Статии

In memoriam: Валери Петров (1920–2014)

„Ний знаем: всеки влюбен е готов

безкрайно да говори за своята любов…

Но лекият тон настрана, за мен многогодишната работа над  Шекспировите драми и сонети беше дело на любов.

Дано се окаже, че и в бъдеще ще принася

полза на нашата култура и – в частност – на театъра ни.“

Валери Петров[1]

Печално и може би неслучайно съвпадение е, че през 2014 година, когато светът отбелязва 450-годишния юбилей от рождението на безсмъртния Шекспир, ни напусна невероятният преводач на всичките  творби на великия писател на български език академик Валери Петров[2]. Той е роден на 22 април – само 4 дни преди предполагаемата дата на раждане на драматурга от Страдфорд на Ейвън. Отиде си писателят в чието творчество, както и при английския бард, прозира абсолютната убеденост, че случайностите, които движат света, са всъщност най-закономерното нещо.

Номинираният за Нобелов лауреат, поет, писател, драматург, сценарист и преводач от еврейски произход, продължава да е сред нас и да ни се усмихва от „най-смешното“, по неговите собствени думи, отвъдно, с присъщите му игривост, насмешка, ирония и лека тъга, с която са изпълнени текстовете му. Той е един истински Homo Ludens, играещ човек, ако си припомним определенията на Йохан Хьойзинха, че играта означава свобода, тя е различна от реалния живот, създава свой собствен задължителен ред и е противоположна на сериозността.[3]

„Смях – в онази гълчава,

Смях – във тази тревога,

но сега ме смущава

туй, че тук, в епилога,

с труд намират се,

ето, съответстващи рими

за най-смешното, дето

– олеле! – предстои ми.“ [4]

Всъщност Валери Меворах, по-късно прекръстен на Валери Петров[5], по образование е лекар. След дипломирането си през 1939 в италианския лицей в София, той учи медицина в Софийския университет. Завършва през 1944 г. и дори известно време с прекъсвания работи като лекар, но му е писано да остави следа като изцерител не толкова на тялото, колкото на човешката душа, като създател на едни от най-нежните и поетични светове в българското културно пространство през последните почти 80 години.

Малкият Валери още на 15 години издава първата си самостоятелна поема „Птици към север“. Под същото заглавие след 3 години излиза първата му книга през 1938 г. Творческата му биография, освен с дейността му като свободен писател и преводач, е свързана с относително краткосрочна работа в Радио София през 1944, с участието му в последната фаза на Втората световна война като военен писател в редакцията на в. „Фронтовак” през 1945 г. Той е един от основателите и заместник-главен редактор на в. „Стършел“. От 1947 до 1950 г. работи в българската легация в Рим като аташе по печата и културата. От 1955 г. е редактор в Студия за игрални филми. През 1989 год. става депутат в Седмото велико народно събрание.

Валери Петров е определян най-вече като поет и преводач, но той е изключителен театрал. Българският театър за деца и възрастни му дължи изключително много, както като драматург и сценарист, така и като преводач на Шекспировите пиеси. Спектаклите за деца и възрастни по авторски текстове на Валери Петров и особено по неговите приказки са десетки. Има и стотици постановки по негови преводи на Шекспир. Всъщност без преувеличение можем да кажем, че през последните десетилетия почти всяка вечер през театралния сезон, пък често дори и през лятото, думи, излезли от ръката на Валери Петров, се произнасят от българските актьори навред по българските сцени.

С изключителното си усещане за драматургия и театър, той за съжаление успява да напише много малко авторски пиеси – едва 5: „Когато розите танцуват“, Когато Розите Танцуват (радиотеатър по Валери Петров 1961г. )В ролите: Ицко Финци, Вели Чаушев, Лили Апостолова, Жени Божинова, Татяна Лолова, Невена Коканова, Василка Чиликова, Никола Анастасов, Иван Андонов, Васил Попов. Режисьор: Гриша Островски;
Композитор: Петър Ступел.Когато Розите Танцуват (радиотеатър по Валери Петров 1961г. )В ролите: Ицко Финци, Вели Чаушев, Лили Апостолова, Жени Божинова, Татяна Лолова, Невена Коканова, Василка Чиликова, Никола Анастасов, Иван Андонов, Васил Попов. Режисьор: Гриша Островски;
Композитор: Петър Ступел.Когато Розите Танцуват (радиотеатър по Валери Петров 1961г. )В ролите: Ицко Финци, Вели Чаушев, Лили Апостолова, Жени Божинова, Татяна Лолова, Невена Коканова, Василка Чиликова, Никола Анастасов, Иван Андонов, Васил Попов. Режисьор: Гриша Островски;
Композитор: Петър Ступел.Когато Розите Танцуват (радиотеатър по Валери Петров 1961г. )В ролите: Ицко Финци, Вели Чаушев, Лили Апостолова, Жени Божинова, Татяна Лолова, Невена Коканова, Василка Чиликова, Никола Анастасов, Иван Андонов, Васил Попов. Режисьор: Гриша Островски;
Композитор: Петър Ступел.„Импровизация“ (в съавторство с Радой Ралин), „Сняг“, „Честна мускетарска“, „Театър, любов моя“. Пет са и приказките му, които са драматизирани и имат значителна сценична реализация, както в кукления, така и в драматичния театър: „Бяла приказка“, „Копче за сън“, „Меко казано“, „В лунната стая“, „Пук!“. Първата излиза през 1977 год., а последната през 1982 год. Книгата “Пет приказки”, която включва тези негови пет приказки – по една за петте пръста на детската ръчица, както казва авторът й, излиза през 1986 г. и получава литературната награда “Петко Р. Славейков”. Тя е вписана в Почетния списък на Международния съвет за детска литература през 1988 г. Преведена е на повече от десет езика. Авторът получава заслужено признателност още приживе и е носител на редица престижни награди.

Ако се вгледаме по-внимателно в творческата биография на Валери Петров, ще забележим нещо много странно. През 70-те години, когато писателят е в разцвета на творческите си сили, той няма почти нищо публикувано като автор. Тогава излизат от печат само преводите му на Шекспир. Колкото и невероятно да звучи днес, причината е, че през 1971 година той е изключен от БКП, в която членува, във връзка с така наречения „случай Солженицин“ в Съюза на българските писатели.

Ето накратко историята. През 1970 писателят Александър Солженицин, който е обвинен от съветската власт в антисъветска пропаганда, е удостоен с Нобелова награда. Повелята на КПСС и на БКП е да бъде изпратена протестна телеграма от Съюза на българските писатели до Нобеловата комисия в Стокхолм, в която се казва, че това отличие е дадено напълно провокационно, а не поради художествените качества и приноси на творчеството на писателя. Решението трябва да бъде гласувано от членовете на СБП на заседание от 24 ноември 1970. Валери Петров е един от четиримата въздържали се. Има и един, гласувал „против“.[6] Всички въздържали се много скоро, още през януари 1971, са изключени от партията и порицани от СБП, а безпартийният, гласувал „против“ е изключен от съюза.[7]

Направените изказвания са абсурдни като едно от тях гласи: „А Валери Петров по ли е умен от Ленин?“ Писателят e обвинен, че преживява творческа криза, сам се изолира и се затваря в тесен кръг. Освен това той стои в центъра на груповите борби в Съюза на филмовите дейци. Има безумни изказвания за гласувалите против телеграмата писатели от рода на: „Чрез тях и от тях плъзваха чужди на марксизма-ленинизма теории, които парализираха марксистко-ленинското мислене на нашите писатели и затрудняваха волята за партийна изява“; „Те години наред са слизали по-надолу и по-надолу!“ „Те поставиха едно петно на писателския ни съюз!“ Разигран е един невероятен фарс и Валери Петров задълго изпада в немилост.[8] Наказан с непрекъснато цензуриране като е разрешено да се издават само преводите му на Шекспир и никакви негови авторски текстове. Той е под постоянно наблюдение от VI управление на ДС.[9]

Съдбата му много напомня на една ужасяваща разправа с руски интелектуалци, предимно евреи, свързана със сталинските чистки през 30-те години. Част от тях са репресирани, а някои са убити. Става дума за обериутите[10] и техните привърженици, които, поради невъзможността да печатат, за да се спасят и да продължат да пишат се насочват към детската литература, където могат да говорят истини на иносказателен, езопов език. Това са Даниил Хармс, Александър Введенски, Николай Заболоцки, Дойвбер Левин, Самуил Маршак, Корней Чуковски, Михаил Зощенко, Николай Олейников, Евгени Шварц и др. Част от тях са активни участници в така наречената „Детска академия“ на Невски проспект в Ленинград, инициирана от Самуил Маршак.

Слава богу, Валери Петров, както и неколцина други български писатели, оцеляват, а някои от тях доживяват дълбока старост и не са подложени на физически мъчения с летален изход, а само на психически тормоз и отнемане на възможността за творчество, което е убийствено за един творец.

С обичайната си лека ирония и усмивка Валери Петров в поезията си споделя своята мъка, изживяна в подобни страшни и тъжни мигове:

„По съкращение на щата

бе уволнена радостта

и се разбъркаха нещата,

подобно есенни листа…

И пошла песничка долита

в ръждиво-охрения час

и в опит за самозащита

с усмивка сам си казвам аз,

че мислите ми натежали

навярно истински не са,

защото иначе едва ли

бих смогвал да ги понеса“.

Но човекът от рода на хвърчащите хора, който копнее за простори, подобно Икар, упорито продължава да превежда и да пише за деца, за всички свободомислещи:

„Но защо ли тогава нещо тук ни боли,

щом ги видим да литват в простора –

да не би да ни спомнят,

че и ний сме били

от рода на хвърчащите хора?“

Именно тази партийна санкция – тази „пошла песничка в ръждиво-охрения час“ – ни лишава от редица ненаписани от писателя текстове, вероятно и пиеси. Затова пък имаме неговите детски приказки и стихчета – бисерчета, които поколения малки и вече пораснали българи четат, слушат и гледат в театъра.

Започнал да пише стихове в тинейджърска възраст, към драматургията Валери Петров се обръща по-късно, около своята 40-годишнина. Първата му пиеса „Когато розите танцуват“ по същността си е поема за любовта и младостта. Тя е създадена, така да се каже по шекспировски, с перо и лист, положен върху гърба на актьорите от Сатиричния театър.

Всъщност драматургът твори повечето си пиеси специално за даден театър или актьори, както е с „Импровизация“, в съавторство с Радой Ралин, със „Сняг“, с „Театър, любов моя“, по молба на Таня Масалитинова и Славка Славова. Премиерата е през 1981 г. С постановката в началото се заема Младен Киселов, но актрисите я довършват сами. Валери Петров си спомня: „Славка ме запали да напиша за дуета й с Таня текста, който да легне в основата на един спектакъл с теми за живота на актьора. Макар и да обичам театъра, аз отначало, помня, се дърпах… И освен това и двете ми разказаха толкова интересни случки от своя живот, че аз капитулирах, седнах и написах искания текст… Получи се на малката сцена на Театър „199“ един наистина много жив, колоритен и увлекателен спектакъл, който се въртя много, много дълго… И успехът му беше огромен.“[11]

Може би защото тези произведения неизбежно се свързват с великолепната игра на техните първи изпълнители, на които ролите, писани за тях от даровития писател, естествено „пасват като ръкавица“, те не са особено репертоарни и рядко други творци дръзват да посегнат към тях отново.[12] Драматизациите по детските приказки на писателя са поставяни несравнимо повече по сцените на софийските и извънстоличните куклени, драматични, учебни и студентски театри, както и от самодейни колективи и ученически трупи.

През целия си живот Валери Петров се стреми активно да участва в репетициите, когато се готви представление по негов текст. Прави промени, дописва, живее с театъра и актьорите. Дори в „Театър, любов моя“, в една от сцените, незабравимо разиграна от Масалитинова и Славова, той самоиронично вкарва образа на Автора с главно „А“ в театъра, който вечно е недоволен, поправя актьорите, режисира ги, показва им. Както разказва Ицхак Финци в предаването „Нощни птици“ по БНТ през ноември 2014, докато създава героите си, Валери Петров се държи като актьор – декламира думите им, представя си ги, влиза в техните роли.[13] Петров споделя за своите писателски трепети: „Аз се паля лесно и не много трудно угасвам!“[14]

Режисьорът, който най-вече се заема с въвеждането на текстовете на Валери Петров в театъра, е Гриша Островски със своите постановки в Сатиричния театър през 60-те години: „Когато розите танцуват“ Когато Розите Танцуват (радиотеатър по Валери Петров 1961г. )В ролите: Ицко Финци, Вели Чаушев, Лили Апостолова, Жени Божинова, Татяна Лолова, Невена Коканова, Василка Чиликова, Никола Анастасов, Иван Андонов, Васил Попов. Режисьор: Гриша Островски;
Композитор: Петър Ступел.Когато Розите Танцуват (радиотеатър по Валери Петров 1961г. )В ролите: Ицко Финци, Вели Чаушев, Лили Апостолова, Жени Божинова, Татяна Лолова, Невена Коканова, Василка Чиликова, Никола Анастасов, Иван Андонов, Васил Попов. Режисьор: Гриша Островски;
Композитор: Петър Ступел. Когато Розите Танцуват (радиотеатър по Валери Петров 1961г. )В ролите: Ицко Финци, Вели Чаушев, Лили Апостолова, Жени Божинова, Татяна Лолова, Невена Коканова, Василка Чиликова, Никола Анастасов, Иван Андонов, Васил Попов. Режисьор: Гриша Островски;
Композитор: Петър Ступел.Когато Розите Танцуват (радиотеатър по Валери Петров 1961г. )В ролите: Ицко Финци, Вели Чаушев, Лили Апостолова, Жени Божинова, Татяна Лолова, Невена Коканова, Василка Чиликова, Никола Анастасов, Иван Андонов, Васил Попов. Режисьор: Гриша Островски;
Композитор: Петър Ступел. (1961), „Импровизация“ (1962), „Сняг“ (1968). В тях играят свежите сили на театъра – Нико­ла Анастасов, Иван Андонов, Лиляна Апостолова, Енчо Багаров, Григор Вачков, Цветана Гълъбова, Кли­мент Денчев, Хиндо Касимов, Асен Кисимов, Константин Коцев, Невена Коканова, Татяна Лолова, Георги Парцалев, Светослав Пеев, Петър Пейков, Васил Попов, Нейчо Попов, Димитър Манчев, Стоянка Мутафова, Ицках Финци, Жоржета Чакърова, Вели Чаушев и др. Композитори на музиката на трите представления са съответно по хронология Петър Ступел, Кирил Дончев и Георги Генков, който по-късно ще напише музика за редица Валериеви спектакли през 80-те години.

Мюзикълът „Когато розите танцуват“ с музика на живо, е истинско събитие за театралния ни живот в един период на размразяване и предчувствие за настъпваща пролет. Той представлява откровен модернистичен жест. В него младостта настъпва на сцената. И представлението получава няколко награди на Третия национален преглед за българска драма и театър през 1964 г. В печата излизат десетки отзиви и рецензии.[15] Критиката е удивена и объркана. „Още един поет дойде в театъра“ – пише В. Стефанов. „Появя­ването му предизвика известно учудване. Той донесе със себе си малка изненада – едно произведение, предназна­чено за сцена, написано като поема и композирано като естрада; един коктейл от рими и проза, от философии и хумор, от сериозни мисли и дребни шеги, чийто неприви­чен вкус трудно се поддава на определение. Човек може дълго да гадае над причудливостта на тази смес и без­успешно да търси думата, с която да я назове. Това не е нито пиеса, нито драматическа поема, макар отчасти да е и едното, и другото.“[16]

Писателят ще продължи да създава именно такива оригинални специфично Валериеви хибриди, да замесва своите поетично-музикални коктейли за сцената. Пиесите ще бъдат „жанрово неустановени“ и ще съчетават най-разнородни жанрове. Критиката ще се опитва да ги определи най-често като „лирическа естрада“. И от всички тях ще лъха любов във всичките й проявления – възвисяваща, пламенна, страстна, изгаряща, несподелена, необяснима, но винаги любов. Те ще носят красота, лиричност, ирония, мъдрост. Ще отразяват борбата на новото и  модерното срещу традиционализма и улегналия консерватизъм, на детето срещу възрастния, на младия срещу стария. Ще бъдат изпълнени вътрешно с един съвсем естествен за бурното и напрегнато време на 60-те години бунт, който предшества Пражката пролет и въжделенията на рок поколението. Скоро тази „нежна революция“ ще бъде погазена в лагера на социализма.

Боян Дановски акцентира неслучайно върху полемичността на Валериевите текстове, в които се отпраща с лекота миналото с поглед, взрян в бъдещето. Той пише: „В „Когато розите танцуват“ авторът на тази своеобразна лирична „дискусия“ Валери Петров и постановчикът Гриша Островски очароваха публиката не с друго, а с един шеговит спор между Стария и Младия. Който е гледал представление­то, непременно е изпитал чувството, че актьорите разменят мисли и спорят не само помежду си, но и със зрителите. Съмне­нията, преди да се постави пиесата, бяха много. Ще се приеме ли такава необичайна театрална форма? Няма ли да доскучае на зрителите да участвуват цели два часа и половина в един спор, вместо,  както е прието, да се пренесат в измисления художествен свят и да преживяват заедно с героите?… Зрителите се увличат в откровения приятелски разговор и се вълнуват от сериозния предмет на спора: кое е ценно и кое не е, кое е красиво и кое е грозно в живота на хората.“[17]

Последвалите две постановки „Импровизация“ и „Сняг“ остават малко в сянката на дебютния триумф на Валери Петров, но и от тях отново бликат поетичност, хумор и мирис на танцуващи рози. Един от отзивите за „Сняг“ дори е озаглавен „Когато розите танцуват … в сняг“.[18] Представленията са пълни с импровизации, дискусионност, изказани истини, актуалност и са в съзвучие с вълненията на съвременниците и копнеж по размразяване и свобода, по пролетта и цветята след снежната сковаваща зима.[19]

Към втората половина на 70-те забраната публично да бъдат представяни текстовете Валери Петров лека-полека се вдига. След значителни перипетии писателят с пълна сила се завръща в театъра и триумфира към края на десетилетието и в началото на 80-те години.

Знаменателна е постановката за приятелството, честта и отново за младостта и старостта „Честна мускетарска“ в театър „Българска армия“ през 1976 на Леон Даниел. Пиесата е написана първо за куклен театър.[20] През 1994 излиза екранна версия.[21] Валери Петров пише и редица други сценарии за игрални филми: „Точка първа”, „Първи урок”, „Слънцето и сянката“, „Васката”, „Рицар без броня”, „Един снимачен ден”, „С любов и нежност”, „Йо-хо-хо”, „Всичко от нула” и др. Той е сценарист и на анимационни филми: „Приказка за боровото клонче”, „Гордата лампа”, „Главозамайване”, „Меко казано” и др., също реализирани на два отчетливи етапа: преди налагането и след отмяната на партийното наказание на писателя.

Именно през края на 70-те и началото на 80-те поетичният свят на Валериевите приказки залива българските куклени и драматични сцени. Театралната жажда на творци и зрители е неутолима. Актьори, режисьори, композитори, сценографи и публика се потапят в селенията на детето, животните, съня, морето, снега, обгърнати от любов, всеотдайност, преданост. Вглеждат се в отношенията между природа и човек, деца и възрастни, жени и мъже. Замислят се за младостта и старостта,  живота и смъртта, вечното и преходното; за истината и лъжата, приятелството и предателството; за светлата и тъмната страна на нещата, фантазията и реалността, магията на изкуството и прозата на ежедневието. Имат възможност да се отнесат там някъде и да полетят заедно с щастливо-тъжните хвърчащи хора.

Зареждат се спектаклите в Народния театър за младежта, в театър „София“, в „Ателие 3013“, в Учебния театър на ВИТИЗ по „Бяла приказка“, „Копче за сън“ „Меко казано“, „В лунната стая“, „Пук“.[22]

До голяма степен „виновници“ за театралното възраждане на Валери Петров през 80-те и малко по-късно, вече след демократичните промени, са режисьорите Маргарита Младенова, Здравко Митков, Слави Маленов, Петър Пашов и др.

Тези представления са изпълнени с фантазия и фееричност, но и с поука като в детска книжка, в която се разказва за най-важните неща в живота леко, свободно, игриво, с поетична крехкост, художествен вкус и мъничко тъга, защото, който трупа знание, трупа печал и мъдрост. Те потапят в някаква сънна инсомния, бленуване, лутане между мрака и светлината, студа и топлината, болката и радостта, сушата и водата, сякаш сме попаднали в бяла приказка:

„Сняг вали, сняг вали

над заспали ели…

Не боли, не боли,

преболява, нали?“

Пишейки тези редове, пред мен непрекъснато изплуваше един личен спомен. През 1984 една от моите учителки в театъра Маргарита Младенова донесе тънка книжчица – „Копче за сън“ от Валери Петров и предложи да направим по текста дипломен спектакъл. Лека полека всички започнахме да се влюбваме в автора Валери, в режисьора Грети, в хореографа Петя Стойкова, в композитора Петьо Радевски, в ФСБ и соло китариста Иван Лечев, които изсвириха неповторимо музиката. Започнахме да се влюбваме в театъра и един в друг. Премиерата ни на сцената на Учебния театър във ВИТИЗ, а по-късно и гастролът ни в Ленинградския институт за театър, музика и кинематография през 1986, беше като отваряне на бутилка шампанско, когато лавинообразно се нароиха много, много нови любови. Защото Валери Петров е любов. Той е театърът като любов. Нашият спектакъл завършваше с думи към внучето: „Сладък сън, Оги!“.  Неясно дали те бяха прошепнати от дядото или от съня, точно в мига на заспиване, когато нещата се размесват. Сега изпитвам желание да кажа на дядото, който обикновено заспива преди внучето: „Сладък сън!“ и ми е трудно, защото е много трудно да произнесеш нещо, написано от съвсем мъничкия и в същото време огромен хвърчащ човек Валери Петров. Изисква се смелост, детска игривост, крехкост и мъдрост, отекваща в думите:

„И живота си чувствам как е минал през мене

в едно бързо шуртене, в едно пъстро въртене.

Ах, до люлката детска така близо до гроба –

откъде тази завист и защо тази злоба?

Трябва друго! – И ето, на полянка открита

бледо слънце ме среща и с усмивка ме пита:

– Какво още там дириш, остаряло момченце?

Нещо дребно – му казвам. – Едно златно ключенце.“

Поклон пред светлата памет на твореца, успял да намери златното ключе, което отключва пред нас неподозирани радостно-тъжни приказни светове!

[1] Петров, Валери, Встъпителни думи на преводача. В: Уилям Шекспир, Събрани съчинения в 8 тома, т. 1, С. „Захарий Стоянов“, 1997, превод от английски език Валери Петров, с. 5

[2] Той е избран за академик на Българска академия на науките през 2003 г.

[3] Huizinga, Johan (1955). Homo ludens; a study of the play-element in culture. Boston: Beacon Press, p. 13

[4] Петров, Валери, Стихове 2010–2011. С. Захарий Стоянов, 2012.

[5] По фамилията на майка си

[6] Въздържалите се партийни членове са Валери Петров, Христо Ганев, Гочо Гочев, Марко Ганчев. Безпартийният Благой Димитров гласува „против“.

[7] ЦДА ф. 1, оп., 40 арх. ед. 228, л. 2; ЦДА на РБ, ф. 511, оп. 3, арх. ед. 16, л. 148; ЦДА на РБ, 1Б, ф. 357, оп. 4, арх. ед. 100, л. 1-8

[8] ЦДА на РБ, ф. 511, оп. 3, арх. ед. 16, л. 134-148

[9] Информация от ноември 1973 в VI управление на ДС.  http://desebg.com/vi/1954-2014-08-27-15-38-43

[10] Обериутите са представители на група ленинградски  поети, писатели и художници, просъществувала от 1928 година до началото на 30-те години на ХХ век. Името ОБЕРИУ е абревиатура на Обединение за реално изкуство. Буквата „У“ е добавена, както твърдят създателите на групата, „за забавление,“ с което се изтъква комизма на творчеството им. Обериутите декларират отказ от традиционните форми, необходимост от нови методи за изображение на действителността със средствата на гротеската, поетиката на абсурда, алогизма и пр. в своите прозаични текстове, стихове, пиеси. Тяхното желание е да провокират революция в изкуството и са повлияни от футуристите.  Подгонени от властта и репресирани започват да пишат предимно за деца. През 30-те мнозина от тях са убити. Виж Казак, Вольфганг. Лексикон русской литературы XX века. М.: РИК „Культура“, 1996, с. 66-72, 229, 289, 411-443.

[11] Интервю на Карина Караньотова с Валери Петров. В: Славова, Славка. Театър, любов моя! С. Захарий Стоянов, 2013, с. 134-135

[12] Между другото е прекрасно, че съществуват и по-късни записи в радиото и телевизионни версии, с участието на актьорите в тези първи постановки, които днес можем да чуем и видим https://www.youtube.com/watch?v=yiO-ZSL7tG0 http://gramofonche.chitanka.info/zagolemi/teatyr–otkysi–radio/; http://bnt.bg/predavanyia/noshni-ptici/ochakvajte-noshtni-ptitsi-9-noemvri-2014-spomen-za-valeri-petrov

[13] http://bnt.bg/predavanyia/noshni-ptici/ochakvajte-noshtni-ptitsi-9-noemvri-2014-spomen-za-valeri-petrov

[14] Интервю на Карина Караньотова с Валери Петров. В: Славова, Славка. Театър, любов моя! С. Захарий Стоянов, 2013, с. 135

[15] Бояджиев, Григорий. Когато розите танцуват… Театър, 1962, кн. 8, с. 20-21; Бъчварова, Свобода. Когато розите са истински, те дъхат аромат… Вечерни новини, бр. 3218, 5.1.1962; Вучков, Юлиан. Лицата на смеха. Пламък, 1967, кн. 4, с. 81-93; Гочев, Гочо. В Сатиричния театър „Когато розите танцуват“. Отечествен фронт, бр. 5402,14.1.1962. Дановски, Боян. От двете страни на завесата – спомени и проблеми. Пламък, 1968, кн. 4, с. 52-58; Друмева, Илиана. Когато розите танцуват. Народна култура, бр. 3, 20.1.1962, с. 3. Каракашев, Владимир. С младежки порив. Народна младеж, бр. 32, 8.2.1962; Каракостов, Стефан. Съдържание и многообразие в жанра, за позицията на пародията. Театър, 1966, кн. 4, с. 8-12; в „Революция и сцена“, Български писател, С, 1975, с. 317-335; Панчев, Панчо. Когато поезията влезе в театъра. Работническо дело, бр. 7, 7.1.1962; Пенев, Пенчо. Когато розите танцуват. Земеделско знаме, бр. 4824, 8.3.1962; Правдев, Николай. Поезия, естрада, драматургия. Театър, 1962, кн. 3, с. 27-30; Северняк, Серафим. Весело, талантливо, мъдро… Труд, бр. 53,4.3.1962; Стефанов, Васил. Когато розите танцуват. В „Театрални срещи. Отзиви. На разни адреси. Сре­щи“, Наука и изкуство, С, 1973, с. 28-33 и др.

[16] Стефанов, Васил. Когато розите танцуват. В „Театрални срещи. Отзиви. На разни адреси. Сре­щи“, Наука и изкуство, С, 1973, с. 28

[17] Дановски, Боян, От двете страни на завесата, С. Наука и изкуство, 1969, с. 122-123

[18] Войникова, Антоанета. Когато розите танцуват… в сняг. Театър, 1968, кн. 7, с. 32-35.

[19] Бъчварова, Свобода. Истини, казани експромт… Септември, 1963, кн. 1, с. 249-252; Импровизация. Отечествен фронт, бр. 563 8, 16.10.1962, с. 4.; Райнин, М. Един актуален спектакъл. Пламък, 1962, кн. 11, с. 93-94; Войникова, Антоанета. Когато розите танцуват… в сняг. Театър, 1968, кн. 7, с. 32-35; Гьорова, Севелина. Отмъщението на темата. Народна култура, бр. 17,27.4.1968, с. 3; Иванчева, Лилия. „Сняг“ в Сатиричния театър. Средношколско знаме, 30.4.1968; Панова, Снежина. Смях и присъда. Тенденции в развитието на съвременната българска комедия. Български писател, С.,1977, с. 110-113. Сняг. Една седмица в София, бр. 14, 1-7.4.1968. Стефанов, Васил. От поезията към прозата в естрадата. Пламък, 1968, кн. 10, с. 94-95; Стефанов, Васил. Между два хребета. Септември, 1969, кн. 2, с. 189-216; в „Театрални срещи. Отзиви. На разни адреси. Срещи“, Наука и изкуство, С, 1973, с. 119-165; Ханджийска, Мариета. Любовта – искрящото зърно на спектакъла. Еврейски вестник, 22.4.1968 и др.

[20] Любопитно е да се отбележи, че през 2007 бъндаракът щурец Петър Цанков е поканен да напише музиката за постановката на същата пиеса в Младежкия театър с режисьор Петър Пашов. Петър Цанков участва в друг театрален спектакъл фойерверк на Леон Даниел в Сатиричния театър с музика, песни и танци, послучай откриването на новата театрална сграда през 1966 г. – „Обличането на Венера“ на Добри Жотев, където рокгрупата „Бъндараците“, създадена 1962 г., свири на живо. През същата 1966 година Кирил Маричков и Петър Цанков напускат групата и създават „Щурците“.

[21] https://www.youtube.com/watch?v=o3gR4Ma9OM8

[22] Изящният приказно морско синьо сънен спектакъл на Маргарита Младенова в театър „София“ от 1985 по тази приказка се казва „Морско синьо“. Режисьорката преди това серийно поставя още две представления в театър „София“ по приказки на Валери Петров – „Меко казано“ (1979) и „В лунната стая“ (1983). И в трите мюзикълни постановки автор на музиката е Георги Генков. В тях участват актьорите Сашка Братанова, Димитър Ганев, Мая Драгоманска, Илка Зафирова, Ириней Константинов, Невена Мандаджиева, Рашко Младенов, Калина Попова, Ицхак Финци.