Статии

Разглеждам снимките на един от най-прочутите и в известен смисъл скандални, с „лошите” си хедонистично-бохемски прояви, български комици Георги Парцалев. Взирам се в актьорските образи, създадени от него в Сатиричния театър. Хаджи Смион от „Чичовци“ на Иван Вазов (1960; реж. Методи Андонов); Михал от „Михал Мишкоед“ на Сава Доброплодни (1963; реж. Методи Андонов); Варавин от „Смъртта на Тарелкин“ на Сухово-Кобилин (1965; реж. Методи Андонов); Осип от „Ревизор“ на Николай Гогол (1966; реж. Методи Андонов); Горилков от „Големанов“ на Ст. Л. Костов (1966; реж. Нейчо Попов); Подкальосин от „Женитба“ на Николай Гогол (1971; реж. Нейчо Попов); Вражалеца от „От много ум… вражалец“ по Ст. Л. Костов (1980; реж. Асен Шопов) и др. Пускам си клипчета в интернет от филми с негово участие: „Привързаният балон” (1967), „Петимата от Моби Дик” (1970), „Тримата от запаса” (1971), „С деца на море” (1972), „Сиромашко лято” (1973),  „Вечни времена” (1975), „Два диоптъра далекогледство” (1976), „13-тата годеница на принца” (1987)… и ми става смешно…

Пред мен стои един наистина много смешен човек, който макар и напуснал този свят преди 20 години, продължава да събужда у нас, неговите зрители, пречистващ смях. Един „тъжен клоун”, на лицето с усмивка, на сърцето с тъга.[1]

Неволно се прокрадват думите на Шекспир: „Бедни ми Йорик!… Къде са твоите шеги сега? Твоите премятания, твоите песни? Къде са твоите мълнии от остроумие, които караха цялата трапеза да избухва в смях?”…[2]

Парцалев (Парцала или Пацо). Само да го погледнеш – слабичката му фигура, мустачките му, гъстите вежди, дълбоките трапчинки по бузите, игривите очички, които светят, насмешливия поглед – и вече те напушва смях. А като чуеш и характерния му леко диалектен северозападен говор:[3] редуцираните гласни, в съчетание със специфичната „отворена”, лежерна артикулация, напевния, провлачен, дрезгав и в същото време възвисок глас – направо  прихваш.

Замислям се, че диалектното говорене именно на неговото поколение актьори от Сатирата е нещо, станало с годините характерно за българските комици, повечето от които използват говора най-често от региона, от който са дошли, а не толкова като художествен похват за охарактеризиране на героя. Това обаче постепенно е започнало да се свързва автоматично с представата у нас за смешното въобще. В същото време тази специфика на българския комизъм би могла да се „чете” и като средство за осмиване на провинциализма и селянията у нас в процеса на все още несекваща миграция от селото към града, започнал през 50-те и 60-те години на миналия век. (Ярък пример днес за тази „традиция”, водеща началото си от поколението на Парцалев, са телевизионните предавания „Комиците” или „Шоуто на Слави”).

Парцалев! Ами то някак и името му е смешно!

Отново се сещам за Шекспир. Стане ли дума за шутове в пиесите му, той започва да говори за пъстри дрехи:

„Шут! Шут! В гората! С тез очи видях го! Глупак, глупец, глумец във пъстри дрехи”,[4]

или да ръси шутовски остроумия за кърпеж, кръпки и лепки:

„Посъветвайте разпуснатия да се постегне и ако се поправи, няма да е вече разпуснат; а ако не се поправи, извикайте кърпача да го закърпи! Защото всяко изправяне е всъщност кърпеж: добродетелта, която е посъгрешила, има кръпка от порок; а порокът, който се е изправил – само лепка от добродетел.”[5]

И пак Шекспир, отново в шутовски бъртвеж отсича:

„И понеже и имената са думи, бих искал сестра ми изобщо да не бъде кръстена…, защото, ако мнозина подмятат името й, току-виж, станала лека жена.”[6]

Очевидно английският бард вярва в общоприетата по негово време максима, че името може да определи съдбата на човека. А вероятно има доза истина в това. Нима е случайно, че един от най-ярките български комици носи такова „парцаливо” име, раздробено на шутовски кръпки – парченца от роли, усмивки, сълзи!

Парацалев винаги е осъзнавал, че е смешник. Самият той се смята за смешен и грозен и, че няма „красотата на Шарл Боайе и Кари Грант”.[7] В редица интервюта и разговори споделя, че е искал да стане не просто артист, а драматичен артист. Мечтата му е да изиграе Дон Кихот.[8] Да бъде горд, извисен „рицар на печалния образ”. Повечето от неговите роли обаче са ярко комедийни, а дори и малкото драматични превъплъщения носят трагикомичен дух.

Родителите му били против да става „циркаджия”, но него още от училище го влече към сцената. Баща му иска да бъде лекар и Парцалев отива в София да учи медицина през 1947 г., като едновременно постъпва и в самодейната трупа на текстилната фабрика „България”. По-късно напуска университета и заминава в Мадан да отбива военната си служба. По това време е приет в театъра на Трудовата повинност (1954) и в театъра на Строителните войски (1955). Започва да играе в Сатиричния театър от самото му създаване през 1956 г. Дебютира като Оптимистенко от „Баня” по Владимир Маяковски, реж. Стефан Сърчаджиев.. През 1958 г. изиграва първата си роля в киното във филма „Любимец 13”. Преминава през курс по актьорско майсторство при Боян Дановски.

През 1969 г. на Парцалев е дадено званието „заслужил артист” за ролята на Нуц от „Свинските опашчици“ на Ярослав Дитл (1962; реж. Методи Андонов) лично по препоръка на държавния глава Тодор Живков, който отблизо следи българския театър и особено проявите на нашите сатирици. Поради трудно-приемливото му за режима „бон-виванско” поведение обаче дългоочакваното от актьора и напълно заслужено звание „народен артист” му е присъдено едва през 1983 г.

Парцалев изиграва повече от 40 роли в театъра и 30-тина в киното и телевизията. Името му е свързано и с редица участия в естрадни телевизиони предавания, шоута и пътуващи естрадно-сатирични концерти. Като актьор на „естрадата”, на „халтурата”, а също и кино- и телевизионна звезда той придобива изключителна популярност през 60-те и 70-те години, подобно на другите свои колеги от „златното” поколение български комици от „Сатирата”, между които Георги Калоянчев, Григор Вачков, Енчо Багаров, Константин Коцев, Нейчо Попов, Никола Анастасов, Стоянка Мутафова, Татяна Лолова и др.

Героите, в които се превъплъщава Парцалев са предимно от руски и български комедии, където се открояват няколко Радичкови герои от родния Северозапад – Иван Гамаша от „Суматоха“ на  Йордан Радичков (1967; реж. Методи Андонов); Исус от „Януари“ на Йордан Радичков (1975; реж. Любомир Шарланджиев); Давидко от „Кошници“ на Йордан Радичков (1982; реж. Младен Киселов). Комикът има няколко превъплъщения и в произведения от автори от някогашния социалистически лагер – Румъния, Полша, Чехословакия. Има и едно участие в Брехтовата пиеса „Удържимият възход на Артуро Хи“ (1961; реж. Боян Дановски, Методи Андонов). Сравнително малко са образите, които той създава в западно-европейската драматургия, част от които са Горен от „Главата на другите“ от Марсел Еме (1960; реж. Гриша Островски); Дери от „Краят на началото“ от Шон О’Кейси (1965; реж. Методи Андонов);  Капече от „Как се обира една банка“ от Сами Фаяд (1978; реж. Борис Спиров); Приятелят на шофьора „Ако откраднеш крак, щастлив ще бъдеш в любовта” от Дарио Фо (1985; реж. Крикор Азарян) и др. Режисьорите, с които работи в театъра най-много през годините са Методи Андонов и Гриша Островски.

В киното неговите герои най-често са олицетворение на „нашенеца”, който варира от шантавия Амед („Привързаният балон”, 1967), през съботянин-пацифист Иван Стайков („Тримата от запаса”, 1971), коцкара чичо Манчо („С деца на море”, 1972), добродушния, самотен човек Методи Рашков („Сиромашко лято”, 1973) до нашенския циганин с огромна челяд Улаха („Вечни времена”, 1975). Тези персонажи носят трагикомизъм и ирония.

В телевизията Парцалев създава запомнящи се образи предимно от българската класика като Михал от „Зех тъ, Радке, зех тъ” по „Михал Мишкоед” на Сава Доброплодни (1975); Чорбаджи Коста от „Криворазбраната цивилизация“ на Добри Войников (1976); Хаджи Ахил от „Под игото“ по Иван Вазов (1990) и др. Възкресявайки в живи образи възрожденската комедиография, той става един от абсолютните фаворити на публиката.

Образите, създадени от Парцалев на сцената и на екрана са най-разнообразни, но всички те носят нещо „парцалевско”, някаква специфична характерност. Обикновено имиджът му е свързан с представата за мъж на средна възраст. Това е актьор, както точно го определя Ана Иванова, „подражаващ на себе си”.[1] На сцената Парцалев винаги действа от свое име в обстоятелствата, пред които е изправен героят му. Той не се стреми към буквално житейско превъплъщение в психологическата характеристика на образа. Неговата индивидуалност е твърде ярка. В работата си над ролята той импровизира, търси оригинални решения и се стреми към изграждане на типа, а не на конкретен образ. С изключително чувство за детайл, изтънченост, сдържаност и убедителност Парцалев търси абсурдността, трагикомичната обемност. Актьорът върви към ролята по пътя на себеизразяването, парадоксално съчетани с характерна игра и преобразяване пред очите на зрителя. С някаква хиперболизирана наивност той сякаш оценява отстрани и иронизира персонажа. „Героите, които претвори Г. Парцалев, – обобщава Ана Иванова – ни сблъскаха по-скоро с пародията, хиперболата, абсурдността, отколкото с житейската правдоподобност на изображението. Защото във всички тези образи се съдържаше една оценка – както за ситуацията, в която действа героят, така и за същностните качества на човека. И тази оценка на героя и обстоятелствата, това отношение на актьора към същностната характеристика, Парцалев поднасяше с особена елегантност на поведението, с изящество и финес на душевните движения.”[2]

Парцалев! Смешникът, носил радост и усмивки на хората в продължение на десетилетия!

Удивително и жалко е, че изписвайки името му в интернет, интересуващият се от историята на нашата театрална и филмова комедиография е залят от пикантерии из разни жълти страници и писания за актьора, със „сензационни” коментари и подробности най-вече за хомосексуалните пристрастия на актьора, описван като Аркашка, който се е представял, че живее в дворец, а цял живот е спял и творял в апартамент под наем, за влечението му към чашката и червеното вино, за бохемщината, прахосничеството, златните ланци по врата му и демонстрацията на просперитет .[3]

Да. Вероятно на Парцалев нищо човешко не му е било чуждо. Но далеч по-важно е, че той е един от най-големите български комици. Една от емблемите на цяло поколение артисти.

„Способността да се смееш и да разсмиваш другите е човешка дарба” – пише Севелина Гьорова за актьора, отреждайки му заслуженото място в родния театър. „С нея човек се ражда. Тя носи неизразима радост на хората и е извор на истинско удоволствие. Една усмивка прави човешкото лице по-красиво и по-одухотворено. Тя възвръща силите за съпротивата срещу трудностите и по някакъв магически начин укрепва вярата в утрешния ден. Просто погледът върху света и преценката за неговите стойности стават други.

Този рядък дар на природата Георги Парцалев носеше в себе си и го излъчваше с цялото си същество. Всичко у него предизвикваше смях… Този смях беше ведър и чист, лишен от сатирическа жлъч и злонамерено издевателство. Той извираше от жизнелюбието и богатството на една широка душа, която вярваше в човешките преображения към добро и вместо присмех предпочиташе незлобливата шега и чистосърдечното остроумие.”[4]

Парцалев! Шут в пъстро-парцалива дреха и с изобилие от актьорски талант.

Отекват думите на Жак от „Както ви харесва”:

„Венчайте ме със званието шут,

признайте ми призванието луд,

за да си казвам туй, което мисля,

и аз открай до край ще ви прочистя –

ако светът понася моя лек –

червото на прогнилия ни век!”[5]

[1] Иванова, Ана. „Подражавщ на себе си. Георги Парцалев”. В: Незабравимите. Портрети и скици на театрални творци, С.: „Дамян Яков”, 2002, с. 117

[2] Пак там, с. 118

[3] Виж  Иванова, Ивайла, Тайните на Георги Парцалев, С. „Millenium”, 2008;  http://www.bulpress.net/article/5382; Интервю с Ицо Петрофф, Блиц Шоу  от 24 ноември 2005; http://www.blitz.bg/article/1281 и др.

[4] Гьорова, Севелина, Георги Парцалев. Сълзата на Дон Кихот. София: Дамян Яков, 2005 http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=15417&cat=154

[5] Шекспир, Улиям, „Както ви харесва”, в: Събрани съчинения в 8 тома, т. 2, 1998, С.: „Захари Стоянов”, превод Валери Петров, Второ действие, VІІ сцена, с. 449

[1] Келиванов, Иван, (Джон Кели), На лицето усмивка, на сърцето тъга, ИК „Пропелер“, 2000

[2] Шекспир, Улиям, „Хамлет”, в: Събрани съчинения в 8 тома, т.3, 1998, С.: „Захари Стоянов”, превод Валери Петров, Пето действие, І сцена, с. 555

[3] Актьорът е роден и израстнал в град Левски, Плевенска област. Завършва гимназия в Плевен.

[4] Шекспир, Улиям, „Както ви харесва”, Второ действие, VІІ сцена, с. 448

[5] Шекспир, Улиям, „Дванайсета нощ”, Първо действие, V сцена, с. 544

[6] Пак там, Трето действие, І сцена, с. 587

[7] Ангелов, Илия, Тъжният клоун Георги Парцалев. ИК „ДБ Мария“, 2002 http://bg3.chitanka.info/mylib/index.php?action=text&textId=2393&chunkId=1#textstart

[8] Гьорова, Севелина, Георги Парцалев. Сълзата на Дон Кихот. София: Дамян Яков, 2005