снежина Петрова, изключително умна актриса, работлива и много мощна и можеща. Смятам, че концентрацията е много важна. Само така можеш да докажеш себе си, не само таланта си. Това е и позиция. Жизнена позиция да докажеш себе си. Свършвам с това, с което започнах, че ти помагаш на другите с позицията си. В това, че можеш да правиш избор, ако разбира се, си даваш сметка за това.

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox