Статии

„Сирано дьо Бержерак“ от Едмон Ростан, превод Веселин Ханчев, режисьор Стоян Радев, художник Никола Тороманов, композитор Славчо Николов, хореография Теодора Попова

Участват Камен Донев, Ясен Атанасов, Луизабел Николова, Георги Къркеланов, Тигран Торосян, Владислав Виолинов, Владимир Матеев, Ели Колева и абсолвенти от театрален колеж „Любен Гройс“

Театър „Българска армия“, премиера 6 октомври 2021

„Сирано дьо Бержерак“ от Едмон Ростан е сред творбите от френската драматургична класика, които имат специално място в сърцата на театрали и на публика. Пиесата буквално триумфира вече повече от век по сцените на театри в целия свят, радва се на киноадаптации, анимационни филми, превърната е в либрето на опери и мюзикъли. Тя е сред онези заглавия, които вълнуват и радват зрителите навсякъде. Високо е ценена и от взискателния вкус на образованата публика, и от непретенциозните очаквания на най-широката аудитория. Едно клише е вярно в този случай – „Сирано дьо Бержерак“ е емблема на френския театър и винаги е синоним на елегантност, изящен хумор, динамика и театрална наслада.

На всички тези неповехнали във времето качества трябва да отговори с оригинално сценично решение всяка нова постановка. Спектакълът на режисьора Стоян Радев се вписва успешно в линията на съвременния интерес към пиесата. Интерпретацията почива върху един основен фокус и това е погледът към централния персонаж, представен на сцената като странна фигура, за която трябва да се открие ключ. Режисурата предлага този ключ да бъде идеята за контраст. От позицията на противоположностите се раждат конкретните решения за сценичната среда, за стила на актьорското присъствие и за патоса на полярните позиции. Контрастите, разбира се, са базирани върху основния конфликтен възел в пиесата – класическото противоречие между духа и реалността. Точно авторовият поглед на драматурга Едмон Ростан придава на този архитипен момент оригинална трактовка. В „Сирано“ са утаени множество наноси от различни поетики, жанрови традиции, театрални конвенции, изказани от оригинален поетически талант. Като всяка голяма пиеса и тази поставя на огромно изпитание способността на интерпретаторите да открият образни решения на основната тоналност, която трудно се изчерпва с категорично определение. Стилово пиесата варира в полюсната изразност на езика, който се движи от кристална поезия до груб регистър. Жанрово е невъзможно да се определи нейната специфика – историческа пиеса (централният персонаж е инспириран от реална историческа личност – поета волнодумец Савиниен дьо Сирано дьо Бержерак (1619–1655), (нео)романтична комедия, драматична бурлеска или героична комедия, както я определя авторът. Структурирана е в пет действия в традицията на класицистичната трагедия и алекснадринът, който доминира, както и възвишените и патетични точки, до които достига, я родеят с високата френска традиция на Корней.

Но вероятно най-трудното е и най-привлекателното в пиесата – персонажът Сирано. Това е роля мечта на актьори, които могат да докажат, че владеят високите нива на майсторството в професията. Но това е роля, която се отблагодарява само на онези, които сами носят пламенната отдаденост и чувстителност на благородника на духа. Само умения и театрална култура не биха заситили театралния гейзер, който изригва чрез поетическите тиради на Сирано. За тази роля е нужна и личност с отношение към театъра като игра, свобода, въображение и отдаденост. Камен Донев доказва, че е от първите редици на онези, които могат да поведат дуел със Сирано. Духът на рицарството, рапирата, поезията и саможертвената любов са смисловата пътека, по която той върви в щастливата си среща с този образ.

Съзвучно с режисьорското подчертаване на контрастите, Сирано е оразличен от останалите персонажи с външността и с енергията на сценичния живот. Стоян Радев се е намесил радикално и е съкратил части от текста и с тази операция съсредоточова действието изцяло върху централния герой. Драматургично този ход превръща Сирано в абсолютен център, нещо, което отговаря на логиката на пиесата, но има и своите подводни камъни. Сред най-съществените рискове е избледняването на средата, в която смелият рицар на духа живее като рядко и екзотично явление. Е. Ростан сменя многократно мястото на действието, населява пиесата с разнообразни лица от всички социални прослойки, включва в пиесата си както парижкия театър (началото на действието е всъщност сцена на театър в театъра), така и парижка сладкарница, домът (балконът) на Роксана, полето на обсадата и битката край Арас, манастирска обител. Сценичният образ търси обратна логика – синтез на топосите и субектите, като събира всичко в празно пространство и доминантата на огромна луна. Тя е изобразена върху дъното на сцената и чрез прост механизъм се преобразява в различни фази на пълнота и затъмненост. Луната, разбира се, е сред емблемите на пиесата, мотив, който освен че изказва в най-лаконичен ключ духовното измерение на драматизма, се явява и най-парадоксалният образ-синоним на Сирано. Това е ефектно и красиво решение във визуален план на идеята за контраст, поднесена в асоциациите за тъмната и непознаваема страна на емоцианалното начало в сблъсък с осветената, но празна страна на видимия свят. Опозициите в това поле черпят ресурс от драмата на Е. Ростан, но в плановете на режисьорското решение изграждащата се връзка между Сирано и света остава бледа и неравностойно активна. Силни и въздействащи са няколкото хореографирани сцени на обкръжението на Сирано – кадети и другари на смелия поет, – подход, който естетизира, без да дава плътност на внушението за разнообразен и интензивен живот, в който е потопена историята на Сирано. В изобразителен план костюмите също влагат своите щрихи в посока на синтезирането и предлагат съвременно решение без конкретна епоха.

Сирано е в пълен смисъл душата на спектакъла. Камен Донев вероятно е лелеял тази роля, тя лежи като ръкавица за рапира на неговата актьорска природа, тъй като по най-красив начин изказва нежността в преживяването на любовта, тогава, (най вече) когато очите виждат различно от сърцето. Този абсолютен, вечен мотив за видимото и невидимото в отношенията е изведен категорично като тема. Това оправдава и загърбването на най-разпознаваемия атрибут на Сирано – носа. В линията на актьорската защита Камен Донев взема страната не на грозника, а на странника, на различния, който винаги ще боде очите на аморфната тълпа. Най-впечатляващото в линията на ролята е преминаването през етапи на разкриване на Сирано. Шумен, буен, безпардонен, хиперактивен е той в началото. Актьорът тръгва ударно към своя персонаж и посипва обилно с жестова и мимическа преувеличеност и разюзданост въвеждащите сцени. Пъргавината и реактивността доминират, разпознава се клоунската свързаност на актьора с естетиката на фарсовата импровизация и чистото игрово начало. Част от публиката мигновено е запленена от бурното течение на комедиантския поток, реакциите често са непомерно отприщени в смеха и възторга. Камен Донев си доставя и удоволствието да се самоиронизира чрез впръскване на автоцитати и автокоментари, визирайки гигантския си публичен успех като комик. В кръга на тези нескрити връзки могат да се добавят и други референции. Едрата фигура и демонстративната неглижираност, както и свръхизразителната и подвижна мимическа пластика навяват асоциации поне към двама големи френски актьори – Жерар Депардийо и Луи дьо Фюнес.

Но разбирането му за Сирано не стои само до подобен външен план. Той виртуозно владее стиха и с неотстъпна мека сила обръща енергията към поетическото изразяване. Прочутата балконска сцена е движение от непохватност (в началото Сирано е залегнал неугледно зад  попадналите пред него сандъци) към изстрелване (буквално и метафорично) под балкона на Роксана, а всъщност под самата луна. Пламъкът на стиха, опиянението на душата и красотата на любовното чувство са в друг, обратен на откровеното комедиантство театрален израз – лаконично и автентично, плътно до поезията на Ростан, с пълно доверие в изповедната убедителност. Актьорът и ролята се сдвояват, индивидуалното взема надмощие, гласът на искреността, който движи Сирано само ако е под воала на чуждата идентичност, е аналог на откровението на Камен Донев, възможно само под светлината на театралния прожектор. Става сетивно ясно, че това е изказване на романтичното – оригинален актьорски прочит на Камен Донев. Тази тоналност се запазва в стабилен фокус и поддържа драматичното преживяване като естествен талвег на сценичното движение. Горчивината на старостта, застигнала Сирано във финала на пиесата, е само още едно изражение на достойно съхранената любов. Тя го е водила цял живот и никога не е отстъпила от императивите на честта, дадената дума и уважението – това са рицарските регалии на храбрия поет Сирано.

Партньорите на Сирано в лицето на възлюбената му Роксана и младия съперник-съучастник Кристиян дьо Ньовилет удържат на стихията, спускаща се от високите и сложни регистри на ролята на Камен Донев. И двете роли са специфично трудни, тъй като са по-едностранчиво мотивирани в драматургичен план, но всяка има своя вътрешен обрат. Луизабел Николова като Роксана съсредоточава своята интерпретация върху трепетите на младата душа, копнееща и живееща за любовта. Темата е духовната жажда и порив по голямата емоция, усетена като битийна липса на красота сред прозаичния и прагматичен свят. Ясен Атанасов като Кристиян е концентриран върху невинността, чистотата и спонтанността на смелия кадет, комуто се пада тежкият жребий да дели участта на влюбен с гениалното перо на Сирано. Актьорът успява да нюансира интрепретацията с прокрадващи се предчувствия за по-тъмен план на света, където искреността на емоцията не води до сигурна хармония. Открояващо се е присъствието на граф дьо Гиш (Георги Къркеланов), който довежда ограничеността на своя персонаж до характерна карикатурност, но в отделни мигове стопля отношението си с допускането, че и той носи искрата на доброто и красивото в сърцето си.

Спектакълът има своята красива аура на духовно преживяване и подава ръка на публиката в посока на сериозното театрално мислене. Целият екип дава своя честен принос. Камен Донев, който през последните години пребивава изцяло в територията на чистото развлечение доказва, че копнее за големи актьорски предизвикателства. Сирано е възможно най-щастлива среща за неговия талант, тъй като явява както сладостта на вихрената театралност, така и дълбокото проникновение на онова, което е постижимо само в поезията.