Статии

България стана част от географската карта на кинопрожекциите на живо от Метрополитън опера и благодарение на фондациите МТФ „Варненско лято“ и „Америка за България“ можем да гледаме изключителни спектакли – възстановки и премиери, които се поддържат в афиша на театъра. В тях блестят едни от най-прочутите в света солисти – артисти, които само можем да мечтаем да видим на сцената у нас.

Програмата „Метрополитън опера: На живо от Ню Йорк“ е лансирана за първи път през 2006 година от Питър Гелб, директорът на трупата, встъпил в длъжност няколко месеца по-рано през същата година и успял да превърне Метрополитън опера за времето на своето управление до момента в една от най-иновативните културни институции в света. Сега зала 7 в „Синема Сити“ София се нареди до още 2000 киносалона в 68 страни по света, където публиката може да гледа опера без ни най-малко да бъде накърнено естетическото чувство за пълнокръвност на спектаклите и от артистична, и от музикална гледна точка. Дори напротив – идеята зрителят да може да следи много отблизо действието, да надникне зад кулисите по време на промените на декора за различните картини и да се срещне в реално време с участниците – солисти, оркестранти, хора от техническия екип, го прави съпричастен много повече, отколкото традиционният спектакъл позволява на оперните меломани в залата.

Векове наред най-важното в операта са били гласовете – ако един певец може да изпълни всичките онези грамадни изисквания на композитора, „каскадите“ в ариите и емоционалните изблици в дуетите и ансамблите, почти е нямало значение как изглежда и колко е артистичен. Имената на единиците, които са били одарени с всичко – глас, осанка, артистичност и харизма, са останали в историята за поколенията. Операта в началото на XXI век обаче е нещо различно. Да си видимо присъствие на сцената –  вкоренен, но много гласовит, вече не е достатъчно. Изискванията към съвременните оперни певци са огромни – те трябва да бъдат артисти.

Това, което пленява всеки път, отново и отново, в спектаклите на Метрополитън опера е, че няма компромис в избора на артисти, които точно да се вписват в режисьорските идеи. Още на откриването на киносезона през октомври с „Макбет“ от Джузепе Верди беше ясно, че рускинята Анна Нетребко ще доминира на сцената. Но това щеше да бъде „пирова победа“, ако колегите й бяха твърде далече от нейното ниво. Видяхме достойните артистични превъплъщения на Желко Лучич в ролята на превръщащия се в тиранин Макбет, Рене Папе като гордия, благороден Банко и младия, но вече познат на публиката малтийски тенор Джоузеф Калея като Макдъф. Пренесена от режисьора Ейдриън Ноубъл в годините на Втората световна война, трагедията на Шекспир се приближава още повече до идеята на автора за диктатурата, за култа към личността и преяждането с власт. Изборът на Ноубъл не е случаен – той е бил дългогодишен директор на Кралската шекспирова компания (1990-2003), а преди да постави операта на Верди на сцената в Ню Йорк, прави две театрални постановки на шекспировата трагедия – през 1988 и 1993 г.

Анна Нетребко предизвика сензация в ролята на лейди Макбет. След многото лирични героини в кариерата й досега, самата тя признава, че е дошло време да покаже и друг характер, защото гласът й натежава с времето, а артистичните и способности й позволяват да изиграе тази властна и кръвожадна жена. По идея на певицата за първи път лейди Макбет е руса. В паузата на спектакъла, в интервю певицата дори сподели с усмивка: „Аз съм луда и винаги искам да опитвам нови неща. Освен това вече смятам, че тази роля ми приляга. У всяко човешко същество има две страни. Никога не вярвайте на хора, които са винаги симпатични – те също имат тъмна страна. Аз мога да показвам тъмната си страна на сцената, а Вие къде я показвате? Това е въпросът”. Една от най-въздействащите сцени в операта „Макбет“ от Верди е полудяването на Лейди Макбет, в която Нетребко предпочита да бъде в състояние на транс и като че ли в монолог със самата себе си.

Изключително силно беше присъствието на хора и оркестъра на Метрополитън опера, водени от Фабио Луизи – главен диригент на Мет, високо ценен и търсен от двете страни на Океана. В „Макбет“ отдадеността на хористите бе изумителна, при това те се явяваха в различни роли в отделните действия. Сцената с шотландските бежанци в IV действие беше една от най-въздействащите в постановката на Ейдриън Ноубъл.

След сгъстените краски в „Макбет“, вторият спектакъл с пряко излъчване в киносалоните по света тотално преобърна настоенията. Операта „Сватбата на Фигаро“ от Моцарт беше избрана за откриването на сезона 2014/2015 на Метрополитън опера, а това се случва за първи път от 1941 година насам. На 25 октомври 2014 година беше 2500-ния спектакъл на музикалния директор Джеймс Ливайн – той постави  абсолютен рекорд в диригентската гилдия. Маестрото ръководи цели 32 откривания на сезони от 1973 г. насам. След лошо падане по време на концерт и последвали 2 години възстановяване, Ливайн направи дългоочаквано завръщане в Мет, където е високо ценен и където, за да може да дирижира от инвалидната си количка, изградиха специална рампа, която го издига не само за да застава пред оркестъра, но и да може да приема овациите на публиката.

Спектакълът на „Сватбата на Фигаро“, който и българската публика можа да види, беше перфектно сътворен от екип, воден от известния британски режисьор Ричард Еър, известен най-вече с филмите си „Айрис“ и „Записки по един скандал“, за които е номиниран за наградата „Оскар“. „Сватбата на Фигаро“ е третата постановка на Еър в Метрополитън, след „Манон“ и „Кармен“. Вихрен и изпълнен с хумор, сюжетът бе пренесен в 30-те години на ХХ век и поднесен по най-добрия начин от певците: само суперлативи заслужават Илдар Абдразаков в главната роля и Марлис Петерсен като Сузана, а също и шведът Петер Матеи като Граф Алмавива, и дебютантката Аманда Маджески като неговата съпруга, Графинята. В ролята на Керубино блестеше Изабел Ленард. А изискванията към тях като актьори бяха големи, за да се получи хомогенен спектакъл, в повечето случаи на много бързи обороти в скечовете и комичните ситуации. Резултатът в тази до болка позната творба бе наистина впечатляващ.

Следващото заглавие – операта „Кармен“ от Жорж Бизе, излъчено на 1 ноември, е едно от най-любимите на публиката. Затова не е изненада, че билетите за кинопрожекцията бяха изчерпани доста преди датата. От Мет разчитат, че „шоуто запалва огън на сцената“, който се дължи главно на страстната млада грузинка Анита Рачвелишвили в главната роля. Тя има „вокална мощ и завладяващо сценично присъствие“, а майсторството на режисьора Ричард Еър е да поддържа драматизма в хода на действието. Преди пет години Рачвелишвили беше Кармен и на откриването на сезона на миланската „Ла Скала“ под диригентството на Даниел Баренбойм. Сега на диригентския пулт в Ню Йорк бе младият испанец Пабло Ерас-Касадо. Както винаги хорът и оркестърът на Метрополитън опера бяха сред главните герои в постановката, наред с латвиеца Александрс Антоненко като Дон Хозе, крехката и красива Анита Хартиг от Румъния като Микаела и Илдар Абдразаков, когото бяхме гледали вече като Фигаро, а сега смени комичното амплоа, за да покаже огромно его в образа на Ескамилио. Операта „Кармен“, която е била в списъка на преките излъчвания от Мет в киносалоните и през 2010 година, остава засега най-печелившото заглавие в програмата „На живо от Ню Йорк“. Не случайно то бе сред избраните и за повторенията от първата половина на сезона, и отново българската публика беше изпълнила салона.

Очаквано беше подобен интерес да има и към „Севилският бръснар“ от Джоакино Росини – едно от най-популярните заглавия в оперния репертоар. На диригентския пулт застана Микеле Мариоти – прави впечатление, че ръководството на Метрополитън опера не се притеснява да привлича млади диригенти. Колкото до избора на режисьор, тук комичната история бе поверена на признатия майстор на Бродуей Бартлет Шер. В неговото въображение младата Розина, поставена под ключ от опекуна си, и нейната изгора граф Алмавива трябваше да преодолеят не една заключена врата – вратите на сцената бяха много и съставяха значителна част от декора, понякога дори се превръщаха в стена. Певците бяха истинското съкровище в този спектакъл. Америка се похвали пред света с бляскавия тенор Лоурънс Браунли и мецосопрана Изабел Ленард. Влюбеният граф Алмавива и красивата, изобретателна Розина бяха възхитителни, с лекота поднасяха всички нелеки певчески задачи, поставени от Росини. А Ленард показа, освен всичко, прекрасна актьорска игра, изпъстрена с най-малки детайли в жестове и мимики. Дуетите й с Кристофър Молтман в ролята на Фигаро бяха истинска наслада. Специално трябва да се отбележат и други два ценни комични образа – Маурицио Мураро беше д-р Бартоло, а ветеранът Роб Бесерер се яви в ролята на Амброджо, който беше уникално безмълвно присъствие в много от сцените.

Едно от най-важните завоевания в този полусезон на програмата „Метрополитън опера: На живо от Ню Йорк“ беше операта „Нюрнбергските майстори певци“ от Рихард Вагнер – едно заглавие, което никога не е присъствало в афишите на българските оперни театри досега. Вагнер е един от най-взискателните във всяко едно отношение оперни автори. Затова и към него в България се подхожда с огромен респект, дори със страхопочитание. Наистина, за да се постави Вагнер се изисква огромен и специално подготвен певчески и оркестров апарат. Все пак Софийската национална опера и балет показа кураж и вече можем да се похвалим с първата на Балканите постановка на тетралогията „Пръстенът на нибелунга“. „Майстерзингерите“ са единствената музикална комедия  в творчеството на германския оперен гений, но пък с най-голяма продължителност – 6 часов спектакъл. Затова и я определят като епична комедия, създадена по негово собствено либрето.

Метрополитън опера представи постановката на австрийския ветеран Ото Шенк от 1993 г. Много от солистите и музикантите сега са се сменили, но на пулта си остава един от големите вагнерианци на нашето време – Джеймс Ливайн, за когото това е четвъртата, последна възстановка на заглавието. Най-добрите постановки в Метрополитън опера имат точно тази продължителност на сценичния живот – 4 възстановки през 8-годишен период, затова и евентуално следващо завръщане на „Нюрнбергските майстори певци“ на тази сцена през 2020 г. ще бъде вече с друг режисьорски екип.

Ото Шенк е предпочел класически прочит на приказката за бюргерската гилдия на майсторите певци от ХVІ век, които се впускат в състезание, а наградата е ръката на красивата Ева, дъщеря на един от майсторите певци. Най-силните актьорски превъплъщения  този път бяха на Михаел Фоле в ролята на обущаря поет Ханс Закс и на Йоханес Мартин Кренцле като съдията Сикст Бекмесер.  И докато Кренцле, който дебютира на смената на Метрополитън, беше олицетворение на комедията, с изключителни находки в изграждането на ролята, Фоле, който понесе на плещите си почти цялото повествование, пресъздаде  философа, готов за промени и за битки в името на промените. Превъплъщението му бе респектиращо, изпълнено с драматизъм. Разбира се, трябва да бъдат отбелязани и постиженията на тенора Йохан Бота, опитен изпълнител на ролята на рицаря Валтен фон Щолцинг, и на сопрана Анете Даш, много елегантна като Ева.

И отново много силно, въздействащо присъствие на хора и оркестъра на Мет. Маестро Джеймс Ливайн гради това елитно ниво година след година. Хормайстор на трупата от 2007 г. е Доналд Палумбо и дори най-взискателните критици смятат, че хорът под негово ръководство е израснал до най-големи висоти. Задачата на маестро Палумбо при назначаването му е пределно ясна: „Да издигна хора до нивото на оркестъра“ – това споделя самият той пред New York Times.  И успява, при това доста бързо. Сега има седмици, в които хористите на Мет пеят на 4-5 различни езика в различните спектакли и на репетициите. А артистичните им превъплъщения на сцената, както вече бе отбелязано, са повече от впечатляващи. За тежка постановка като „Нюрнбергските майстори певци“ на Вагнер щатният хор от 80 души се допълва с певци на хонорар и достига внушителния мащаб от 149 човека.

През 2015 година предстоят още 5 кинопрожекции пряко от Метрополитън опера – Ню Йорк. Разнообразието е голямо – от оперетата „Веселата вдовица“ на Лехар с оперната дива Рене Флеминг в главната роля, през „Хофманови разкази“ от Офенбах, „Йоланта“ от Чайковски с Анна Нетребко и „Замъкът на херцога Синята брада“ от Барток в една вечер, до неизпълняваната у нас опера на Росини „Жената от езерото“ със звездното дуо Джойс ДиДонато и Хуан Диего Флорес, и за финал – „Палячо“ от Леонкавало и „Селска чест“ от Маскани в една вечер. В очакване сме не само на нови, непознати за българската публика заглавия, но и на звездното присъствие на една от най-мечтаните за всички оперни артисти сцена – Метрополитън опера.