Статии

Литературата, театърът, киното по различен начин събуждат у нас асоциации и ни вълнуват – участваме като публика едновременно с мисъл и чувство. Досътворяваме, поемайки подадените знаци и усещания, разгадаваме ги, омагьосваме се от тях и доизграждаме нови светове. Едновременно с това общуваме със създателите на всяко от тези изкуства. Но това е и общуване със себе си, търсене в себе си, когато сме емоционално и интелектуално провокирани от книгата, сцената и екрана. Tеатърът е едновременно интимно и общосподелено преживяване. Всеизвестно е, че театърът е изкуството, което е живо чрез обмен на енергии между актьори и публика в едно общо театрално пространство. Преживяването е колкото спонтанно, толкова и ритуално. Вероятно събужда у нас архетипна реакция на съучастие в ритуала, в онези първи общи обредни танци, в мистериите, от които по-късно човеците се разделят на играещи и гледащи. В театъра остава нещо магическо – ако той се запази като съвместно преживяване на живо.

Ненадейно всичко това е поставено под въпрос. Изолацията по време на пандемията породи идеи за заместители на театъра, всъщност за почти театър. Това невероятно събитие, което преобърна представите ни за живота и най-вече за общуването между нас, провокира не само страхове за края на какво ли не – на нашия живот, на човечеството, включително на изкуството, на театъра…, но и вероятността задълго да се наложи да спазваме дистанция породи едновременно параноя и нови идеи. Всяка криза стимулира към търсене и промяна, активира мисълта и енергията. Непрестанно се появяват варианти на нови форми на изкуство, което запазва диалога, продължава го от разстояние, пренася мисълта, поддържа общуването, пресъздава образи, събужда емоции. Благоприятна вероятно е ситуацията за документалното кино, а и за някои визуални изкуства… Сигурно ще се появят нови театрални разновидности на дистанционно съзерцание или общуване.

Какво би станало, ако по някаква причина, неизбежно обективна или зависеща от човешката воля, различните онлайн варианти на театър заменят театъра, който познаваме? Ще изчезнат физическият контакт (близостта на зрител до зрител срещу актьор/актьори), ритуалът на съзнателното „омагьосване“, защото зрителят идва, за да го омагьосат, да го разтърсят, да го развълнуват, развеселят, вдъхновят. Той влиза в събитието на представлението и излиза друг – очарован или разочарован, но друг. А когато представлението успее да вдъхнови, зрителят излиза напрегнат от въпроси, полетял над ежедневието от едно необикновено енергизиращо общуване – на живо!

Театралното преживяване е едновременно интимно и общосподелено. Интимно като четенето, като слушането на музика (не само слушайки записи, но и в концертната зала хората често затварят очи и остават сами с музиката), като да застанеш пред картина и да я преживееш, винаги в единение с нея дори когато показваш на някого какво те е впечатлило. Уникалността на театъра е това едновременно присъствие в себе си и в средата, която споделяме с други човешки същества – там сме не само заедно, но и взаимно си влияем, провокираме се и се вдъхновяваме. Тече енергия, която непрестанно се прехвърля като невидими нишки между движещите се и говорещи тела и неподвижните и гледащите. Това е невидимата вселена на театъра, в чието пространство прехвърчат провокации, разтърсващи удари, остри въпроси, нежни или болезнени докосвания до съкровеното… Мисли и чувства се застигат, енергията расте, избухва, стихва и се заражда нова вълна…

Актьорите представят чужда идентичност и едновременно себе си; днес зрителят е скрит зад маската, няма изражение, само чифт очи… Можем да си представим и друг вид представления – и на сцената, и в салона всички са с маски. Маскирани гледат „маскирани“, това променя не само тяхната идентичност, но и идентичността на театралното преживяване. Какво ли не може да ни дойде на ум, ако оставим фантазията си да безчинства в тази посока, но не си представяме, че играта ще изчезне от живота ни. Заедно с нея ще оцелее и театърът, стига да има поне един актьор и един зрител да го очакват и да го обичат.

Преди няколко години гледах документалния филм „Франкофония“ на Александър Сокуров, 2015 г., който ме впечатли и развълнува, а сега изплува пред мен с актуалността на темата си. При нахлуването на Хитлеровите войски в Париж градът е напуснат от гражданите си. В този призрачен град се срещат главнокомандващият на германската армия и директорът на Лувъра. Двамата поемат риск, взимат общо решение и заедно го изпълняват. Въпреки заповедта на завоевателя да се присвоят културните ценности от всички завзети територии, пренасят съкровищата на музея до малко френско градче, където остават скрити до края на войната. Когато пристига специалният отряд, за да отнесе в Берлин ценните артефакти, намира Лувъра празен. Оказва се, че само двама души са достатъчни, за да се противопоставят на лудостта на масовите изстъпления и да спасят за поколенията неповторимите съкровища на изкуството. Разбира се, в актуалната ситуация, която разглеждаме тук, двама души не могат да направят кой знае какво, но в тежки времена грижата на всеки като осъзнаване на собствената отговорност към запазване на ценното за всички се оказва решаваща – било то за оцеляването на изкуството, а дори и за физическото ни оцеляване.

Кризата, която днес ни поглъща в хаоса си, както останалите кризи в историята на цивилизациите, се разпростира и върху всички важни области от живота. Страхът, несигурността, икономическите сътресения активират недоволството и желанието за промяна, за разрушения в настоящето в името на едно неясно бъдеще. Така на дневен ред изникват политическите средства за решаване на проблемите, а обичайно културата е жертва на политиката. Особено в страна като нашата, където в последните десетилетия културата бе последна грижа на държавата. В периоди като настоящия обичайно се отхвърля всичко, което не е от първа необходимост за оцеляването, но е нужно да се мисли и за духовното здраве, за интелектуалното оцеляване, за моралните стойности, които също са в криза. Културата срещу упадъка – това е кауза, която изисква подкрепа. А когато става дума за театър, застрашена е  уникалната му ценност – като изкуство и като неповторима форма на общуване. Споменавам „застрашена“, като имам предвид, че и това бедствие ще отмине, но то оставя след себе си последствия. Става дума за критериите, които ще се прилагат тепърва към ценното, важното, и то не е само да сме нахранени физически, но и духовно. Упадъкът на културата води до неизбежен упадък на населението и на самата държава. Можем да се учим на това от собствената ни история, и от световната.

Пандемията ни даде повод за преоценка на ценностите. Това не е провокация само към отговорните институции, а и към театъра и към публиката. Много хора днес биха си казали – добре си живея и без театър, или без книги, без концерти… Когато човек попадне за първи път на театрално представление, може да бъде спечелен, но и загубен завинаги за театъра. И затова отговорен ще бъде театърът или по-точно създателите на едно безкрило представление, неспособно да вдъхнови, да издигне над ежедневието. Публиката има различни потребности и очаквания, би трябвало жадуващият развлечение да получи завладяващо театрално изкуство, както и онези, които търсят интелектуална провокация или да бъдат  „омагьосани“ от поетическата мощ на изкуството, а защо не и всичко това едновременно?

Нека си представим, че поради катастрофа, причинена или не от човека, оцелеят за известно време няколко милиардерски фамилии в своите бункери под земята. Децата, които се родят там, няма никога да са виждали природата, те няма да я познават, няма да им липсва. Ще живеят сред бетон и изкуствено осветление, без да знаят, че съществува нещо друго. Давам този пример не от слабост към катастрофичните сюжети, а заради сравнението – човек не оценява загубата на някаква ценност, когато не я познава. Връщам се на темата – какво се случва, когато множество хора, които не познават и не ценят културата, в частност изкуството и театъра като част от него, получат власт да решават съдбата им? И върху това ни кара да се замислим ситуацията на пандемия.

Има и нещо в тази нова ситуация, което катализира нова енергия. Страхът от надвиснала опасност вероятно ще поразтревожи поуморения в последните десетилетия не само наш, но и световен театър. Нямам предвид, че катастрофите са нужни, но те водят до етап на преосмисляне, който може да бъде плодотворен… до следващата забрава. Пандемията обединява човечеството – животът на всички ни е преобърнат. Това, че сме безсилни да се предпазим и справим с нейната стихия, която се нахвърля върху нас и ни обгражда отвсякъде, без да можем да я видим и познаем, ни вдъхва ужас сякаш се връщаме към вцепенението пред мистичната власт на Съдбата, пред която са тръпнели зрителите на античните трагедии. Аналогията не е случайна или самоцелна – опасността пред нещо тайнствено, плашещо с неизбежност, ужасяващо, ни кара да преосмислим своя живот и живота на всички ни заедно. Така, по нов начин и с нова енергия, в действителността ни навлизат голямата философска тема на смъртта и крайната изостреност на конфликтите, а това вече е същностната сфера на театъра. В предхождащото (не и отминало) бедствие от последните години – трагедията на бежанците, ние (повече и по-малко съчувстващите) бяхме свидетели. Това бедствие имаше лице, сега директно срещу нас е безликата Съдба. Гротесково разпознаваме лицето ѝ във фотоувеличенията като малко топче с бодли. Микроскопичното се оказва могъщото оръжие на съдбата.

Отвсякъде, подобно на предсказанията на  Хора от античната трагедия, долитат катастрофични версии, фалшификации, тенденциозни спекулации, но едновременно с тях зазвучават и прогнози за тревожни, реално възможни развития… Ние сме пътници във времето. Досега всеки от нас бе живял в отминалата вече реалност, но в стреса от преобръщането загубихме ориентири. Между минало, настояще и бъдеще се отвориха празноти. В шизоидното си раздвоение между „довчера“ и „утре“ се учим да живеем „днес“.

„Те са изгубили реалността. Но кога са я загубили? При пътуването или при прекъсването на пътуването?“[1] Цитираното присъства в друг контекст в книгата на Дельоз и Гатари, но съответства на състоянието ни в настоящето. Под влияние на загубената връзка с реалността, която доскоро ни беше позната, сме едновременно обединени от заплахата и разединени. Страхът е за всички ни и всеки се страхува поотделно – от болест, от бедност, от хаос, от разруха. В извънредната ситуация релефно се открояват и по-драматично се срещат добре познатите ни антагонизми – егоизъм и алтруизъм, безразличие към чуждото страдание и съпричастие, безотговорност и отговорност, хаос и ред. Ежедневието се е преобърнало, фантастиката навлиза като реалност. Срещаме познати и близки хора от разстояние, с часове седейки пред екрана на компютъра. Събитията – с часове следени пред телевизора, започват да изглеждат като действително случващи се, нахлули в стаята ни. Навън, на отиване до магазина или по време на разходката на „чист“ въздух, малки деца и ученици, безгрижно подскачайки, се въртят около нас и ние се отдръпваме… Връстниците и по-възрастните отскачат встрани, ако случайно се засечем отблизо на някой ъгъл, или ако разсеян, някой се е загледал нанякъде и хоп, застане в близост до теб. Отиваме на работа, прекарваме с часове с маски между маскирани, или ако сме медици – денонощно в скафандър. Такава е нашата реалност сега – това е ежедневието на настоящия театрален зрител.

Но отвъд тъмната сянка на облака, която ни обгръща в това „представление“, ако го отнесем отново към сферата на театъра, прониква лъч светлина – очакването, че винаги идва нещо ново, че и това ще отмине, че динамиката на непрестанна промяна ще донесе нещо ново и дано то е по-добро. И дано не забравим остротата, дълбочината, всеобхватността на случващото се.

[1] Дельоз, Жил и Гатари, Феликс. Анти-Едип. Критика и хуманизъм, 2004, с. 166.