Статии

„Анна Каренина“ от Л. Н. Толстой, драматизация и режисура Николай Поляков,
сценография Марина Райчинова, оригинална музика и изпълнение Христо Йоцов, хореограф Анна Пампулова, видео Димитър Сарджев
участват Силвия Петкова/София Маринкова, Юли Малинов, Милена Живкова, Мартин Гяуров, Юлиян Рачков, Мила Банчева, Антон Григоров, Симона Халачева, Йорданка Любенова, Михаил Милчев, Ириней Константинов, Лора Мутишева

Театър „София“, премиера:  30 септември 2016 г.

 „Анна Каренина“ се поставя за първи път на българска сцена в постановката на Театър „София“. Интригуващо е да се осмисли този факт, който (признавам си) някак ме изненада. Лев Толстой е толкова мощен като творец и мислител, че фигурата му отдавна е надскочила полето на руската култура и се е вписала като най-естествена част от модерната цивилизация с присъщите й терзания, формулирани в прочутия въпрос „Какво да се прави?“

Спектакълът на режисьора Николай Поляков ни предлага една авторска интерпретация, която подсказва въпроси, търсещи свои актуални отговори. Тук можем да говорим за подчертано авторство, тъй като и драматизацията и режисурата на театралния спектакъл са негово дело. Всички теми и проблеми са искрено премислени, изживени и театрално интерпретирани в личния свят на режисьора и той очевидно се връща към тях днес със спокойствие, но и с изненада. В цялостното внушение на представлението личи вълнението на Н. Поляков, подхранено от една от големите теми на Толстой – интимният живот на личността в мрежата на социалната реалност. Любовта, душевните лутания, персоналната философия, страстта, динамиката на емоциите, съзнанието и несъзнаваното – това са само част от широките хоризонти на духовните терзания, които в различна форма и в различна степен владеят всички персонажи на Толстой. Към този тематичен кръг Поляков подхожда като към смислов център на своята сценична версия. Но очевидно, че той цени и особено държи и на социалната перспектива, която вълнува Толстой. Снимката на обществото в стадия на политическо изчерпване и липса на продуктивни социални идеи – и този план съдържа в себе си сериозен потенциал за драматично преживяване на въпросите в полето на обществения живот. Драматизираната версия и сценичната интерпретация се стремят да уравновесят везните на тези сложни и привидно различни в природата си аспекти на живота. Това е и една от най-предизвикателните трудности в трансформацията на романа в драматическа структура. В романа изобилието от персонажи и взаимоотношения изплита мрежа от връзки и зависимости, подхранва любопитството към събитийната интрига, но и внушава, че макар и невидими, бримките на тази социална тъкан удържат целостта на битието в неговата конкретика и историческа обусловеност. Съдбата на всеки един от членовете на преплитащите се фамилии е сякаш повече резонанс на външни желания, отколкото личен житейски избор. Кой пише личната история на човека? Това питане добива почти мистичен характер и с различен интензитет всеки от героите на романа се докосва до него.

За да отговори в театрален план на този битиен въпрос, Н. Поляков се съсредоточава в няколко фигури, към които той поглежда като на вид представителна извадка. Драматизацията се интересува, разбира се, най-вече от историята на Анна и след нея от нейния съпруг Каренин, от любимия й Вронски и от паралелната семейно-любовна линия на Кити, Льовин, Стива и Доли. Но явен е интересът и към сюжета като към централна ос на вниманието и като към фактор, който реализира емоционалния живот на персонажите. Очевидно е, че драматизацията отговаря на една потребност на публиката – да види прочутата любовна история на Анна Каренина представена в ясни и четливи възлови действия. В този класически ход на сюжетна вярност и хронологическа последователност има ресурс за театър и спектакълът се възползва от логиката на постъпателното разгръщане на интригата и достигане до трагичния финал. Рискът от това решение е в опростяване на историята и загуба на сложния комплекс от противоречиви нагласи, които връхлитат персонажите и които представляват център на техния вътрешен живот. За да постигне различните планове на този вътрешен свят, Толстой си служи с различни повествователни стратегии – вътрешен монолог, описание, диалог, размисли с философски или социално-политически характер. От тези парчета на изяви и присъствие на персонажите се структурират индивидуалните характеристики на всеки. Спектакълът намира свой вариант на сценично разрешаване на тази специфика. Двама актьори (София Маринкова и Юли Малинов) поемат ролята на четци на романа и въвеждат зрителя в отделни сцени чрез фрагменти от реалната тъкан на Толстоевия текст. Така авторът (Толстой) се включва от първо лице в своя трансформиран в театър текст. Естествено, че никой не би се лишил от прочутото първо изречение на романа за щастливите и за нещастните семейства… Спектакълът не само  интегрира този текст, но и го усилва като значение и изписва фразите от началните страници на „Анна Каренина“ върху стените на средата, в която се разгръща драматичната история. В това сценографско решение на Марина Райчинова има намигване към високата словесност, но и подсказване, че светът на романа остава затворен в страниците си, а светът на театъра е отворен към реалността на сцената.

А сцената е решена нарочно като място на прости трансформации благодарение на леката платформа, плъзгаща се по релси и преобразуваща се в маса, легло и разбира се във влак (можем ли да си представим „Анна Каренина“ без образа на влака?)

Абсолютен център на този сценичен свят е Анна. Режисьорът съсредоточава интерпретацията на централния конфликт в нейния персонаж.Човешката й история е проектирана върху  панорамата на социалния живот в екстравагантните оперения на аристократичните дами и господа, дворянството и офицерството. Всичко е обединено в  колективния образ на светското общество, част от което е Анна. Незнайно откъде връхлитаща стихия грабва душата на изящната дама и я хвърля във водовъртежа на непозната възбуда. От този миг в сърцето на аристократката Анна се заражда любов, която преминава през всички етапи на силната емоционална стихия – несъзнавана радост, игривост, сериозност, обсебеност, страдание, отчаяние… Режисьорът вижда любовта като душевна способност за страст. Това е единствената сила и енергия, която би могла да се противопостави на анонимната и бездушна мощ на висшето общество. В ролята на Анна е Мила Банчева, която храбро брани своята сценична героиня, без да изневерява на своята лична чувствителност. Съвременната нотка доминира в нейния подход и сетивността на днешния ускорен ритъм придава на преживяването на историята специфична задъханост, която приляга на Анна, но и разкрива много за сърцето на Мила. Актрисата съсредоточава силите си в линията на изстрадването и човешкото израстване, което превръща лековатата светска дама в личност. Ролята предлага в най-привлекателен вид възможност за актьорско майсторство и Мила Банчева остава на висотата на това изискване. Една от трудностите е преминаването през различните „аз“ на Анна. Мила Банчева подчертава душевната трансформация, за която тя подсказва още в началните сцени, че е възможна и естествена. Решителна, вътрешно силна, интелигента – такава жена не би могла да остане емоционално аморфна. Стъпила на това устойчиво персонално присъщо нейно състояние, любовта отключва и усилва индивидуалните й характеристики. Актрисата и режисьорът слагат акцент върху мига на решението на Анна да остане при любовта си и въвеждат зрителя в реалността на този акт, който придобива стойност на екзистенциален житейски избор. Не може да не се отбележи – при все, че удържа целостта на персонажа, Мила Банчева е по-въздействаща във втората част на спектакъла – това са сцените на драматичното изстрадване и душевна борба, които изпепеляват сърцето й и правят финала трагически неизбежен.

Персонаж като Анна Каренина не може да се постигне, ако съдбата й не се обвърже с мъжете на (в) нейния живот. Каренин и Вронски са реални полюси на житейската й територия и тя е равно отдалечена от двамата. Приближаването до любимия й Вронски е външната причина за гибелта й, въпреки че основните щрихи на нейния психологически портрет подсказват, че стаената сила на духа й я отделя от нейния свят. В сценичен план тези централни мъжки персонажи имат различна относителна тежест и причината за това е от драматургично естество. Адаптацията на Н. Поляков отдава по-слабо значение на Вронски и той остава повече като фигурант, необходим на сюжетната верига. Това отслабва индивидуалното му присъствие и не подпомага постигането на онова лъчение на любовта, което преобръща личния път на Анна. Младият актьор Антон Григоров не успява да надмогне тези предварителни препятствия и Вронски, прелъстителят не добива шанс за сериозен драматичен живот. Съпругът Каренин е в по-равностойна позиция в тази координатна система. Той е разгърнат с повече внимание и с по-разнообразни връзки и отношения и с други персонажи. Ириней Константинов облъхва със своя топлина външната броня на Каренин и смекчава студенината му. Консервативен, ограничен, неприлично стар за пълната с живот Анна, зависим от светските нрави – да, но това не го лишава от основания за страдание. Интерпретацията на И. Константинов усилва най-простите и понятни измерения на човешката болка на наранения съпруг.

Около Анна, Каренин и Вронски в плътен кръг на съучастие и взаимна зависимост са разположени няколко версии на семейства, щастливи и нещастни посвоему. В тези паралелни истории резонират отделни мотиви от централната любовна линия и драматизацията се опитва да не ощети тяхната уникалност. Известно изтъняване на драматизираната структура е компенсирано с част от актьорите, които професионално майсторски вдъхват плът на щрихираните персонажи. Особено точни са Мартин Гяуров (Стива) и Милена Живкова (Доли) – той е сочен, витален и лекомислен, тя е женствено стоическа, и тяхната двойка също изживява крайните амплитуди на семейно нещастие. Кити (Симона Халачева) и Льовин (Юлиян Рачков) – в отношенията на тази двойка доминира неспокойствието, трудното съзряване, неща валидни сякаш и за актьорите, които продължават да търсят хармонизиране с ролите си. Семейство Шчербацки (Йорданка Любенова и Михаил Милчев), както и княгиня Тверская (Лора Мутишева) уверено допълват разнообразието на лица от светското общество. И при тримата актьори играта със социалната маска и индивидуалния темперамент позволява леко преминаване между плановете на преднамереното и автентичността  и те с лекота се възползват от ироничното като похват.

Гледах спектакъла на премиерата и след около месец. За радост на театъра, така наречената редова публика беше изпълнила докрай салона и очевидно се чувстваше въвлечена в драматичната история на Анна Каренина. Мисля, че зрителите оцениха най-вече честното театрално преживяване на любовта като страст, като щастие и като нещастие.