Статии

Интервю на Камелия Николова

Мариус Донкин (р. 1950) в продължение на повече от три десетилетия е един от водещите актьори в Народния театър, а от септември тази година е и негов директор. Завършил е ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов” през 1971 г. Той работи в Пловдивския театър и в Театър „София”, преди да се включи в националната трупа през 1979 г. Създал е редица театрални и филмови роли, между които Ромео в „Ромео и Жулиета”, Граф Алмавива в „Сватбата на Фигаро”, Семьон във „Васа Железнова”, Капитан Брайс в „Аркадия”, Момо в „Господин Ибрахим и цветята на корана” (донесла му много награди), Полковник Пикъринг в „Пигмалион” и мн. др.

Камелия Николова: Как виждаш мястото на Народния театър в културния живот в България и въобще в  живота на нашето общество днес?

Мариус Донкин: Очаквам Народният театър да продължи да заема първото място в живота на българския театър, както е било години наред. В своята вече повече от стогодишна история той си е извоювал правото да бъде национален културен институт, извоювал си е правото да бъде този, който поставя жалони, затова той има национални задачи и функции. Какво е отношението на държавата към тези негови задачи и функции днес вече е друг въпрос. Отдавна говорим за липсата на ясна политика към изкуствата и конкретно към сценичните изкуства, респективно и към Народния театър, така че тук няма да повтарям този известен на всички проблем. Трябва да водим битки за възстановяване на националното значение на Народния театър. При всички случаи държавата би трябвало да демонстрира приоритетното си отношение към него. Убеден съм, че Народният театър трябва да бъде пример във всяка една посока – и в запазването на българския език, и в представянето на българската класическа и съвременна драматургия, и в използването на появяващите се нови течения в театъра.

Камелия Николова: Как тези твои разбирания за мястото на Народния театър в живота на днешното българско общество присъстват в директорската ти програма?

Мариус Донкин: Тези мои разбирания за това как трябва да изглежда Народният театър днес са отразени в програмата ми най-вече чрез хората, които съм решил да поканя, защото мисля, че те ще могат да ги реализират. Не обвинявам никого, не водя войни с никого, бих казал, че основното, което искам, е да създавам добри условия за сериозна творческа работа. По никакъв начин няма да допусна да се политизират събитията в Народния театър, мисля също, че хората, които виждат пребиваването си в него основно от гледна точка на своите лични интереси, също нямат място на сцената му. Народният театър трябва да има съзнание за своята роля. В каквато и посока да тръгне той, най-често другите театри го взимат за пример.  Не всичко, което се случва тук и което се е случвало, е добро, а би трябвало да бъде, защото отговорностите му са големи.

Камелия Николова: Каква е твоята стратегия и какви са конкретните ти идеи по отношение на репертоарната политика на Народния театър?

Мариус Донкин: Първите два спектакъла, които се появиха от началото на сезона на сцената на театъра след моето назначение като негов директор, са заварено положение. Двете заглавия са планирани в репертоара преди мен. Затова не ги коментирам, но веднага бързам да кажа, че за един сезон в Народния театър е крайно недостатъчно да има предвидени само две премиери – една на камерната и една на голямата сцена. Затова първата ми задача беше за следващите три месеца да построим нещата така, че до края на сезона да имаме по една премиера на всяка една от трите сцени на театъра. Имаше и много друга работа за вършене, която напоследък беше изоставена, а без нея всичко се обърква. Става дума за сключване на договори, правилник за вътрешния ред, актуализиране на щатното разписание и т.н. Така че през изтеклите три месеца успяхме да свършим и тази неотложна организационна работа. Добрият вътрешен ред, регулирането на творческите и човешките отношения вътре в колектива  е много трудно, но същевременно е и много важно, тъй като този вътрешен ред пряко рефлектира в художествената работа. Той влияе както на междуличностните отношения, така и на художествените резултати. Струва ми се, че процесът за единение в нашето общество е изключително належащ и ние в нашия театър се постарахме да го започнем. Това при всички случаи оказва влияние и върху зрителите, внася нови нагласи.

В кадровата си политика взех пример от румънския театър, който още преди години побърза да върне на своята сцена големите и интересни румънски режисьори, които се бяха пръснали по света. Така аз се обърнах с покани да работят в Народния театър към Галин Стоев, който много успешно се утвърди във Франция и към Иван Пантелеев, който от доста време живее и поставя в Германия.

Огледах се също и за силни и провокативни режисьори, наложили се у нас през последните години. Днес безспорно сред по-младото поколение има бум на жените режисьорки. Сред тях особено се отличават Веселка Кунчева и Диана Добрева, които също поканих. Веселка Кунчева вече започна работа върху драматизация по „Последното изкушение на Христос” от Никос Казандакис на Голямата сцена. Диана Добрева пък ще направи спектакъл по „Майстора и Маргарита” на Булгаков на сцената на ІV-я етаж. На Камерната сцена в момента Петринел Гочев усилено работи върху „Майстори” на Рачо Стоянов. След него там предстои да започнат репетиции на спектакъла „Някъде в този живот” от Израел Хоровиц, който ще направи режисьорът Гаро Ашикян.

Гаро Ашикян е интересен и неочакван режисьор, затова много бих искал да видим негов спектакъл на нашата сцена.  Напоследък Петринел Гочев показа няколко ярки неща, особено ме впечатли „Ромео и Жулиета” на Шекспир в Габровския театър. Преди да стане режисьор, Петринел е дърворезбар и на мен много ми хареса идеята именно той да прави „Майстори”, в която героите са майстори дърворезбари. Но ако трябва да обобщя – при поканите си към режисьорите се стремя не само да ги отправям към най-интересните и успешните сред тях, но и да включвам представители на различни поколения, хора с различен изказ и творчески предпочитания.

Камелия Николова: Ти си дългогодишен член на актьорската трупа на Народния театър. Как изглежда тя днес, когато я анализираш от позицията на неин директор?

Мариус Донкин: Днес в Народния театър има 55 актьори на щат, към тях трябва да прибавим още около 20 водещи актьори с много значимо  присъствие в репертоара, повечето от които са били на щат в театъра и по една или друга причина са решили да излязат от него, но продължават да играя и да влизат в нови основни роли. Това прави 75 актьори плюс още около 20-25 студенти, редовно ангажирани в постановките, както и други, по-малко заети актьори, или общо целият състав е около 100 човека.  Да се работи с толкова голям състав е безумно,  не е възможно да се организира нормален творчески процес, нормална заетост за всички тези хора. След като няколко пъти заявих това, вестниците веднага започнаха да пишат, че ще съкращавам актьори. Аз не искам да съкращавам, не съм дошъл за това, но идва един момент, в който някои от актьорите започват „да не се намират” в създаваните постановки, в работата на трупата естествен процес е някой да отпадне, което не означава, че той няма да намери и да реализира по-успешно себе си някъде другаде, в друг екип. По никакъв начин не искам колегите да излизат от този театър с петното „той не става за нищо”, това е печат, с който след това трудно се продължава в професията. Така че единственият начин според мен, по който може да се реши проблемът с много разширената и разнородна трупа на Народния  театър през годините до днес е естественият. Какво имам предвид? Конфигурирането на режисьорската група (каквато ние нямаме от много години, а един национален театър не може да си позволява това) и съответно нейните избори на заглавия и изпълнители така или иначе ще започне да конфигурира трупата. Това е много тежък проблем, но балансът в актьорския състав трябва да бъде поне частично възстановен, за да можем да продължим да работим.

Камелия Николова: Няколко пъти в разговора стана дума за конфигуриране на режисьорска група към Народния театър, за покани към ключови режисьорски фигури, които да зададат някакви основни посоки в работата му.

Мариус Донкин: Да, това е една от основните ми задачи. Вече споменах, че се обърнах с такива покани към двама от най-интересните български режисьори от средното поколение, които от доста време работят в чужбина – Галин Стоев и Иван Пантелеев. Галин Стоев след дълъг размисъл прие, за което много се радвам, защото той всъщност излезе от този театър, познава голяма част от трупата му и работи добре с нея. Много важно е също, че той натрупа богат опит от успешната си работа във френския театър, както и това, че има оригинални собствени разбирания за театъра, съчетани с широки познания за процесите и начина на работа на съвременната сцена в международен контекст. Иван Пантелеев също се отзова на поканата ми. И с двамата се разбрахме, докато репетират и въобще по време на цялата им работа върху спектакъла, около тях да има двама или трима млади режисьори и (или) артисти, които да им помагат и едновременно с това да стажуват при тях, да се учат както от новаторските им подходи, така и от богатия им опит, събран както у нас, така и навън. Това ще бъде първата крачка към реализиране на идеята Народният театър да започне и да възпитава, да подготвя и развива творчески личности. По този начин, когато Галин Стоев например завърши работата си и трябва да отиде да поставя в чужбина, той ще може да ми посочи кой или кои млади режисьори биха могли да го заместят, кой би могъл да се сработи с трупата, да предложи интересни идеи.  В началото на следващия сезон Галин Стоев ще започне репетиции в театъра, като заглавието, на което засега се е спрял, е „Образ и подобие” на Йордан Радичков. С Иван Пантелеев в момента уточняваме пиесата, която би искал да направи. Предложенията му са от руската класика, едно от тях е „Три сестри”.

Както вече казах, искам трупата да работи с добри режисьори от различни поколения. Така че друг режисьор, който поканих да направи постановка на голямата сцена следващия сезон, е Краси Спасов. С него работихме страхотно през 90-те години във „Васа Железнова” на Горки, сега желанието му е да постави друга негова пиеса – „Чудаци”. За Камерната сцена за следващия сезон мисля за една пиеса на Христо Бойчев. Силен текст, в който има много дълбоки неща като философия, като разсъждения за света, които напомнят усещането от драматургията на Ерик-Еманюел Шмит. Преди време го поканих на среща при мен и го попитах дали би могъл да ми предложи нещо свое. Той веднага отговори, че няма нищо готово, а и че напоследък не пише, но след няколко дена дойде и без да казва нищо, хвърли на масата ми една пиеса, която се оказа от 1986 г.  Обясни ми, че тогава я е написал, но не е поставяна, казва се „Къщата”, но той ми я донесе с друго, променено заглавие – „Нашествие”. Прочетох я и много ми хареса. Поканил съм Бина Харалампиева да работи върху нея. Репетициите ще започнат сега, но премиерата планираме да бъде в началото на следващия сезон. Имам също идеи и разговори за съвместна работа с Петьо Карапетков, с Милена Фучеджиева. Намерението ми е Сцената на ІV-я етаж да бъде място за опити на текстове, на автори, на режисьори, на млади хора, които, ако успеят да покажат интересен потенциал, биха могли да продължат да работят с трупата. Също така бих искал тази сцена да се превърне и в място, където всичките ми колеги да могат да играят или поставят онова, което са си мечтали, а не са успели да направят досега. Искам това да стане пространство, където те да обогатяват себе си и творческия си път. Едно от най-важните неща обаче, е тук да се срещат млади режисьори с актьорите от театъра и да видят дали могат да се сговорят с тях, дали могат да намерят общ език, път един към друг. И ако това стане, то ще бъде трамплинът им към голямата сцена.

Камелия Николова: Това, че си от дълго време в театъра като актьор, сега помага ли, или пречи в новата ти позиция на директор?

Мариус Донкин: При всички положения познаването на структурата и на хората е нещо, което много помага. Аз досега съм се грижил за себе си, а сега трябва да се грижа за всичките си колеги. От една страна, това е по-лесно, защото знам какво им трябва, изпитал съм го отвътре, така да се каже, знам какво им е нужно. Те са чувствителни и раними хора, колкото и да се представят за други. Бих искал те да се чувстват добре, да имат работа – в нашата професия е много вярна максимата „давай на хората да работят и те ще се чувстват реализирани”. Така че основното е да се създават оптимални условия за работа на състава. Ще се стремя да не се бъркам в разпределенията и концепциите на режисьорите. Ще се опитвам да задавам посоки, да създавам условия, в които режисьорите да търсят себе си, да работят с тези артисти, които са им нужни за конкретния замисъл и конкретния спектакъл, защото така се работи най-истински. В този смисъл познаването на спецификата на театралната работа и на хората много помага.

Камелия Николова:  Смяташ ли, че Народният театър трябва да разшири дейността си? Какви са твоите идеи, твоите мечти в тази посока?

Мариус Донкин: През годините съм затвърдил убеждението си, че Народният театър трябва да възпитава, да развива, да се грижи за своята публика. Едно от нещата, които много искам да направя, е детско представление, но не редово детско представление, а да намерим много подходящ текст и да формираме добър екип, който да създаде от него бляскав спектакъл, внушаващ основните човешки ценности. Спектакъл, който да говори за основни неща като приятелство, взаимопомощ, трудолюбие, състрадание, любов. Това трябва да бъде амбициозна, грандиозна постановка, направен с достатъчно средства, с добра техника, на голямата сцена. Мисля също и за спектакъл, който да разказва по подходящ начин цялата българска история – и победите и пораженията, и мистиката, и фактите, но не като суха хроника, а трябва да се намери човешката история вътре в целия този разказ. Говорил съм за подобен проект със Стефан Цанев – ще мислим с него в тази посока.

Другото, за което си мечтая, е да направя в Народния театър един Международен фестивал на националните балкански театри. Да започнем  от балканските, пък после може постепенно да се включат и Австрия, и Чехия и Унгария … Идеята е този фестивал и Народният театър като негов домакин да се превърнат в истинско място за срещи, за обмен на идеи и умения. Затова ще се опитам да осигуря достатъчно средства, за да не идват трупите само да изиграят представлението си и да си заминат, а да могат да останат по време на целия фестивал, да гледат колегите си, да коментират работата си с тях, да се опознават и да създават контакти и бъдещи творчески партньорства. Имаме страхотна нужда от нова енергия, от иновативност, и този фестивал би ги осигурил.

Камелия Николова: Кои са основните проблеми, които трябва да реши Народният театър, за да се осъществят всички тези идеи, за които говорихме досега?

Мариус Донкин: Той трябва да балансира и конфигурира трупата си и заедно с това (двете неща са свързани) да създаде здравословна атмосфера вътре в себе си, да изгради добри човешки и работни взаимоотношения, с една дума, да изгради семейството си, което дава лицето му и осигурява качеството на продукцията му. Второто нещо е финансовият въпрос, той е свързан и със средствата за реализация на постановките, и със самата сграда, и с нивото на заплащане на състава. Не може един артист, голям, доказан артист, в края на кариерата си, пред пенсия да получава между 900 и 1000 лева, както е в момента.

И накрая, но не на последно място, много важно е и по-голямото отваряне на Народния театър към публиката. Иска ми се да излезем от тази високомерна, затворена в себе си фигура, в която той се е превърнал. Имаме вече планове как да покажем по подходящ начин във фоайетата и други места в театъра част от неговото толкова богато наследство – костюми на големи артисти, експонати от архива му, снимки и други материали от работата в театъра на хора като Лилиев, Гео Милев и т.н.

                                                                                                                                                                Януари, 2017