Статии

ЕДНО МАЛКО РАДИО, авторски спектакъл на Мая Новоселска, Стефан Москов и Борислав Стоилов, режисура и сценография Стефан Москов, костюми Свила Величкова, музикална картина Антони Дончев

Сатиричен театър „Алеко Константинов” и Продуцентска къща „Артишок” , 2011/12

В съвременния български театър Стефан  Москов е запазена марка, специфична творческа територия. Това е пространство на играта на въображението, на еклектиката от театралните средства, където изразните възможности на куклата, театъра и киното се смесват, а актьорът е демиург. Спектакълът „Едно малко радио” е своеобразен синтез на театъра на Теди Москов, превъплътен от един актьор и творец – Мая Новоселска. Той отприщва всички спотаени страхове, разочарования и надежди на зрителите, които се заливат от смях или притихват със свито сърце. Мая Новоселска умее да управлява тези емоционални потоци, тя умее да ги насочва с безпогрешен артистичен вкус като не позволява нито залитане в сантименталното съпреживяване, нито в комедийното преиграване. Талантът й ни води по ръба на поезията и иронията с финес и лекота, въплътени в иначе тромавичкия й персонаж.

Ако трябва да започнем със сюжета на спектакъла, той трудно може да бъде представен в линеарен разказ. Персонажът е само един или по-скоро едно същество. В самото начало на спектакъла то се определя като човек, очевидно явявайки се на изпит тест, а малко по-късно и като пол – жена. Съществото, разбира се, е Мая Новоселска, в чийто външни белези е вграден клоун, мим, шут, малък човек и всичко това в женски род с огромните тъжни очи на Мая, с по детски трогателна наивност и обезоръжаваща усмивка. Първата среща те изненадва, озадачава, асоциациите с глупостта, излъчваща се от поведението му се налагат от само себе си. Те дори директно ни се внушават и миг след това се разрушават по силата на самоиронията и самосъзнанието за човешкото в неговата слабост и уязвимост. Отговорите на въпросите, които съществото дава са по-скоро  жестомимични, защото езикът му е все още недоразвит и гъгнещ, то говори с ококорване на очите или издуване на бузите, но много скоро несправедливото ни предубеждение се стопява в светлината на вярата и мечтата в очите му, или потъва в мъглата на тъгата от последвалото разочарование. То – съществото – иска да бъде човек със сърце и глава, да рецитира Рилке, да пее и да свири, да се радва и да обича, и да извършва всичко това в образа на жена – хубава, може би не най-млада, но непременно обичана.

Това странно малко същество-жена е всъщност малкия обикновен човек или всеки от нас, които познаваме моменти на възторг, моменти на отчаяние, моменти на самота. Мая Новоселска се превъплътява с невероятно умение и пластичност в този  променлив, изплъзващ се и едновременно врязващ се в съзнанието ни ярък образ. Той събира във фокуса си всичките предишни роли на актрисата в амплоато на малкия човек, които познаваме от сцената и екрана. В този сценичен миг се оглеждат всички те, обърнали поглед през рамо зад себе си и отминаващия живот, за да се сбогуват с него завинаги.

Разказът се изпълва от съдбата на тази жена ден след ден от детството до смъртта в странна непоследователна плетеница от събития, емоции и спомени от сбъднати или несбъднати мечти. С прескачания във времето и мястото, точно както може да пътува само въображението, за което няма граници нито във времето, нито в пространството. Затова и пътешествието започва, провокирано от мелодия, звук или вещ, а пространството е населено с причудливи, несъразмерни или въображаеми предмети. И както неизбежно въображаемият и истинският живот, които почти нямат допирни точки, се срещат на екрана, така киното неусетно се вплита в тъканта на спектакъла. На екрана, така както и в паметта, се преплитат реалното и желаното, въплътени в образи – може би банални, може би сантиментални, но преди всичко богати на знаци и препратки за цяло едно, а може би не само едно поколение, на отиващо си живеене, което нахлуващата носталгия насища с цветове, звуци и преживявания на тъга, смях, срам, любов и какво ли още не.

Теди Москов и Мая Новоселска не веднъж са доказали виртуозността си в пресъздаването на този свят. В този спектакъл двамата са си поделили авторството – единият като режисьор и създател на светове и другият като актриса и пресъздателка на светове. Тези две творчески индивидуалности се преплитат в чудесен дует на човешката тъга, самота и неугасваща надежда и любов към човека и живота му, такъв какъвто е, с цялото си многообразие и неотменност, чийто демиург остава въображението и творчеството.

Теди Москов градира постепенно, от една страна, осъзнаването на човешкото същество и от друга, поглъщането му от реалността, в която му е отредено да живее тук и сега. Мая Новоселска пречупва този процес през своята уникална актьорска индивидуалност. Виждаме я щастлива от възможността да бъде човек:  о, колко много неща може той! Тя също може, дори може по-добре.  При това е жена – истинска красота! Колко млада ли? Възрастта няма значение, тя е вечното дете, пораснало дете. После трябва да се разположи някъде. Та тя е център на света. Тя е всичко и всички, само малко се страхува от самотата. Трябва да намери някой, който я обича – много и истински. И започва разказът на мечтата. „Той” е, разбира се, неаполитанец с пламенно сърце. Само една шапка и чифт бели обувки и пред нас е Мая Новоселска в клишираната сладка омая от първата любовна среща. Има само малка подробност, това е разказ за неслучилата се среща, за несъстоялите се пътувания, за неполучените любовни писма. Предметите се обиграват с виртуозното умение на актрисата и кукловод, способна да вдъхне живот и на стара виенска закачалка.

Магическият реализъм, подправен с необходимата доза ирония, поражда тъгата, болката и носталгията ни по отминалото време, когато магическото и реализмът намираха допирни точки най-често във въображението или на филмовия екран.

Притисната в тясното пространство между двете възможности персонажът на Мая Новоселска страхливо затръшва  и двете врати. Отдясно кънти шумът на делника – нищо романтично няма в него, освен баналността на бита с изгорели електрически крушки, спряна вода, неплатени сметки. Предметите от това притискащо ежедневие са уголемени до невероятни размери, надхвърлящи човешките. В него безпомощната фигура на Мая се лута, дава си кураж и в опита си да го преодолее извежда образа до гротеска.  Отляво се долавят нежни звуци – мелодията на един свят, чиято неопределеност привлича, но и плаши. Там бродят въображаеми същества и неосъществени желания. Мая в миг се превъплътява в певица, в актриса, в звезда! Това изглежда познато, преживяно. Персонажът и актрисата се сливат в единен образ, уголемяват го, задълбочават го и най-вече превръщат го в истинско автентично преживяване. Славата и успехът са толкова мимолетни, отлитат заедно с публиката от сцената и я запращат обратно в тясното пространство между двете врати – сама пред трудния избор, колкото труден, толкова и неизбежен. Подобен избор е всъщност е извън контрола ни. Не можеш да избереш само лявата, нито само дясната врата, не можеш дори да останеш затворен между тях. Защото в празното пространство отново започваш да измисляш, да изобретяваш, да изпълваш затворената стая с живот. Това прави Мая Новоселска с таланта си да облича драматизма в тъжно смешни одежди, да бъде едновременно комично нещастна и драматично щастлива, самотна и едновременно със сърце готово да приеме целия свят без да го съди и отрича.

Спектакълът носи характеристиките на постмодерния театър, както по отношение на текста, лишен от цялост и структуриран от отделни части, цитати и препратки, така и по отношение на театралното внушение с ироничното преобръщане на смисли и значения. Полупразната сцена, на която се появяват и изчезват деформирани по размерите и формите си предмети от бита се поетизира от удължените човешки фигури на Джакомети. В същото време редуващите се емоционални състояния на смях и тъга, моделирани от актьорския почерк на Мая Новоселска, улавят мигновено зрителското въображение и провокират дълбока вътрешна перцепция на аудиторията.  Този почерк е поначало присъщ на режисурата на Стефан Москов, като в последните му спектакли „Сирано дьо Бержерак”, „Пънът” и донякъде в Макбет се наблюдава преход от бликащо от остроумие и колорит отрицание към все така изобретателното, но все по-философски примирено и тъжно остроумие. Не знам дали това може да се нарече форма на узряване или етап от творческо развитие.

Спектакълът „Едно малко радио” е своеобразен калейдоскоп на нашето „малко” ежедневие, завъртян под носталгични звуци на шлагерни мелодии, среща в огледалото на едно отминаващо време. Присъствието на Мая Новоселска е толкова пълноценно и завладяващо, че не еднократно в медиите го определят като авторски спектакъл. Всяка реплика и жест изразяват нейния специфичен и ярък актьорски талант, който изригва след дълго сдържано мълчание. Театралната ни сцена изпитва необходимост от силното й актьорско присъствие. Последните й сценични изяви са с поетично-музикалния спектакъл по книгата „Аз съм един сън” от Дафина Георгиева, който разкрива чувствителността й към поетиката и джаза. Да се надяваме, че тандемът Мая – Теди ще продължава да ни завладява и изненадва от сцената на театъра.