Статии

„Oпашката“ от Захари Карабашлиев, сценична адаптация и постановка Явор Гърдев, сценография и костюми Свила Величкова и Ванина Цандева, музика Калин Николов

Участват Владимир Карамазов, Надя Керанова, Михаил Билалов, Екатерина Стоянова, Бориса Сарафова, Красимира Кузманова-Кокран, Адриан Филипов, Антъни Пенев, Диана Ханджиева, Александър Кънев, Ованес Торосян, Асен Данков

Драматично-куклен театър „Иван Радоев“ – Плевен, премиера 22 и 23 май 2021

Романите на един от най-популярните писатели у нас Захари Карабрашлиев („Хавра“, „Жажда“, „18% сиво“) имат отличителната черта да тълкуват морала на съвременността през житейските избори на своите главни герои. Написани на достъпен език и съдържащи лесно разпознаваеми ситуации, литературните произведения правят впечатление с реалистичния си подход и внимателното психологическо наподобяване на действителността – като изследване чрез наброска. Последният роман от автора, „Опашката“, с премиера през 2021 г., не прави изключение. В него проследяваме изборите на младия писател Павел и пътя му към властта с драматичната морална деградация, която променя изначално честната му човешка природа и го превръща в безскрупулна личност.

Поради актуалността на темата и талантливото превръщане на един вътрешен конфликт в социален и политически не е учудващо, че „Опашката“ намира своя път към сцената именно в интерпретация на режисьора Явор Гърдев, който е доказал своето умение за убедително трансформиране на литературен роман в театрален спектакъл („Чамкория“, Театър 199, 2017). Докато „Чамкория“, безспорно театрално събитие, представляваше силно наситен, концентриран моноспектакъл с минималистични средства на „превеждане“ на литературния език през много ярката интерпретация на актьора Захари Бахаров, в настоящия спектакъл мащабите се разширяват. На голямата сцена на Драматично-куклен театър „Иван Радоев“ Явор Гърдев използва пълния капацитет на пространството, разгръщайки своята драматизация на романа с 12 действащи лица, в която водещ е наративът за моралната деградация.

„Опашката“, един от последните спектакли на Явор Гърдев, дава повод за размисъл в няколко посоки – докъде се разпростира политическото спрямо човешкото (и обратното), каква е цената на надеждата спрямо самозаблудата и на компромисите в личния за сметка на обществения живот. Актуален и динамичен, спектакълът се появява в момент, в който е необходимо от сцената да се заговори за политика. В година, която в България се проведоха множество предизборни кампании, „Опашката“ адекватно пресъздава подобна ситуация. Без буквално да визира конкретна кампания, представлението е един навременен и дистанциран коментар от сцената за това, което се случва в настоящето.

На пръв поглед сюжетната рамка на спектакъла е доста ясна – в нея Кандидатът (Владимир Карамазов) получава неочаквана възможност да оглави страната и по силата на една бавно растяща амбиция той се трансформира от чувствителен, съмняващ се идеалист във вещ, самоуверен и безкомпромисен политик. Първоначалният му колеблив ентусиазъм е заменен с готовност, а тя – с неумолима жажда за власт и жестокост при неотлъчното преследване на целта. Приоритетите на Кандидатът се пренареждат и постепенно той се превръща в завършен събирателен образ на всички качества, срещу които се е борил – именно те са и причината, поради която влиза в политиката. Паралелно с тази сюжетна линия се развива и друга, създаваща допълнително напрежение. Любимата на Кандидатът има опашка, едно сюрреалистично събитие, което прави неговата политическа кариера невъзможна. Възможно е тълкуването, че появата на тази опашка, нейното неприемане и осъждане, е метафора за неспособността да се приеме различния, другия, индивидуалността. Опашката е толкова неприемлива и невъзможна за съществуване в света на една политическа кампания, че се налага Любимата да бъде отвлечена, за да се отстрани нейната опашка, поради което тя губи живота си. Ескалирането на конфликта идва в трагичния финал, когато Кандидатът след поредица от задкулисни интриги решава да не носи своята бронежилетка на последната си предизборна реч, на която предварително е планирано да се стреля по него и така той сам организира смъртта си.

В романа прави впечатление един цитат – „Властта заразява първо тези, които тръгват да лекуват света от нея – така тя се възпроизвежда“. Любопитно е, че именно съпротивата на Кандидатът да се включи в политическото състезание за президент е реципрочна на ожесточената му амбиция и желание в края на разказа. Важен момент е, че при сценичната адаптация на романа Явор Гърдев решава да подмени имената на всички герои с анонимни персонажи-типажи – писателят Павел е превърнат просто в Кандидатът, а редом с него виждаме Любимата, Наставникът, Пратеницата, Изкусителката, Приятелят, Хитрецът… Тази подмяна предполага универсалност: всеки би могъл да се окаже в ролята на Кандидатът, както и в ролята на всеки друг от останалите персонажи в зависимост от обстоятелствата. Решенията като че ли са мотивирани не толкова от отделната човешка индивидуалност, колкото от нагона към власт въобще.

Визуалното решение на „Опашката“ пресъздава свят в изцяло мрачни, черни, сенчести полутонове и нюанси. Благодарение това решение пред зрителите се разкрива един монохромен свят, в който всички цветове и фигури са като че ли полускрити заради натрапчиво затъмненото осветление. С премерена кинематографичност се създава усещането за някаква тъмна сила, за един почернял свят, в който персонажите изплуват, за да се загубят отново. Елементите от сценографията маркират минималистичен свят, в който се развиват събитията. Над главите на актьорите са разположени осветителни тела, които скъсяват пространството и пресъздават усещането за тежест, надвиснала над тях. На моменти тази композиция на сцената наподобява зала за разпит, а студената бяла светлина в почти пълния мрак допълва впечатлението за трилър, за тъмнина, която поглъща фигурите на актьорите. Композицията между тъмнината и светлината е в полза на тъмнината и начинът, по който виждаме лицата на актьорите, е почти винаги с акцент към това, което е скрито. Невидимото и тъмното е силно осезаема част от визията на „Опашката“ и тази визуална тема кореспондира с темата от наратива за неясните, но мрачни мотиви, които тласкат персонажите към техния ускорен морален упадък.

Като изключително мощно въздействие в спектакъла бих откроила музиката на Калин Николов, с когото Явор Гърдев работи традиционно в тандем. Музиката съумява да внуши напрежението и опасността чрез запомняща се композиция от циклично повтарящи се тонове, които завихрят действието. Прозвучаващи в различни по мащаб аранжименти, в ключови за сценичния разказ мигове, тези тонове подсказват нажеженото вътрешно напрежение, което преживяват персонажите, отвеждайки действието до по-голяма дълбочина, разкриващи пластове и нюанси отвъд словото. На моменти тази музика е ясно доловима, но тиха, действаща като фон, а в други – внушава епичност, разкрива мащаба на зловещата и тъмна действителност и се превръща в основно изразно средство. Ясно разпознаваем, този своеобразен музикален лайтмотив на спектакъла е впечатляващо изграден, така че да подсказва и ориентира зрителя в интригата на разказа, но и също така да състави едно собствено измерение от значения – да довърши емоционалното състояние на персонажите, мащаба на трагедията на събитията, да обобщи случващото се в мелодия и звук. Композицията на Калин Николов е пример за много високо ниво на авторска музика за театър, като едно не допълващо, а водещо изразно средство, с разбиране за мащабите на сцената.

Музиката понякога усилва драматизма и по време на диалога между актьорите, композирайки отново този кинематографичен ефект, който споява и балансира всички елементи на спектакъла. Като особено успешен пример бих посочила първата поява на Наставникът (Михаил Билалов), който разкрива пред Кандидатът и го убеждава във всички облаги и бъдещи необятни възможности на президентския пост. Тази сцена между тях е особено въздействаща заради умереността, пестеливостта на жестове и физическа експресия, концентрацията, с която успяват да наситят текста и да му вдъхнат реалистична и въздействаща убедителност. Благодарение на тази изчистеност, отчетливост и много ясно концентрирана енергия сцената е особено успешна. Тя дава висок заряд и като цяло на партньорството между Михаил Билалов и Владимир Карамазов в спектакъла. В него те се придържат към контрастите като представители на две различни убеждения, намиращи се на два противоположни полюса. Наставникът (Билалов) е контролиран, овладян и уверен, пълен с провокации към Кандидатът (Карамазов), който е по-експресивен и спонтанен в реакциите си. Това партньорство между тях спомага всеки да надгради в хода на спектакъла своите актьорски постижения и да ги разположи в един общ, добре композиран ритъм.

В този ред на мисли кастингът на Явор Гърдев спрямо актьорския състав на „Опашката“ е повече от адекватен – той успява да събере актьори с различни по характер изразни средства и опит, предизвикващи различни внушения и да ги въведе в една и съща естетика на игра. Бих я определила като премерена експресия, залагаща повече на кинематографичното присъствие. Актьорите от трупата на Плевенския театър умело партнират и изграждат убедително присъствие, допринасяйки към удържането, нагнетяването на ритъма на напрежение и ескалация, които следват разказа. Бих определила изпълнението на Надя Керанова в ролята на Любимата като смел, искрен и достоен контрапункт спрямо персонажа на Владимир Карамазов. Макар и млада, актрисата има достатъчно енергичност и съумява да извлече от образа си убедителност и виталност, с естественост и простота във внушението, че опашката е нещо нормално, а не неприемливо. Тя партнира на Карамазов с елегантност и самочувствие, които успяват да компенсират тяхната чувствителна разлика в годините опит на сцената.

Бих откроила също ексцентричното изпълнение на ролята на Пратеницата от Екатерина Стоянова; артикулираната логика в интерпретацията на Братът от Адриан Филипов, овладяването на арогантността и токсичното поведение в образа на Майката от Красимира Кузманова-Кокран, самоувереността и нахалството в образа на Изкусителката от Бориса Сарафова. Всички тези образи пресъздават палитра от маркирани човешки качества, доведени до крайност, с които сценичният разказ става пълнокръвен, ярък и провокативен.

Спектакълът „Опашката“ определено доказва сценичния потенциал на съвременната българска литература и нейната възможност да въздейства през средствата на театъра. Когато тази трансформация е поверена на доказал се режисьор в лицето на Явор Гърдев, успехът е несъмнен.