Статии

„Поздрави от света! С.Т.“

„Поздрави от света! С.Т.“ – така завършват част от писмата ѝ, които ни изпращаше по време на пътуванията си до Китай, където всяка година в последно време работеше със студенти от Централната академия в Пекин. И всеки път, когато се връщаше отново при нас, идваше по-заредена от всякога, пълна с енергия и идеи за учебния процес.

А тя самата беше такъв човек – човек на света, човек отвъд границите и контекста на собственото си съществуване. Идваше в Академията и казваше – видяхте ли какво става в Америка, чухте ли какво става в Русия… Винаги търсеше съвременен елемент, актуален проблем в работата с текстовете по актьорство, винаги имаше някой съществен въпрос, който не ѝ даваше спокойствие и търсеше възможните отговори в играта Театър. Говореше за театъра като за една непрестанна игра на въображението. Всяка репетиция завършваше с това, което все още не беше постигнато. С.Т. набелязваше перспективата, а ние си казвахме – уви, колко много има още. Предлагаше ни посока на търсене, провокираше ни към това да излезем от границите на баналното, на собствените ни представи и да създадем един по-различен хоризонт на мислите и действията си. Учеше ни да бъдем хора и артисти – мислещи, можещи и будни. „От самостоятелността до свободата има дълъг път“ – казваше тя и затваряще вратата на аудиторията…

Учеше ни на взискателност, ред, дисциплина и строга любов към изкуството. Наричаше процеса в театъра самоотвержен труд и казваше, че в условията на работа в екип доверието и способността да превъзмогнеш някои прояви на егото си имат огромно значение. Студентите не издържаха на нейното темпо. Часове не излизаше от залата за репетиции и връщаше отново всичко отначало и пак отначало, докато най-сетне нещата отскочат малко по-напред. Докато нощният пазач не започваше да нервничи пред вратата на залата малко преди полунощ в дните преди някой изпит…

Никога не казваше „как“. Никога не даваше верния отговор, а ни водеше натам да го открием сами. Защото верен отговор според нея нямаше. Имаше истина, която е лична, неповторима и единствена, стига да бъде доказана. Провокираше ни да търсим смело своята автентична на времето и природата ни истина, да не се преструваме на други, да не показваме резултат, а да създаваме посока. Изискваше от студентите си да не мислят по познатия начин, да бъдат по-изобретателни, да разширяват непрекъснато диапазона на своя актьорски инструментариум, да бъдат в необходимата физическа кондиция. Винаги казваше – И сега какво? Какво следва от това? Какво произтича? Две неща повтаряше всеки път по различен начин – ледена мисъл и горещо сърце!

Често цитираше думите, че „интелигентият актьор не боледува“ и много остро приемаше всеки един физически дискомфорт който се появяваше у някои от нас. „Спете бързо!“ „Хапнете нещо – чай.“ Винаги имаше пакетче черен шоколад в шкафчето си в Академията и пакетчета чай. Закъснявайки за някоя репетиция, още от коридора усещахме, че тя вече е там и ни чака и това ще ни излезе през носа…

В работата си в Академията даваше толкова много енергия. Ресурсът ѝ изглеждаше неизчерпаем. Никакъв проблем не представляваше за нея рязко да повиши тон (при което тишината в залата ставаше непоносимо изискваща) и след това да каже някоя мила дума. Кратко, ако си се разсеял за миг, изпускаш я, но когато я чуеш, знаеш защо я казва точно сега. До такава степен беше отдадена на заниманията си с класовете, че следеше всяка стъпка на всеки един от нас, имаше отговор за всяка грешка от наша страна, даваше предложение за всеки нов ход напред.

А в живота беше много тих и скромен човек. Не обичаше показността. Нямаше нужда от нея. Ненавиждаше лицемерието и често се надсмиваше над дребнавото отношение между хората. Бързата мисъл, строгият поглед и деликатното фино чувство за хумор бяха нейният начин да върви по пътя си. Оценяваше човешкото усилие. Дълбоко вярваше в него и в душевната щедрост между хората. Отричаше лъжата и се бореше да възпита тези качества у своите студенти. Често ни говореше за това. Повтаряше, че за човек е важно да устои по пътя, а не да оцелее на всяка цена. Така живееше и тя самата!

В последните години идваше да гледа всяко ново представление, в което играех. Чаках с нетърпение момента, в който ще се видим на следващия ден в Академията или навън и ще си поговорим – за театъра, за смисъла.

Последния път, когато дойде да ме гледа, беше на премиерата на „Отело – гибелта на идеалиста“ в театър „Азарян“. В екипа на представлението сме четирима души, които завършихме при нея в НАТФИЗ. Още помня вълнението и светлината в очите ѝ след спектакъла, начина, по който ме хвана за ръката, и думите, които ми каза.

Последния ни разговор по телефона пък постави началото на новия урок за мен. Дипломното представление „Бесове“ по Достоевски и Албер Камю на последния ѝ клас на сцената на театър НАТФИЗ има своята премиера на 23.02.2021 – нейната рождена дата. До последно говореше за студентите и за тяхната работа досега и занапред. За смисъла от усилието, за залога на задачата. С това помня последния ни разговор.

Специален човек в много отношения. Всяка среща с нея беше специална, отвъд бита и вещината на съществуването ни, винаги се прокрадваше идея или посока за нещо повече. Начинът, по който говореше едновременно успокояваше и повишаваше напрежението от неизказаното. Думите на Снежина Танковска сега се забиват като стрели в мислите ми и въпреки всичко съм щастлив, че ги има и ще останат там някъде – в мъглата от спомени. Може би това е по-същественото –  това, което си струва да помним въпреки болката, гнева и яростта от края…

С благодарност към всичко научено и всичко загатнато!