In memoriam: Валери Петров и българският куклен театър

Славчо Маленов / In memoriam

HOMO LUDENS 18/2015

 In memoriam: Валери Петров (1920–2014)

Славчо Маленов[1]

 Цялото наше поколение (пък и не само то) бе закърмено и израсна с творчеството на Валери Петров. Това бе един от авторите, чиито творби още с появата си биваха разграбвани, а мълвата за тях бе по-бърза от най-скъпо платената медийна реклама. Стиховете, поемите и пиесите му, сякаш напираха сами да се качат на сцената и чрез средствата на различните сценични изкуства да разтуптят сърцата със силата на поетичното му слово.

„Детските” му пиеси бяха колкото детски, толкова и не. Те разсмиваха, очароваха и хващаха за гърлото както детето, така и възрастния. Духовете на творците на сцената бяха устремени към едно почти сакрално извисяване, да се докоснат дори с върха на пръстите си до висотата на духа на Валери Петров.

Спомням си как след един спектакъл на постановката ми „Меко казано”, във ВИТИЗ през 1981 г., един зрител от Хърватия дълго отказваше да си тръгне от залата, поразен от мащабите и дълбочината на внушението на текста и спектакъла. Искаше му се животът в този валерипетровски свят да продължава още и още.

За нас работата върху негови текстове бе като пречистване. Това не бяха просто историйки за случки от живота на едно момченце или момиченце, а съвременни сказания за дълбините на човешкия дух. Притчи за крехкостта и чистота на детското сърце, което търси своя път в един забързан свят на възрастните, които сякаш са забравили, че са били деца.

„Бяла приказка“ бе първото ни изпитание още като студенти в академията, в класа на (тогава доцент) Николина Георгиева. Тази пиеса се превърна за нас в христоматия за умението да четеш и интерпретираш този автор, да чуваш и усещаш словото му, да улавяш и извеждаш подтекста, да бъдеш автор и същевременно да останеш верен на автора, с онази деликатност, която е присъща само нему.

През 70-те години във Варна бе учреден Международният фестивал на българската куклена драматургия „Златният делфин”[2] Той имаше за цел да стимулира създаването на качествени съвременни пиеси за куклен театър. Всички театри и наши и чужди трябваше да участват с нова българска куклена пиеса създадена през последните три години. Това бе едно благородно начинание, което даваше и свои резултати. В конкурса, съпътстващ фестивала, компетентно жури оценяваше и награждаваше най-добрите текстове. Изненадващо бе, че пиесите на Валери Петров никога не участваха в тази надпревара. Тава бе не защото не ги допускаха, а защото очевидно той не намираше смисъл в тези конкурси. Наградите са раздаваха, авторите се радваха, а след това започваха да роптаят, защото пиесите им, въпреки наградите, не се поставяха. Оказа се, че нивото на конкурентите бе толкова ниско, че отличените текстове бяха просто по-малко лоши от най-лошите.

Детските пиеси на Валери Петров, въпреки че не участваха в подобни конкурси бяха фаворити – всички искаха да ги поставят. Появата на всяка една предизвикваше конкуренция между театралните колективи, кой ще я грабне пръв. Поставянето на тези текстове бе сериозно предизвикателство за творческите колективи, свикнали с еднопланови инфантилни текстове, пълни с милозливо лигавене, с цел да се харесат на децата.

На националния преглед на куклените театри през 1979 година участваха 20 куклени театъра. Високите литературни текстове веднага привличаха вниманието. Сред отличените бе една постановка на „Меко казано” в ДКТ-Стара Загора и две на „Копче за сън”: в ДКТ-Пловдив и ЦКТ-София.

През 1984-та пък на „Златния делфин” се появиха едновременно три постановки на „Пук!”: ДКТ-Бургас, ДКТ-Пловдив и ЦКТ-София. Какво по-ярко доказателство за безсмислието на конкурсите. Въпреки раздадените награди се очерта ярко фактът, че между двата „делфина” се е родила една единствена добра пиеса и това е „Пук!”.

Да работиш върху текст на Валери Петров, това бе щастието да работиш с Майстор. Пиесите му завладяваха с проблематиката си, със задълбоченото изследване на духовните проблеми, с яркостта на характерите и чистотата на интригата. А езикът – в неговите пиеси диалогът не е просто разговор между герои, както е при повечето автори. При него това сложно и трудно за проумяване умение на древните философи Сократ и Платон, да се извлече от думите максимално точна информация, без да се каже нищо излишно, бе едно овладяно истинско и дълбоко изкуство.

Самият аз, въпреки че зная наизуст много от стиховете и почти всичките му поеми от „На смях”, съм работил върху сравнително малко текстове на Валери Петров. Просто бе трудно човек да се вреди. Имах щастието да работя само върху „Меко казано” – 1980 г. в ДКТ-Пловдив и „Хождение по буквам” – 1981 в същия театър, както и съвместната ни постановка с Петър Пашов върху „Честна мускетарска” през 2000 г., в театър „Ателие 313”.

Въпреки това обаче съпреживях две от най-прекрасните постановки на Петър Пашов в Пловдив: „Пук!” – отличен със „Златен делфин” и „В лунната стая” – награден на последния национален преглед. Това беше един от щастливите периоди на този театър в града под тепетата, с млада тогава режисьорско-сценографска колегия, изпълнена с решимост към творческите предизвикателства, период съпътстван с множество експерименти и дискусии.

Работата върху текстовете на Валери Петров, допринесе изключително много за издигане на творческото ниво, не само на актьорското майсторство, но и за разширяването на периметъра на изразните средства. Актьорите в театъра свиреха на различни инструменти, развиваха певческите си умения. Този подем се отрази не само на пловдивския, но и на целия български куклен театър.

Разбира се, ние не можем и не бива да припознаем Валери Петров единствено като куклен драматург. Творчеството му е толкова всеобхватно, че за него са тесни измеренията на който и да било жанр. То зарежда с енергията си всички сценични изкуства и нека не забравяме киното. Подобно на други велики поети Валери Петров си остава един от най-големите автори на България от ХХ век. Неговото творчество принадлежи, както на културата на страната ни, така и на световната култура. Ние сме щастливи, че сме го срещали, познавали и обичали. Той е жив и ще продължава да живее чрез творчеството си.

 

София 14.01.2014

[1] Проф. Славчо Маленов е куклен режисьор, преподавател в НАТФИЗ. Негови постановки по текстове на Валери  Петров са: „Меко казано”, 1980, „Хождение по буквам”, 1981 –и двете в Държавен куклен театър – Пловдив, „Честна мускетарска”, съвместната постановка с Петър Пашов, театър „Ателие 313”, София, 2000 г.

[2] Първият Международнен фестивал на българската куклена драматургия „Златният делфин” във Варна се провежда 1972 г. – Бел. ред.

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox