Интервю на Светломира Стоянова
Светломира Стоянова: Кога разбра, че театърът е нещото, с което искаш да се занимаваш и защо избра НАТФИЗ?
Йордан Ръсин: Разбирането, че искам да се занимавам с театър дойде в НАТФИЗ – след като започнах обучението си. Но преди това, още в 1-ви клас, съм играл Васил Левски – имам снимка. Дори знам, че дядо ми е направил oпинци от свинска кожа. След няколко години от училището в с. Студена ни заведоха в Перник на театър. Когато бях в гимназия, учителката ми по история ме попита: „Ти защо не станеш актьор?“. Това съм го запомнил. След това същия въпрос ми зададе учителката ми по философия и етика. Бях в час и започнах да пиша приключенски разказ за Сава Доброплодни, който бил в гората, магарето му умира до огъня, идва Хорейшио – просто ей така го написах, защото ми се стори забавно. Учителката ме изкара на дъската да го прочета на всички и тогава го и изиграх. Съучениците ми и учителката се смееха и тогава тя също ми каза: „Защо не станеш актьор?“. Това са моментите, които са останали като важни в съзнанието ми. Дотогава бях тренирал футбол – 8 години, а след това се запалих много по компютърните игри. В един момент родителите ми започнаха да ме питат: „Ще запишеш ли висше?“. В 12-и клас опциите пред мен бяха лекар или зъболекар, защото това са перспективни и доходоносни професии. Аз обаче реших – актьор! Кметът на с. Студена – Валери Спасов (светла му памет!), ме запозна с директора на Пернишкия театър – Иво Горчев, и той ми даде избор – двама актьори от театъра, един от които да ме подготвя – Божидар Попчев и Васко Чушев. Тогава избрах по-възрастния, заради опита му, въпреки че не познавах нито един от двамата. Той беше много скептичен в началото. Дори се е чудил дали да не ме спре от подготовка и до ден днешен съм му благодарен, че не го направи. Същото това лято, докато се готвех за изпитите в НАТФИЗ, карах и частни уроци за крупие в София. Ходих и на подготвителни уроци в НАТФИЗ при проф. Стефан Данаилов. Мислех си, че няма да успея, просто нямах самочувствие. Бях готов да ме скъсат и да се явя догодина и това никак не ме притесняваше. На изпитите имах ниски оценки, но все пак влязох в класа на проф. Снежина Танковска и направих първите си стъпки по „пътя“.
Светломира Стоянова: За различните преподаватели в НАТФИЗ се носят различни легенди. За проф. Танковска се казва, че много държи на физическата подготовка на актьорите.
Йордан Ръсин: За мен професор Танковска е човекът, който ме е научил да не спирам да търся, да не се отказвам, да разчитам на себе си, да бъда освободен и да използвам цялата си природа на сцената. Факт е, че тя държи на физическата кондиция, в която се намираме. Важни са дисциплината, актьорската хигиена, важно е да бъдем професионалисти, точни и коректни, да работим здраво и въображението ни да не спира да се развива. Когато говореше, провокираше въображението ми и ме стимулираше да работя все повече и повече. В първи курс започнахме с Шекспир и Молиер, а следващата година продължихме с Ибсен, Чехов, Стриндберг, Гогол, Бекет, Йонеско и Пинтър. Мисля, че това е част от системата на проф. Танковска – да се мине хронологично през най-големите имена в световната драматургия.
Благодарност имам и към проф. Божидар Матанов, при когото учех сценична реч, който ни научи как да боравим с езика. А още в първите часове преподавателят ни по балет проф. Петя Стоилова ни обясняваше кой какво може да подобри във фигурата си. „Машини“ – така ни наричаха.
Светломира Стоянова: Какви роли играеше в студентските си години?
Йордан Ръсин: Различни роли, както всички студенти – от Жорж Данден на Молиер, през Астров на Чехов до Владимир на Бекет. Различни персонажи с различни светове и мирогледи. Впоследствие ми станаха любими. И сега имам голямо желание да изиграя Астров и Владимир.
Светломира Стоянова: От драматурзите кои ти бяха любими?
Йордан Ръсин: Абсурдистите! Много харесвам абсурдизма и не го казвам, защото го разбирам или мога да го обясня… Абсурдът се дължи по-скоро на енергията, която текстът извлича по един странно-нестранен или нестранно-странен начин. „В очакване на Годо“ е една от най-любимите ми пиеси.
Светломира Стоянова: Имаш ли сценична треска?
Йордан Ръсин: Няма да забравя каква сценична треска имах. Първата година раменете ми бяха непрекъснато напрегнати. Аз и сега имам, но тогава… И винаги проф. Танковска ме караше да излизам първи на сцената, за да пречупя това напрежение. Беше толкова силно, че стигаше до крайност – страхувах се да не се проваля.
Светломира Стоянова: Правиш ли нещо сега, за да не е толкова силна сценичната ти треска?
Йордан Ръсин: Тя вече е овладяна и сега по-скоро правя упражнения за концентрация. Мия си зъбите 10-15 минути преди представление. Не само аз го правя. Не бих казал, че е ритуал. Сякаш се пречиствам от нещо и мога да започна с чиста енергия това, което ще последва.
Светломира Стоянова: Има ли роля от годините ти в НАТФИЗ, която да ти е много любима?
Йордан Ръсин: Да, на Младия мъж от пиесата „Приласкаване“, която беше част от представлението „Клуб на лъжците“ – колаж от съвременни американски пиеси от Нийл Лабют. Драматургията е много близка до съвремието, има младежки дух, а темите са свързани с проблемите актьор – публика – представление. Текстът, а и играта са в стила на стендъп комедията. Моят персонаж е актьор и в пиесата търся истината между театралната илюзия и театралната реалност. Това много калява актьорски – като бърза мисъл и реакция, като умение да владееш действието и атмосферата, които създаваш, защото трябва да си на границата между това да общуваш с публиката, със себе си, с персонажа.
Светломира Стоянова: През 2011 г. вземаш участие в уъркшоп „Движенчески елементи на класическия китайски жанр „пекинска опера“. Тогава все още си студент. Предполагам има връзка с интереса на проф. Танковска към Изтока?
Йордан Ръсин: Този уъркшоп беше за дипломното ни представление в 4-ти курс „Пътуването на Запад“. Идеята беше да се научим да работим с формата – как да ни помогне за действието, а не просто да я копираме. Генерално се занимавахме с походките и специфичните погледи. Разбира се, движенията бяха модифицирани от нас. Също така с проф. Танковска направихме „Последователите на Конфуций“ и с него отидохме до Пекин и Шанхай. Там също използвахме наученото от уъркшопа. С проф. Румен Цонев (светла му памет!) правихме песните за представлението. Дори си пазя снимки и видеоматериали от тогава. Аз всъщност имам от всички проекти, в които съм участвал. Правя си архив. За мен е важно да го имам.
Светломира Стоянова: След като завърши НАТФИЗ, какво се случи с теб? Не малко твои колеги предпочитат да не са на щат в театър и веднага след като завършат търсят други алтернативи.
Йордан Ръсин: От 2014 г. съм на щат в театър „Възраждане“. Завърших през 2012 г. и исках да съм свободен артист. Тогава участвах в „Любов по италиански“ под режисурата на проф. Танковска, както и в „Зазиданите“, „Мъртви души“ и „Welcome to America“ – и трите под режисурата на Тея Сугарева. Освен че искам специално да благодаря на Тея Сугарева, ми се иска да вмъкна, че представлението „Мъртви души“ целият екип много си го обичахме. Играхме го като дипломен спектакъл в НАТФИЗ, след това в Сатиричния театър и после в Независим театър. Падаше от афишите поради различни причини, но все пак три пъти излиза от мъртвите. Но през 2013 г. представленията падаха от програмите на театрите едно по едно. Подавах документи в различни театри, но без успех. Намерих работа извън театъра и не след дълго директорът на театър „Възраждане“ Владимир Петков ми се обади с предложение да заместя Боян Младенов за две години. Точно тогава бяха започнали репетициите на „Фотоапарати”[1]. Така влязох на негово място и продължавам трета година да съм на щат в театър „Възраждане“ по програма „Мелпомена“. Благодарен съм на театъра за възможността да се срещна с различни режисьори, актьори, драматурзи, които също са допринесли за професионалното ми развитие. Благодарен съм и на Краси Спасов и Театър „Българска Армия“, с които от 2014 г. работим заедно и продължаваме да го правим.
Светломира Стоянова: Разкажи малко за работния процес по „Фотоапарати“.
Йордан Ръсин: Стилиян е великолепен. Репетиционният процес беше приказен като самата пиеса. Неговото виждане за театъра и самото водене на актьорите провокира в нас енергията и въображението да работим все повече и повече. Атмосферата, която той създава, сплотява целия екип. За театъра не беше нормално да се репетира вечер, но ние искахме и го правехме.
Светломира Стоянова: Тази година взе АСКЕЕР в категорията „Поддържаща мъжка роля“ за ролята си на Телегин във „Вуйчо Ваньо”[2]. Какво е специалното за теб в нея?
Йордан Ръсин: Ще започна от по-рано. Когато влязох в НАТФИЗ, приех театъра в живота си и го заобичах по мой си начин. Помня, че в Академията постоянно имаше книги по етажите. Един ден случайно попаднах на една книга за руски актьор, мисля, че беше Василий Качалов – имаше рисунки и фотографии, и ми направи впечатление, че във всяка роля, в която се превъплъщава, изглежда като съвсем различен човек. От там нещо ми е останало и явно ме е вдъхновило. Затова в работата си се стремя винаги да направя нещо много различно. Важно е зрителите да забравят ежедневието си и това, което се случва на сцената, да ги вдигне. Театърът не трябва да те учи и да ти дава отговори, а да те накара да мислиш. Във всяка една роля тръгвам на чисто, което понякога е много трудно. Важно е „вълните“ на режисьора, неговата фантазия и моите да се уеднаквят и да се движат като една, за да може да се изрази и неговата, и моята представа, обединени под този единен образ. Затова в последно време се старая да тръгвам възможно по-чист. След това започвам да събирам информация. Обичам да гледам филми, да чета книги, наблюдавам хора, и ако нещо ми хареса, си го открадвам, но задължително го минавам през себе си и през персонажа. Интересното при Телегин е, че по пиеса е около 60-годишен, но решението на режисьора Григор Антонов е да не се съобразяваме с това. Гоним други идеи – за времето, което тече по различен начин и всеки може да бъде всякакъв. На първото четене режисьорът ми каза, че Телегин е като гайгеров брояч за вуйчо Ваньо – когато той дава накъсо, Телегин се задейства. Това беше моят двигател за действие. Минахме през много етапи, но това ми остана като важен момент при вътрешното изграждане на персонажа. Аз не се опитвам да играя възрастен човек, дори го правя малко детски. Допълнителен детайл за образа на Телегин беше взет от турския филм „Зимен сън“ на режисьора Нури Билге Джейлан. Вдъхнових се и предложих идея, с която режисьорът беше съгласен и се надявам, че се получи. Всичко се случи заедно, като симбиоза. Затова гледам да съм по-чист – да видя накъде ме води режисьорът и след това да му предлагам идеи. Нямам режим или система на работа – всеки път е различно. Ето сега например за репетициите в „Сфумато“ с Иван Добчев по романа „Бесове“ на Достоевски, играя Кирилов, чиято религия и озарение донякъде граничи с Изтока. В момента чета книги като „Същината на будизма“, „Антропология на будизма“, „Тибетска книга за живота и смъртта“, текстове на Юнг, „Мирогледът на Достоевски“ от Бердяев, „Проблеми на поетиката на Достоевски“ от Бахтин. Тези четива, надявам се, ще спомогнат за енергията, която ще излезе от мен и ще изгради образа.
Светломира Стоянова: „Бесове“ е вторият ти работен процес с Иван Добчев. Какъв е персонажът ти в това представление? Знам, че все още репетирате, но все пак…
Йордан Ръсин: Да, първият беше в „Светлото бъдеще на битака”[3] и съм много щастлив, че имам възможността да репетирам с Иван Дочев отново. Научавам много… много! Не се движим буквално по романа и това, по което работим, е драматизация на Иван Добчев. Интересно е, че хронологията на случване е различна. Върти се около Ставрогин. Срещите му с героите са различни хронологически от тези в романа. А кой е Кирилов, персонажът, който играя – това се опитваме да изградим, да уловим неговия бяс, и ще успеем, надявам се. Всичко от романа го има в героите, но трябва да бъде проведена една главна мисъл, една главна идея. Просветлението на Кирилов, че всичко е хубаво, граничи с дзенбудизма… донякъде. Това е при него – просветление, блаженство и странният му бяс, защото бесът придобива различни форми, и благи дори.
Светломира Стоянова: Интересно ми беше да те гледам във „Великденско вино”[4]. Там буквално само те гледам, тъй като нямаш нито една реплика. Разкажи ми малко повече за работата ти по образа на Гечо.
Йордан Ръсин: Репетиционният процес беше специфичен. По пиеса на Гечо му се подават само краката – него го няма. Как да заработи, за да бъде пълнокръвно присъствието му, беше въпросът. Разбира се, Весела Василева работеше повече със Свежен[5] и виждаше сцените като картини, движещи действието. Аз ѝ задавах въпроси, защо тук правя това или онова, и в самия процес разбрах накъде ме води и мисля, че моментът с „вълните“ се получи.
Светломира Стоянова: Казваш, че с театрите постъпваш архиварски – изглеждаш спектаклите на един театър, след това на друг и т.н. Какъв тип театър обичаш да гледаш? Имаш ли любим жанр?
Йордан Ръсин: Всякакъв. Знам, че това е никакъв отговор, но истината е, че харесвам това, което ме докосва, а мен може да ме докосне всичко. В този ред на мисли гледам да не си поставям граници. Питат ме: какъв стил музика слушаш, – а аз харесвам „Бийтълс”, Джони Кеш, композитора Окегем, китайска музика, българска народна музика, а понякога експериментирам с нещо, за което не съм и чувал до този момент. Нещо вътрешно кара клетките ми да работят по друг начин и затова допускам, че всичко може да е хубаво. Представленията, които харесвам, са различни едно от друго: „Сънят на Гогол“ и „Мъртвешки танц“ в ТР „Сфумато“, „Старицата от Калкута“ в Театър 199, „Ритъм енд блус“ в МГТ „Зад канала“, “Пилето“ в Младежкия театър, „Къщата на гнева“ в Театър „Възраждане“, „Йерма“ в Театър „Българска армия“, „Господин Ибрахим и цветята на корана“ в Народния театър… Много харесвам и моноспектаклите на Мариус Куркински и Камен Донев. Както виждаш, това са много различни представления, но ми доставят удоволствие по различен начин – тъжно удоволствие, весело удоволствие…
Светломира Стоянова: Спомена Камен Донев и Мариус Куркински. Имената им се свързват най-вече с моноспектаклите, които правят. Ти би ли направил нещо в тази посока?
Йордан Ръсин: Определено бих опитал. Това е предизвикателство за актьора, а аз обичам предизвикателствата.
Светломира Стоянова: Напоследък участваш в представления, в които си във второстепенни безмълвни роли…
Йордан Ръсин: Никога не съм си представял, че ще играя един млад Телегин или Гечо, който по пиеса хвърля две дъски и се виждат само краката му. Не ми е било мечта, но не съм се отнасял с пренебрежение и невяра към предложениете ми роли. Старая се да работя винаги на сто процента. За да се направят те верни, трябва да изградиш вътрешния свят на героя до пълнокръвен образ. Вътрешният и външният им живот да работят за представлението.
Светломира Стоянова: Има ли от съвременните актьори или режисьори някой, с който не си работил, а много би искал?
Йордан Ръсин: Не съм работил с много творци все още, но интересното при работата с различни актьори и режисьори е, че винаги се получава „странна случка“, която ме вдъхновява да продължавам.
[1] „Фотоапарати“ от Пьотр Гладилин, реж. Стилиян Петров, Театър „Възраждане“, 2014/15 г.
[2] „Вуйчо Ваньо“ от А. П. Чехов, реж. Григор Антонов, Театър „Възраждане“, 2016/17 г.
[3] „Светлото бъдеще на битака“, по Светлана Алексиевич, реж. Иван Добчев, ТР „Сфумато“, 2016/17 г.
[4] „Великденско вино“ от Константин Илиев, реж. Весела Василева, Театър „Възраждане“, 2016/17 г.
[5] Свежен Младенов изпълнява главната роля на Поп Кръстю.
Comments are closed.