Вълчо Камарашев (1937–2020)

Венета Дойчева / In memoriam

HOMO LUDENS 24/2021

Актьори като Вълчо Камарашев са онова лице на театъра, което е най-близко до зрителите и с което те се припознават мигновено и трайно. Тези актьори са пластична материя, съставена от генетичната матрица на общността, но явени в индивидуалността на единичен талант, със собствена неповторимост и уникалност. Театърът жадно търси тази актьорска порода, защото тя гарантира автентичност в сценичното присъствие, създава поле за близко общуване и винаги съдържа елемент на творческа изненада. Чрез фигури като Вълчо Камарашев на сцената излизат неочакваните амплитуди и странните точки на проява на емоциите, мислите и мечтите, пламващи зад нàгледа на обикновената личност.

Всъщност не е лек пътят на тези актьори. Те не поразяват с външност или с характерност. От тях не струи романтизъм, героизъм, ексцентризъм… Те са забележително неатрактивни в първото впечатление и въздействието на театралното им присъствие е изцяло плод на театрален талант.

Вълчо Камарашев носеше своя талант с овладяно самочувствие и с несекващ до последно глад за изява. Ако се обърнем към фактите от богатия му актьорски път, ще проследим отделните театри, трупи, режисьори, роли. Имената, с които се свързва неговата кариера, са неоспоримите жалони на българския театър през втората половина на ХХ век. Работил е с Леон Даниел, Вили Цанков, Юлия Огнянова и легендарната трупа на Драматичния театър в Бургас през 60-те години, по-късно – на сцените на театъра в Русе, плодотворен период в театър „Сълза и смях” и дългогодишна изява в театър „Българска армия”. Освен прочутата бургаска режисьорска група, сред режисьорите, в чиито постановки е работил са Красимир Спасов, Крикор Азарян, Иван Добчев, Пламен Марков, Николай Ламбрев, Галин Стоев, Явор Гърдев, Бойко Богданов. Широката му популярност се дължи и на многото ярки роли в киното с режисьори като Въло Радев, Зако Хеския, Едуард Захариев, Георги Дюлгеров, Христо Христов, Киран Коларов, Георги Стоянов, Борислав Шаралиев, Владислав Икономов, Иванка Гръбчева. Това са фактите. Дори само изброяването навежда на мисълта за актьор, търсен и ценен, който играе във всички жанрове и естетики, партнира си с няколко поколения, импонира на широка аудитория и се радва на признание и любов.

Лично се срещнах и сближих с него, когато постъпих на работа в театър „Българска армия” през есента на 1998 година. Вълчо беше неспокоен, че пред себе си не вижда интересна предстояща задача и искрено преживяваше това. В предходните сезони той беше играл чудесни роли в „Чудо” от Иван Радоев и „Одисей пътува за Итака” от Константин Илиев под режисурата на Леон Даниел. Чувстваше се, че дълбоко в себе си се стреми към продължение на тази линия. Обстоятелствата се подредиха така, че Явор Гърдев предложи пиесата „Руска народна поща” от Олег Богаев и Вълчо се включи в този проект. Пиесата и постановката разгърнаха най-красивата страна от дарбата му на актьор. В реализма на един сюжет, който въвежда в ежедневието на самотен руски пенсионер от началото на 90-те години, драматургията влага все повече елементи на странното и довежда логиката на случките до сюрреалистичен план. Иван Жуков пише писма до стари приятели, до държавния пенсионен отдел, до съветския космонавт Севастянов, до директора на централната телевизия, до президента в Кремъл, до английската кралица Елизабет и получава писма от тях, както и от извънбрачния син на Адолф Хитлер, от другари-марсианци, от хлебарките в неговата квартира и накрая от самата смърт… Богатата си кореспонденция той поддържа старателно като отправител и получател. Спектакълът построяваше нарастваща в емоцията картина на обърканото съзнание, с равни по сила мотиви от персонален, социален и идеологически план, които завземат ума и душата на самотника. Вълчо се отдаде докрай в тази роля. Възпитан в стабилните традиции на аналитичния подход към персонажа, той неотстъпчиво задаваше въпроси на Явор Гърдев, често не се чувстваше удовлетворен от отговорите и с нова упоритост настояваше за изясняване, изчиствене, прецизиране. Режисьорът също не отстъпваше в своите проби на решения и така опитният актьор се оказа въвлечен в изпитание на издръжливостта, рефлективността и комуникативността в среща с най-младото театрално поколение. Образът на Иван Жуков донесе на Вълчо Камарашев награда „Икар” на САБ за най-добра мъжка роля. С тази роля актьорът докосна деликатно най-хуманното начало, свойствено на театъра. Той подчини абсурда и ексцентриката на драматургията на свой персонален поглед към самотата и насити всеки миг с топлота и разбиране. Фигурата му – едра и плътна, се оказа способна да танцува леко като лебед. Един драматургичен мотив подсказа решението за сцената на танцуващия пенсионер, с бяла фланелка и балетна пачка. Патетичната музика на Чайковски от „Лебедово езеро” Вълчо пречупи с нежната, тиха струна на своя монолог и регистрите на тези две емоционални тоналности се срещнаха в красив образ на театрална поезия. Театърът погали своите зрители и чрез финеса на актьора им даде искра надежда.

Често персонажите на Вълчо Камарашев (особено в киното) бяха образи на тесногръди еснафи и закостенели догматици. Актьорът оживи в различните си роли много типично български, но и общочовешки недостатъци – дребнавост, буквализъм, подмазвачество, нагаждачество, фалш, меркантилност. В контекста на соцепохата обикновено това бяха допустимите за публично изобличаване фигури, които тровят иначе щастливия и справедлив живот. Вълчо успяваше да влезе в кожата на тези персонажи и хамелионската сила на таланта му ги правеше изключително убедителни. Публиката бързо вземаше страна и отхвърляше тези герои. Но и винаги ги запомняше с тяхната характерност, с жилавото им упорство и стръв. Това мигновено дистанциране от човешката слабост се дължеше най-вече на актьорските инструменти на Вълчо Камарашев. Той винаги поглеждаше на драматургичната линия на своите образи през техните очи и винаги следваше личната им житейска логика. Това умение да бъдеш друг, но не в атрибутите на външността, а в сърцевината на индивидуалността, е рядка дарба.

Вълчо разказва за случка, която доказва колко въздействащ може да бъде актьорът в роля: „Когато излъчваха по телевизията „Войната на таралежите”, се случи интересно произшествие. Играех лошия – другарят Ташев, който като паркира пред блока вкарва колата си в едно тясно място, където играят деца. Той ги разгонва с викове: „Махайте се бе, лайна!”. Един ден като тръгвах за театъра, видях, че на моята стара жълта лада е написано с боя „лайно”. Оплаках се на Иванка [Гръбчева] и тя ми каза да се срещна с децата и да им обясня. Събрах децата и им казах, че аз съм актьорът Вълчо Камарашев, а другарят Ташев е измислен образ от филм, който няма нищо общо с мен. След няколко дни видях, че колата ми е прясно боядисана. Бащата на едно от момчетата го беше направил”[1].

Но талантът на Вълчо Камарашев се разгръщаше много ярко и в драматичното. В ролите на персонажи с лична болка той долавяше най-верния тон на индивидуалното страдание и умееше да потопи линията на своя герой в искрено душевно преживяване. Леон Даниел, с когото е свързана дългата биография на актьора, е негов абсолютен театрален коректив и Вълчо често е подчертавал уважението и любовта към този режисьор. Чувала съм лично няколко пъти разказа на Вълчо за това как е разбита бургаската група. Той силно се вълнуваше, когато си спомняше за първата среща на актьорите с връщащите се от София режисьори, които са уволнени от театъра. Очакващи лошите вести, всички отиват рано сутринта на бургаската гара да посрещнат нощния влак. Когато слиза Леон Даниел и вижда своите верни актьори, вълнението му е толкова силно, че се разтреперва. Вълчо почти се просълзяваше от този спомен. Очевидно за него това беше знак по пътя, абсолютен ориентир за достойно поведение и отдаденост на театъра. Думите на Леон Даниел в този решаващ момент се оказват изключително важни: „Забравете тази политическа измишльотина за положителния и отрицателния герой! Живият човек е важен. Светците са само в Библията”[2].

Може би в това е цялата светогледна позиция на Вълчо към образите, които изгражда. За него живият човек означаваше да бъде изтръгнат от обичайното и да бъде уловен в мига на собственото му напрежение. В такива изпитания човекът се разкрива автентично и актьорът не издава присъда, а просто сондира пластовете на човешкия строеж. За мен най-ярки примери за това са някои от неговите филмови роли. В „Дело 205” на режисьора Киран Коларов той играе Кръсте Македонеца, предан приятел на Яворов от неговите четнически години, който остава до него в последните му дни. Кулминация във филма е сцената, в която Кръсте вози из града полуслепия поет и от седналите в кафенетата из чаршията се чуват викове: „Убиец!”. Само респектът към Яворов удържа стария поборник от фатална разпра. Но възмущението, болката, обидата и любовта към поета бликват в сълзите на коравия Кръсте. С такава ярост и страхопочитание Вълчо произнасяше думите на своя герой, че не може един „мърсолко” да нарича убиец Поета и Войводата. Цялата мощ на изстраданото чувство към великите личности, парещата мъка по тяхната злочеста съдба, дълбоката почит към гения се събираха в сподавените сълзи на Кръсте Македонеца. Без патетика, без големи думи, без ефектни средства – само с едно силно лично страдание актьорът проговаряше от името на най-благородното, което българинът носи в себе си. За такива моменти на актьорски върхове е повече от ясно, че се изисква както талант, така и личен ресурс.

В близък драматичен регистър беше ролята на отец Оливарес във филма „Осъдени души” на режисьора Въло Радев. Изключително съсредоточен, вглъбен и сериозен, монахът от йезуитския орден дискретно носеше своята тъга и  съмнение, което в изповедално откровение го доведе до равносметка за себе си не като осъдена, а като погубена душа. И в този образ внушението отиваше отвъд персонажа и повеждаше зрителя в изстрадано застъпничество за правото  на човека да бъде слаб.

Вълчо притежаваше култура и активна позиция. Беше от актьорите, които поддържат любопитството си към професията докрай. Освен че се информираше, общуваше и търсеше мнението на младите, беше тясно свързан с инициативата на наградата „Аскеер” още от нейното създаване във Военния театър. Той беше запален театрален зрител, но като член на фондацията за ежегодните награди гледаше всичко. Никога не му дотежа или доскуча и всяка вечер, в която беше свободен от представления, беше зрител в някой театър. В обсъжданията винаги сериозно, пламенно изказваше позиция, често много критичен, много наблюдателен, но и много добронамерен и отворен към новото. От трупата разчитаха на него, съвсем не всички издържаха на темпото да играеш и да гледаш своите колеги. За Вълчо това беше кауза и той ѝ се посвещаваше изцяло.

Игровата естетика, която с равна сила вилнее в жанрови характерности, но и се концентрира в драматически хоризонти, е голямата индивидуална сила на актьора Вълчо Камарашев. Професионализъм, талант, отдаденост – тези думи прилягат на артистичната му душа.

[1] Вълчо Камарашев: В „Чичовци” българинът ходи с две торби – в едната феса, в другата калпака. С актьора Вълчо Камарашев разговаря Димитър Стайков. – 24 часа, 28.09.2013.

[2] Пак там.

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox