Статии

Интервю на Ина Божидарова

През 2017 г.  Сатиричният театър „Алеко Константинов” отбелязва 60 години от своята първа премиера. Основаването му е през 1956 г., когато е назначено ръководството, а малко по-късно и творческия състав на театъра, в който влизат актьори като Георги Калоянчев, Георги Парцалев, Григор Вачков, Стоянка Мутафова, Татяна Лолова, Досю Досев, Нейчо Попов, Леда Тасева, Никола Анастасов, Константин Коцев и др.

Първата премиера на театъра е „Баня” от Вл. Маяковски под режисурата на Стефан Сърчаджиев, състояла се на 7 април 1957 г. Постановката не само бележи началото, но определя и бъдещите сценични търсения на театъра, неговата театрална и обществена роля за години напред. Още с първите си стъпки Сатиричният театър утвърждава свое специално място на българската театрална сцена и привлича вниманието на публиката. Хуморът, който блика от сцената на театъра често прелива в остра сатира. Под прицела на “сатириците” попадат човекът на съвремието, социалните взаимоотношения, а скрито зад „езоповския език“ на сцената се третират и по-сериозни злободневни и политически теми на социалистическото битие. Точно тези изобличителни нотки, завоалирани зад привидно комедийния тон на спектаклите и забележителния изпълнителски талант на актьорите в Сатиричния театър го превръщат в любимо място за столичната публика.

Днес, цели 60 години след първия спектакъл, се питаме промени ли се нещо в публичния имидж на Сатиричния театър. Какво ново и различно предлага той сега в контекста на новите театрални, социални и политически условия и как откликва на очакванията на публиката? Ще търсим отговори и ще задаваме още въпроси в разговор с настоящия директор на Сатиричния театър „Алеко Константинов”, режисьора Здравко Митков.

Ина Божидарова: „Обичам този театър заради неговата ярка съвременност, днешен рефлекс, чувствителност и ритъм, заради „хитрите” и ярки форми на сценична изразност, на пряко общуване със зрителите – наистина дяволски динамичен театър.” Това са думи на Любомир Тенев, които, предполагам, не случайно стоят на сайта на театъра. Как би коментирал тези думи? Доколко те могат да се отнесат към Сатиричния театър днес?

Здравко Митков: 60 години са един почти завършен зрял човешки живот. Но в областта на изкуството това са най-малко 3 цикъла (ако приемем, че средно на 20 години се явяват естетически протуберанси, които неминуемо обновяват езика на театралното изкуство). Носталгията по онзи любим на всички Сатиричен театър е полезна и честна позиция, но днешният ни поглед е неминуемо по-богат и сложен. Това, което ми се ще да е валидно от изречението на сладкодумния интелектуалец Любомир Тенев е определението „дяволски динамичен театър”. Една от основните промени е, че вече нямаме нужда да прикриваме политическия подтекст на представленията с езоповския език от 60-те години на миналия век. А прякото общуване със зрителите сега е на по-високо, усложнено ниво в сравнение с агитационно-пропагандния език на онези времена. Днес продължаваме да сме желан от публиката театър, защото социалните и политически болки на хората още повече търсят лечение в хумора, в острия сатиричен език. Така уникалният жанров театър на България защитава убедително и талантливо (надявам се) зеленото кукерче от логото, примигващо подканящо и дружелюбно от театралния афиш на София.

Ина Божидарова: Как се чувстваш като директор на един знаков за българското театрално пространство театър в годината на неговата 60 годишнина? Театър, зад който са стояли именити театрали като Методи Андонов, Младен Киселов, Станислав Стратиев?

Здравко Митков: Чувствам се преди всичко като театрал и режисьор, който много силно желае Сатиричният театър да продължи да бъде сцена на талантливи, умни и естетически достойни театрални празници. Опитвам се тежката административна машина да не премаже артиста в мен. Методи Андонов за мен е мит, а с Младен Киселов и Станислав Стратиев работихме заедно. Мисля, че и тримата са велики. Няма да употребя минало време! Като се замисля – днес спокойно мога да сложа подписа си зад всяко тяхно управленско и артистично действие. Младен Киселов – чудни интелигентни разговори, срещи с мек и възпитан човек, професионални коментари с артистична изисканост. Талант, който е далеч от самовлюбения крясък. Преди да станем приятели, Станко Стратиев сдържано и интелигентно ме закриляше при първите ми стъпки като режисьор в театъра. С негова подкрепа направих едни от най-ценните си представления (някои от които с политически риск) в Сатирата. Постепенно си станахме близки, започнахме да се разбираме с половин дума. Често ме канеше в ателието си – да бъда сред първите читатели на новите му пиеси. При някои от тези срещи заедно превърнахме един от фейлетоните му в едноактна пиеса с блестящ публичен успех – „Животът, макар и кратък”. Представял съм режисьорския си прочит на неговия „Рейс” в Македония, Австрия, САЩ, Китай. Единствената реализация на последната му пиеса – „Празни стаи”, повери отново на мен. И сега се надявам да ме закрия със строгия си поглед от портрета в директорския кабинет на театъра. Радвам се, че авторитетът на тези трима големи артисти-директори не ме парализира в старанието ми да водя към добро Сатиричния театър.

Ина Божидарова: Театърът е преживял периоди на различни търсения в областта на жанра си. В началото, доколкото знам, започва с по-малки сатирични форми, остро актуални почти фейлетонни формати. По-късно вече се ориентира към сериозна драматургия и започва да търси автори и текстове, които да отговарят на хумористично-сатиричния жанр. Кой период от историята на Сатиричния театър би определил като най-интересен?

Здравко Митков: Някои от периодите, естествено, познавам само от историята и от Летописите на театъра. На други съм бил пряк свидетел. Мисля, че всеки един етап от развитието е бил естествено свързан с условията, сред които са работили талантите. Не се чувствам достоен да бъда съдник. Но… В такива случаи обичам да се надявам и да твърдя, че най-интересното предстои. И все пак се изкушавам да кажа, че великите времена на един театър в повечето случаи са свързани с периоди на великолепно съчетание на големи актьорски таланти, обединени в добре балансирана трупа. Елате тогава да видите радост и великолепие на сцената! За съжаление, в днешно време голяма част от високо надарените актьори предпочитат да не се обвързват с конкретна театрална трупа. Както знаем, въпросът има и финансова страна. Това е сериозна пречка при формирането на една ефективна трупа – особено в нашия случай, когато талантът на актьорите трябва да е и в специфична жанрова характеристика… Но за да бъда реалист, мога със сигурност да кажа, че и в най-успешните си времена театърът е имал и успешни, и недотам успешни представления.

Ина Божидарова: Творческата ти съдба е свързана със Сатиричния театър много преди да станеш негов директор. В годините от 1988 до 1992 си щатен режисьор. Разкажи за този творчески опит през призмата на изминалото време.

Здравко Митков: До този момент съм реализирал общо 13 постановки на тази сцена. Мисля, че успехът ни е навестявал повече в случаите, когато до моите режисьорски фантазии са заставали с цялата си мощ големите актьорски имена на Сатирата. Каква радост беше, когато маестро Вълчев дирижираше на живо в оркестрината собствения оркестър на театъра по време на представленията на „Арсеник и стари дантели”! А на сцената – взрив от таланти!… И да кажеш, че само сме се обичали? Не – артистите сме проклети хора. Но – хванем ли се да вършим нещо, което ни е в душите – фурии сме!  Не мога да забравя и с какво желание се захванахме да поставяме „Обичате ли човешко?” – едно сценично изкушение на големия сатирик Мирон Иванов. Като на всеки прозаик и на него не му беше лесно с езика на сцената. Но всички с такава любов се хвърлихме да гребем, че крехката лодка заплува уверено на сцената ни. При това текстът не беше политически безобиден! Слава Богу цензурата вече беше охлабила хватката си. След това (вече не толкова опасно) плуване във водите на политическата сатира се заловихме с умопомрачителната „Клетка за сестрички” на Жан Поаре. Репетирахме почти на шега, главно следобедите, в горното фоайе на театъра. Никой от нас не очакваше огромния бум, който предизвика сценичната поява на труда ни. Великолепни актьорски изяви, нестихващ кънтеж от смях и… никакви билети на касата! Но представлението си, което особено ценя, е „Мъртви души” – заради пълния букет от великите актьори на Сатирата, които не ми даваха да си поема дъх от блясъка на таланта им.

Ина Божидарова: Твоята постановка на „Рейс” от Станислав Стратиев е удостоена с награда на VII Национален преглед на българската драма и театър. Работили сте заедно и върху текста на „Животът, макар и кратък“, който първоначално е доста различен. Какво би споделил като най-ценно от този процес?

Здравко Митков: Още с появата си през 1979 г. пиесата „Рейс” привлече нездравото внимание на соццензурата от онова време. Разрешенията за поставянето й се даваха трудно. Именно затова акцентът се поставяше повече върху колорита на персонажите и репликовия хумор, отколкото върху зловещата ситуация на затворени в безизходица, смачкани от живота хора. В постановката си аз изместих акцента и създадох усещането за ужасяващо катастрофично пътуване, дирижирано от всяващ безумен страх невидим шофьор. С актьорите от театъра в Перник успяхме да постигнем жанров хибрид, нещо като политико-сатиричен трилър. Мисля, че това отличи нашата постановка и именно след като я видя – тогавашният президент на ITI, Марта Коание – ни покани заедно със Стратиев да гостуваме в Ню Йорк и да организираме поставянето на „Рейс” в САЩ. И през 1989 г. това се осъществи в Ню Америкън Тиътър – Рокфорд, Илинойс. Щастлив съм, че първата ми задгранична постановка беше именно върху „Рейс” на Стратиев. Както вече казах, работата ни върху фейлетона „Животът, макар и кратък” доведе до раждането на пиеса, която изградихме в истинско творческо сътрудничество с актьорите Васил Попов, Кирил Варийски, Янина Кашева и Пламен Сираков. Основната ни идея беше да постигнем естетически внушения, близки до езика на любимия на Стратиев драматург – Славомир Мрожек. Това дискретно наше съавторство със Стратиев се увенча с успех и донесе много радости на театъра и на нас самите. С тази постановка получихме маса награди на III национален преглед на камерните постановки във Враца, участвахме в Международния фестивал „Театър в куфар”. Тя е и сред най-много представяните в чужбина представления на Сатирата – Алжир, Русия, Унгария, Финландия. Играна е 90 пъти.

Ина Божидарова: Има ли днес български автор с рефлекса на Стратиев към обществените и актуалните проблеми? Може ли да се каже, че театърът има своите автори днес?

Здравко Митков: Знам, че много пишещи люде ще се обидят, но ми е трудно да отговоря утвърдително на този въпрос. Има, разбира се, драматурзи, но добрите комедиографи са екзотична рядкост. Причината? Опасявам се, че те са или епигони, или прекалено харесващи самите себе си. А в тази област е нужен и занаят, овладени професионални умения. Стратиев няколко пъти ми е доверявал, че много се учи от добрите образци на американското кино. И най-вече – от динамиката на филмовия монтаж. С други думи – от ритъма на екранния/сценичния разказ. Именно правилото, че изкуството е стил и ритъм все още е дефицитно в българската артистична практика. Особено в съвременната комедиография.

Ина Божидарова: Какво би казал за актьорите, с които си работил преди и сега – от Кирил Варийски до Михаил Билалов? По какво си приличат, в какво се различават?

Здравко Митков: Приятелството и взаимната ни работа с Варийски беше едно от уникалните неща в живота ми. Богат съм и с още няколко такива човешки и творчески взаимности – с Чочо Попйорданов, с Андрей Баташов. За съжаление – загубени. А иначе всички талантливи актьори си приличат. Не ги деля на епохи. Съвремието променя всички ни, но надарените в изкуството са винаги ръка в ръка с времето си. Мога да подчертая само, че сега се работи много по-динамично и в упорита борба с електронните медии. Това е капанът, който съвременната среда залага пред актьорските таланти. И още нещо – не ние спасяваме и развиваме театъра. Вярвам, че той спасява и усъвършенства битието в изкуството на надарените с театрален талант.

Ина Божидарова: Вече почти четири години не само ръководиш театъра, но и постави няколко спектакъла в широкия диапазон от детски мюзикъл до класическа комедия и съвременна драматургия. От какво е продиктуван избора ти?  Какво според теб е мястото на Камерна сцена „Методи Андонов“?

Здравко Митков: Същественото в творческия ми живот е режисурата. Естествено е непрекъснато да търся сцената. Да, наистина обичам разнообразието – то ме провокира. А как правя избора си – в момента мотивите са с един повече. Директорът в мен непрекъснато надзирава режисьора. Опитвам се да прогнозирам и бъдещия публичен интерес към поредното си представление. Какво да се прави – финансирането определя битието. Поне при сегашните административни правила. А иначе, може би звучи старомодно, но аз съм почитател на литературата за театър от по-висок ранг. С по-широки естетически и философски хоризонти. Не обичам репликовите еднодневки и плоските закачки. Това ме задължава заедно с колегите от театъра да бъдем по-прецизни и взискателни в подбора на бъдещите репертоарни заглавия. А за Камерната зала имам и по-специални планове. Смятам, че там театърът може да си позволи повече свободи и рискове. Там винаги ще бъдат добре дошли представления от категорията „Особен поглед”. Вече имаме поне две такива. Не мога да не подчертая, че именно на тази сцена известният унгарски драматург и режисьор Жолт Пожгай постави талантливото си и доста провокативно произведение „Джина и Фидел”. Очакваме още. Освен това смятам за много благороден жест да работим в сътрудничество с НАТФИЗ. Да подаваме ръка на нови дарования, да подкрепяме заявилите вече талант бъдещи хора на театралното изкуство.

Ина Божидарова: Предстои официално честване на 60 годишния юбилей, предполагам. Сигурно вече имаш идеи за това как ще го отбележите. Последният летопис на театъра е до 2007 г. Ще бъде ли продължен с годините до 2017 г.? Ще подготвите ли спектакъл или друго събитие, или развалям изненадата?

Здравко Митков: Естествен е в такива случаи стремежът ни да бъдем извън клишето. Вместо малко банализираните вече Летописи, смятаме да представим 60-годишнината на театъра с луксозно издание – репродукции на най-добрите плакати за спектаклите през изминалите години. Надявам се това да изненада по най-добрия начин както театралите, така и художниците. Това ще бъде историята на Сатирата, разказана чрез картините, с които през годините театърът е показвал по улиците на София артистичното лице на представленията си. Стремежът ни е репертоарът на целия ни сезон да е с висока степен на привлекателност и качество. Но разбира се – замисляме и юбилеен спектакъл, чиято премиера да се състои на самия рожден ден на Сатиричния театър „Алеко Константинов” – 7 април 2017 г. Засега все още пазим заглавието в тайна. Макар че – тайна в театър – това си е чист оксиморон! Но… ще бъде българска пиеса. Смятам, че това е естествено, а може би и задължително.

Ина Божидарова: И накрая, каква е твоята визия за бъдещето на Сатиричния театър “Алеко Константинов“? Как си представяш репертоара и публиката му, изобщо ролята му в културното пространство на столицата?

Здравко Митков: Любим театър – така си го представям. Но за да засилим любовното влечение, трябва да предлагаме на публиката изживявания, различни от тези, които всяка вечер я приспиват от телевизионните екрани. Мисля, че трябва да се даде по-голям простор на комедията в нейните най-ярки класически и съвременни прояви. Дневниците на световната театрална култура изобилстват от виртуозни творби на този демократичен жанр. 25 века комедийна драматургия – това е океан от идеи за представления със съвременен театрален рефлекс. Именно оттам трябва да се черпи репертоарът. И още – сцената на Сатиричния театър да стане по-привлекателна за българските автори, но и още по-взискателна към тях.

Януари 2017