Статии

Интервю на Йордан Георгиев

Йордан Георгиев: Знам, че спектакълът „Евридика в подземния свят“ се превърна в едно от най-вдъхновяващите събития за теб в професионален план. Днес, около две години след премиерата на сцената на Пловдивския театър, как най-точно би формулирала усещането си – кое е онова, което прави толкова специално за теб пътуването през мита за Орфей и Евридика и неговият необичаен, неочакван съвременен прочит от страна на Сара Рул, а и на режисьора Стайко Мурджев?

Луиза Григорова: Да, всъщност може би точно там се крие онова, което за мен е най-интересно в този текст – неочакваният прочит на Сара Рул – това, че тя по някакъв начин е избягала от мита и не разказва историята през очите на Орфей. Тук по-скоро става въпрос за една феминистична гледна точка – гледната точка на Евридика и защо тя предизвиква Орфей да се обърне в подземния свят, и по този начин да не могат да бъдат заедно завинаги. В тази пиеса Евридика е поставена пред много труден избор – изборът между любовта на баща си и любовта на мъжа си. За мен това беше изключително изпитание. Защото когато се превъплъщавам в роля, винаги се поставям на мястото на героинята. А такъв един избор не се прави лесно. Евридика чувства любовта на баща си, много по-сигурна, отколкото тази на Орфей, много по-уютно е в миналото, отколкото в бъдещето.  И това за мен беше една различна и много интересна гледна точка за живота и за света. Репетиционният процес беше много интересен. Представлението е изпълнено с циркови номера – има колело на една гума, ролери, аз правя съчетание на трапец, изобщо Стайко Мурджев преобърна представите ни за долния свят, светът на ада, като вместо страшен и ужасяващ, го превърна във вълшебно-приказен свят. За мен беше истинско предизвикателство за час и десет минути (колкото трае представлението) да премина през абсолютното израстване от едно момиче – в началото съвсем лекомислено, до една жена, която е изправена пред труден избор и трябва да вземе съдбовно решение. Предизвикателство беше да извървя целия път през тази пиеса, течаща в началото в съвсем спокойно русло, но завършваща като трагедия.

Йордан Георгиев: „Евридика в подземния свят“ е втората ти среща с режисьора Стайко Мурджев след спектакъла „Разбиване“ по пиесата на Нийл Лабют. Любопитно е, че и в двата случая става дума за съвременни пиеси, основани на митологични истории. Как изглежда съвременният човек, поставен в контекста на митологията? Ти лично откри ли нещо ново за себе си при съпоставката между античните сюжети и модерния свят?

Луиза Григорова: Да, интересно е това, че митологията съвсем спокойно може да се преповтори днес, че митовете, които са създадени преди векове, днес са абсолютно валидни. Две от трите истории в „Разбиване“ се базират на мита за Ифигения и мита за Медея. Да, покъртителни са и да, страшни са, но замислете се, ако си включим телевизора и изгледаме новинарската емисия, ще открием много по-ужасяващи истории, които са се превърнали в ежедневие и хората дори не ги забелязват. Така че светът е колело и всичко се преповтаря.

Йордан Георгиев: Всъщност твоята героиня в „Разбиване“ е най-малко замесена в тези ексцесии, с които завършва всяка една от трите миниатюри. Интересно ми е обаче твоето мнение – дали в случаите, описани в тези текстове, злото до такава степен е обсебило героите, че те дори и да искат, не могат да му се противопоставят, или става дума за напълно съзнателни, хладнокръвно извършени актове на насилие?

Луиза Григорова: Мисля, че става въпрос за хладнокръвие. Човекът вече се е превърнал в истинско чудовище, в животно. Станали сме безскрупулни. И това е доста плашещо. Според мен точно това се опитва да покаже Стайко Мурджев в „Разбиване” – че вече сме изгубили човешкото в себе си и най-лошото е, че го смятаме за нещо нормално. И може би това е идеята – гледайки нашия спектакъл, хората да се замислят и да разберат, че понякога е по-добре да бъдем просто човечни и обикновени, отколкото да се издигнем над обществото чрез мизерни действия на слабия дух.

Йордан Георгиев: Да се върнем към „Евридика в подземния свят“. Ти спомена, че пиесата е инспирирана от античния мит за Орфей и Евридика, но центърът е изместен, фокусът е много повече върху твоята героиня. Дори в спектакъла присъства един допълнителен персонаж – бащата на Евридика, който не е част от мита. Неслучайно в едно свое интервю авторката Сара Рул споделя, че гледа на тази пиеса като на опит за последен разговор с покойния й баща. С какво те развълнува истински участта на Евридика и всичко онова, през което е принудена да премине – тръгвайки от любовта на Орфей, минавайки през смъртта, пътуването към подземното царство, всичко, което й се случва там и стигайки до развръзката на пиесата?

Луиза Григорова: Действително Сара Рул пише тази пиеса много скоро след смъртта на баща си и я посвещава на него. Така че тук със сигурност по един или друг начин присъства идеята, не бих казала за инцест, но за една любов, която преминава отвъд границите на нормалното. След като Евридика избира миналото, в лицето на баща си, пред бъдещето, в лицето на своя съпруг, значи тази любов я кара да се чувства по-добре, по-сигурна. Закрилата и спокойствието, които получава от баща си, са нещото, което Орфей не може да й даде. В интерес на истината в пиесата Орфей е едно момче, което до крайна степен е обсебено от музиката си. Той по никакъв начин не би могъл да предпочете любовта пред своята музика. Така че в един момент усетих, че нейният избор е може би правилен. Въпреки че за съжаление, пиесата завършва доста трагично.

Йордан Георгиев: Любопитно е, че и сценичния разказ, и визуалните компоненти в спектакъла предлагат интересни паралели между текста на Сара Рул и „Алиса в страната на чудесата“.

Луиза Григорова: Много се радвам, че си открил тази съпоставка. Ние много мислехме за „Алиса в страната на чудесата“, докато правехме това представление.

Йордан Георгиев: Тъй като знам, че ти си изключително емоционална и чувствителна, дори може би няма да сгреша, ако те определя като човек идеалист, смяташ ли, че и в реалния живот би могла да съществува една такава огромна любов, или тя е възможна единствено в митологичните сюжети и в света на класиката?

Луиза Григорова: Много ти благодаря, че ми задаваш този въпрос. Да, вярвам, че любовта е най-великото нещо, което изобщо може да съществува. Аз самата преди живеех, за да я намеря, а сега живея, защото я имам. Прав си, че съм идеалист. Аз съм от онези хора, които се увличат по романтичните романи на Джейн Остин и други подобни автори, изпитвам силна носталгия към романтизма, когато хората са били готови да направят всичко за любовта и една дума винаги е означавала страшно много. Също така вярвам, че любовта – най-голямата и най-истинската, е веднъж в живота. Затова пожелавам на всеки да я срещне и изживее.

Йордан Георгиев: Има ли нещо, което смяташ, че още не си постигнала докрай, изграждайки ролята на Евридика? В каква посока според теб има потенциал да се развива този образ?

Луиза Григорова: Има едно нещо, което тревожи голяма част от актьорите и аз не правя изключение. Никога не съм сигурна в себе си на 100 процента. Чувала съм от колеги, че и те имат подобни проблеми, гледала съм и съм чела интервюта на най-големите артисти в света и те също са споделяли за това. Така че не го смятам за някаква грешка, но всеки път си казвам, че винаги може по-добре. Мисля, че със Стайко Мурджев и с колегите ми постигнахме до голяма степен онова, за което си говорехме по време на репетициите, създадохме добра основа. И на базата на това, което вече сме изградили, при всяко следващо представление мога само да се опитвам да го правя все по-добре и по-добре. Разбира се, че не винаги се получава, но аз полагам усилия, защото образът позволява да бъде разгърнат. Актьорът трябва да бъде спокоен и сигурен в това, което прави, а усещам, че все още на моменти се разклащам. Но трябва да го преодолея. Един ден Стайко ми каза: „Луиза, аз съм взел теб за Евридика, защото си ти, а не защото искам да бъдеш някой друг“. Тя е нежна, чувствителна, женствена и в същото време е недостатъчно силна да бъде жена, въпреки че има силата в себе си. Всички тези неща може би все още се съчетават в мен на този етап от живота ми. Така че просто трябва да работя още, за да бъда по-сигурна в себе си.

Йордан Георгиев: Спектакълът впечатлява и с невероятната пластичност и органика, които демонстрираш на сцената. Едни от най-зрелищните епизоди са тези, в които твоята героиня, а след това и Орфей (Петко Венелинов) слизат в подземното царство, стъпвайки върху една люлка, на която, специално ти правиш серия от акробатични номера. Колко време и репетиции ви бяха необходими, за да постигнете тази прекрасна хореография?

Луиза Григорова: Да, това беше доста сериозно полагане на труд. Защото люлката или т.нар. трапец (в акробатичните среди) се вдига на височина около два метра и половина, което си е опасно. Но когато Стайко ме попита дали искам да го направя, аз му казах, че според мен един актьор трябва да умее колкото може повече неща. И затова с хореографката ни – прекрасната Бенита Примо, всяка сутрин целият състав в продължение на час и половина или два правехме доста сложни упражнения. Тогава започнах да правя лицеви опори, защото при трапеца се изисква сила в ръцете, която аз дотогава може би нямах. И в продължение на целия репетиционен период не сме спирали да тренираме. Дори понякога ходехме да тичаме на стадиона за допълнителен тонус. И мисля, че нещата, които постигнахме са достойни за уважение. Като си спомня само как стоях в началото върху този трапец и как го управлявам сега, се чувствам истински удовлетворена. Дори ако има време, бих продължила да го усъвършенствам и да правя по-сложни неща. Защото просто е интересно, полезно и забавно.

Йордан Георгиев: Знам, че ти много дълго време си тренирала балет – класически и модерен. Може би това също ти е помогнало в случая.

Луиза Григорова: Със сигурност. Тази подготовка на тялото няма как да се изключи от цялата схема. Но като цяло аз имам страх от високото. Така че това беше поредното предизвикателство.

Йордан Георгиев: С какво те обогати работата със Стайко Мурджев – един от най-даровитите млади режисьори в българския театър, в тези две представления, в които се срещнахте с него?

Луиза Григорова: Стайко е изключително интелигентен млад режисьор, което за мен е впечатляващо. Много обичам да се срещам с хора, които знаят повече от мен, а Стайко е определено такъв човек. Той е режисьор, който може много ясно да обясни на актьора какво иска от него и да работи по такъв начин, че актьорът да бъде на 100 процента сигурен в това, което прави, да знае какво се случва с него на сцената. За съжаление, има много режисьори, които нямат добра комуникация с актьорите. Докато Стайко – както самият той понякога се изразява уж на шега, никога няма да си остави магарето в калта. И е точно така. Той не те оставя да си сам. Напротив, всяко нещо, което правиш на сцената, е подкрепено с абсолютно логическо обяснение, което Стайко преди това ти е дал. Затова за мен работата със Стайко беше нещо много полезно, макар и леко разглезващо. Защото когато след това се появи друг режисьор, който не може да ми обясни някакви елементарни неща, ми се е случвало да се обадя на Стайко и да го помоля той да ми ги обясни.

Йордан Георгиев: Самият той неведнъж е заявявал своето пристрастие да работи с един кръг от съмишленици, които говорят общ театрален език. Вече спокойно можем да кажем, че ти също принадлежиш към този кръг от негови любими актьори. Това ли е всъщност формулата, по която би искала да се развива и твоята актьорска биография – единомишленичеството, което още навремето Юлия Огнянова беше издигнала като свое кредо?

Луиза Григорова: Да работиш с един кръг от хора е прекрасно, да изградиш екип, да се разбирате само с поглед – това е наистина безценно. Бих се връщала да работя със Стайко пак и пак, и пак. От друга страна обаче обичам и срещите с нови хора, те са обогатяване, ново начало. Миналия сезон репетирах „Бел Ами“ в Малък градски театър с нашата директорка Бина Харалампиева и работих с хора, с които не се бях срещала досега на сцената. Беше ми много интересно, защото всеки е различен, всеки дава нещо различно от себе си и от всекиго можеш да вземеш, да се научиш на нещо. Така че обичам да се отварям към новото.

Йордан Георгиев: От няколко сезона ти си част от актьорския състав на Малък градски театър „Зад канала“. Как те приеха по-опитните ти колеги от трупата – и теб, и твоите състудентки от НАТФИЗ Весела Бабинова и Алиса Атанасова? Лесно ли ти беше да се адаптираш и чувстваш ли, че си намерила своето място там?

Луиза Григорова: Действително, аз влязох в трупата на Малък градски театър „Зад канала“ само няколко месеца след като завърших НАТФИЗ през 2013 г. И веднага с Мариус Куркински започнахме репетиции на „Лодка в гората“. Винаги го има това притеснение на младата актриса в театъра. Много интересно защо го няма при младия актьор. Все се случва при актрисите – това притеснение как ще реагират по-възрастните ти колежки. Но в интерес на истината в театър „Зад канала“ няма интриги и проблеми – нещо, което много ме учудва до ден днешен. Никой с никого не се кара, никой на никого не говори зад гърба. И това създава една прекрасна обстановка за работа. Бина Харалампиева  събра младата трупа на театъра, подбирайки ни, така че  да сме приятели и в живота. А това страшно много помага. Когато репетирахме „Дванайсета нощ“, където сме всички млади заедно, беше страхотно удоволствие, защото ние не сме просто колеги, а приятели. И все още сме с този ентусиазъм (надявам се той никога да не умре), че ходим на репетиции, защото така искаме и така ни харесва, а не защото сме на работа. И когато това нещо го има, атмосферата е много приятна.

Йордан Георгиев: А какво мислиш за щата в театъра? Теб лично удовлетворява ли те работата на щат – една много дискусионна тема, особено за младите актьори днес?

Луиза Григорова: Според мен една система като английската е много по-правилна от нашата система тук в театъра. Става дума за система, в която актьорът е зает с едно-единствено представление, което се играе всяка вечер в продължение на месец, два или три – в зависимост от зрителския интерес, след което този проект приключва и актьорът е свободен, за да започне следващ проект. Няма щатни актьори, няма разпределение на стената, което не ти харесва. Може би това е проблемът тук, заради който актьорите превръщат призванието си в занаят, а не в любов. Защото те са на работа, никой не ги пита, преди да направи разпределение. Нас ни питат. Но аз вече казах, че малък градски театър е специално място. Но в много други театри актьорите просто си виждат името в разпределението, а това не ти помага да се чувстваш свободен. Актьорската професия е свобода. Тя е любов, начин на живот. Няма как някой, само защото е директор, да ми каже: ти днес ще играеш това. Не, аз ще играя това само и единствено ако го искам. И смятам, че така трябва да бъде.

Йордан Георгиев: Преди малко ти спомена „Дванайсета нощ“ – спектакъл, с който Малък градски театър отбеляза 25 години от своето създаване. В него изграждаш една от най-любопитните си роли – дуалистичният образ Виола-Цезарио. Знаем, че любими приоми на Шекспир, особено в комедиите са травестията, смяната на самоличността, дори на пола. Кое беше най-сериозното предизвикателство за теб в тази роля, още повече че рядко ти се случва да играеш в класически комедии?

Луиза Григорова: Така е. „Дванайсета нощ“ и „Скъперникът“ са единствените класически комедии, в които играя. Шекспир като цяло ми е много любим автор и ролята на Виола е изключително интересна. Предизвикателството беше, че аз не намирам нищо мъжествено в себе си и докато открия образа на Цезарио в „Дванайсета нощ“, беше много любопитно търсене. Всъщност разбрах разликата. Мъжете говорят много по-малко от жените. Това е една от основните разлики. Просто мъжете не се обясняват. Върху това откритие и още някои по-съществени разлики в душевността на мъжа и жената изградих образите на Виола и Цезарио. И мисля, че се получи интересно. Смятам, че това представление стана готино и много зарежда публиката.

Йордан Георгиев: Ти вече се утвърди като едно от лицата на своето поколение. Разпознаваема си. Със сигурност си усетила и хубавите страни, и негативите, които носи една такава популярност. Какво според теб би могло да вдъхнови истински твоите връстници и да ги накара да се замислят за ценностите в живота?

Луиза Григорова: Това, за мое съжаление, е една много дълга и тъжна тема. Бих препоръчала на връстниците си и на малко по-младите, които сега завършват училище, да не се отделят от света на изкуството – от киното, от театъра, от книгите, да не разчитат само и единствено на апликациите, които могат да си изтеглят на телефона. Защото само в изкуството може да се намери истинското вдъхновение. В днешно време нещата много се извратиха и станаха твърде елементарни. Затова си мисля, че ако младите хора продължават да държат на класическото, на старото, биха намерили много повече вдъхновение. Ето, в началото си говорихме за митове, направени по съвременен начин. Това е нещо, което може да накара учениците да влязат, да видят, да се вдъхновят и да се замислят. Много се надявам ние чрез театъра да успяваме да накараме поне един човек в публиката да се замисли. Много се надявам всяка вечер, когато играем представление, поне един човек да си тръгва леко променен.

Йордан Георгиев: Всъщност, какво е за теб театърът? Можеш ли да го формулираш в едно изречение?

Луиза Григорова: За мен театърът е призвание, театърът е любов, театърът е онази малка надежда, че няма да останем в пошлостта.

Йордан Георгиев: Остава ли ти време да гледаш театър? Какво те впечатли най-силно напоследък по театралните сцени?

Луиза Григорова: Най-силно ме впечатли „Процесът против богомилите“ в Народния театър. Изключително ме впечатлиха сценографията на Фичо, музиката, и разбира се, актьорските постижения. Мисля, че това е едно представление много над и извън конвенционалния театър в България. Знам, че много хора не са го харесали, но в крайна сметка всеки има право на мнение. Много често мнението ми се различава от това на другите хора. Не знам защо е така. Но да, старая се да гледам театър винаги, когато ми остава време. Много обичам и киното и често ходя на кино или гледам филми вкъщи.

Йордан Георгиев: И накрая, за какво мечтаеш – в творчески и в личен план?

Луиза Григорова: Мечтая си за голямото кино. Мечтая си за по-големи постижения. Мечтая си българските театрални и кино режисьори и актьори да бъдат оценени, признати или поне видени извън границите на нашата държава. Защото мисля, че тук има много таланти и не съм сигурна, че тези таланти са оценени по начина, по който биха били, ако се бяха родили на друго място. И това е нещо, което много ме натъжава. И затова си мечтая, че все някога ще получим световно признание.

                          Съвместно интервю за радио „Алма Матер“ и списание „Homo Ludens”