Интервю на Йордан Георгиев
Йордан Георгиев: Стана нещо като традиция веднъж на 10 години да поставяте руска пиеса на сцената на Малък градски театър „Зад канала”, започвайки с „Таня, Таня“ от Оля Мухина през 1998 г., минавайки през „Валентиновден“ през 2008 и стигайки до премиерата на „Пияните“, отново от Вирипаев, в началото на този сезон. По какъв начин този текст попадна в полезрението Ви и кои бяха онези негови художествени достойнства, които Ви провокираха в най-голяма степен да го поставите на сцена?
Явор Гърдев: Този текст притежава едно важно достойнство, което го отличава съществено от всички останали пиеси на Вирипаев, а след това и от много други пиеси. В „Пияните“ по един много майсторски драматургически начин игровата реалност е съчетана с дълбоките послания. Това обикновено е много трудно да се постигне в драматургията. Една пиеса е или сериозна драма, или трагедия, или комедия, което я прави по-лековата. Разбира се, Вирипаев никога не е писал в чист жанр. Той синтезира жанрове. Пример за това е и „Пияните“. Тя е трагикомедия. Тук игровата ситуация, измислена от него – това, че всичките 14 персонажи от началото до края са мъртво пияни, е много благодатна за това, което Вирипаев иска да постигне. От една страна, той поддържа игрова ситуация през цялото време, но от друга страна, дава на персонажите възможността да се разкрият напълно, тъй като техните задръжки са паднали, рационалният им контрол е отстранен от алкохола и те говорят действително за това, което най-много ги интересува. И когато по този начин се изчисти контролът, тогава и това, за което се говори, започва да става особено съществено. Ние обикновено очакваме от пияните свинства или подобни неща, които не са много лицеприятни. А всъщност става дума за един вид просветление и този драматургически ход позволява такова просветление на хора, които, минавайки през фазите на пиянството, стигат до някакво отваряне за високите слоеве на битието. И това на мен много ми допадна в тази пиеса.
Йордан Георгиев: Кое е онова, което прави творчеството на Вирипаев особено близко до Вашия светоглед и импониращо на режисьорските Ви търсения?
Явор Гърдев: Това, че той постига в пиесите си едно забележително съчетание. От една страна, се занимава с традиционно важните теми за човечеството и човека, не се стреми да изпада в някаква злободневна актуалност, а в същия момент начинът му на писане е съвсем съвременен и при него в повечето случаи, включително и в този, става дума за персонажи съвременници. Ето това умение, което е много рядко днес – едновременно да си задълбочен и привлекателен по съвременен начин, според мен е голям талант. Защото обикновено владееш или едното, или другото. Или си малко по-повърхностен и много секси trendy, или обратното – си задълбочен и по някакъв начин вехт и старомоден. Иван Вирипаев със своя изключителен талант успява да избегне капаните на тези две неща и да ги съчетае – да бъде много трепетен, искрен, при това много съвременен и моден, а в същото време да е представител на една задълбочена литературна и драматургическа традиция и следите от тази традиция да си личат в неговото творчество, при това разработени на много високо професионално ниво и на много високо ниво на таланта. Той работи по мярата на собствения си талант, който според мен е изключителен.
Йордан Георгиев: Очевидно Вирипаев изпитва силен интерес към изследване на такива зони, такива състояния в човешкия живот, които в някаква степен представляват бягство, спасение от реалността. Пиесата му „Сънища“, най-общо казано, се занимава с проблема за спасението в света на сънищата чрез наркотиците. Тук, както и Вие казахте, всички герои са мъртво пияни, без това да ги прави зависими от алкохола, без да са хронични алкохолици. Всяка група от персонажи в пиесата има напълно благовиден, приемлив повод да се напие – сватба, ергенско парти, помен. Дори някои от тях признават, че никога преди в живота им не се е случвало да се напият до такава степен. В този смисъл на какво е метафора опиянението на персонажите в тази пиеса?
Явор Гърдев: Вирипаев изработва многопластови метафори, които даже в по-голямата си степен са въпрос на интерпретация. В това е талантът на големите драматурзи. Образите, които те изграждат, започват да придобиват значения в зависимост от това какво от тях публиката осъзнава и в каква насока ги интерпретира. В този смисъл опиянението е универсална метафора. Има чудесни текстове на тази тема от множество поети. Любимият ми текст е поемата на Шарл Бодлер „Бъди вечно пиян“. Както уточнихте в пиесата не става дума за алкохолици. Иначе тя щеше да се казва „Алкохолиците“. Става дума за хора, които са пияни и това не е тяхна ежедневна практика, но това пиянство не се случва самоцелно, а се случва, защото хората имат необходимост чрез него да постигнат нещо друго. И те стават неволни жертви на пиянството. Тоест те не пият просто за да пият, даже не пият просто по повода, за който са се събрали, а като че ли имат някаква крайна, в началото неведома за тях цел. Цел, която ги движи без те да знаят за нея, цел в подсъзнанието, изтласкана цел. Защото това, до което стигат, в крайна сметка е също разкриване на неща, блокирани в тяхното подсъзнание, в зоните на тяхната съвест и въобще в несъзнаваното. И в този смисъл в пиесата се случват много интересни неща, защото когато например двама банкери – хора богати, с много власт и влияние, се напият, обикновено очакваме те да говорят за банални неща като, да кажем, проститутки, наркотици – обичайните изкушения в тяхното ежедневие. А всъщност ставаме свидетели на един теологически разговор, воден, бих казал, почти в стила на апофатическото богословие. Едва ли не Майстер Екхарт зазвучава от там в някакъв момент, което, разбира се, е изведено по комичен начин. Но човек като че ли не знае докъде ще го доведе това пиянство. А то го води там, където има някаква съкровена цел или някакъв нерешен проблем, който обаче е в основата на съществуването му и се оказва най-важен за него. Така всички по някакъв парадоксален начин осъществяват или поне се опитват да осъществят контакт с най-важното за себе си. Тоест това са хора, чиито „фонтанели“ се отварят и започват да комуникират с небесните сфери. Това е интересно, защото трудно се прави. Удава се само на човек с много добър поетически и драматургически усет. Освен това трябва да можеш да говориш на един език, който се очаква да говориш в тази ситуация. На пръв поглед изглежда, че е ежедневен език, но всъщност той е поезия, която изниква от ежедневния език, тривиални вулгаризми, които обаче са преобърнати и звучат като поезия в устите на тези хора.
Йордан Георгиев: Темата за Бог не за първи път присъства в пиесите на Вирипаев. Спомням си, че в „Кислород“ той подлагаше на съмнение значението на Десетте божии заповеди за съвременния човек. В „Битие 2“ Бог е дори основно действащо лице. Но като че ли тук, в „Пияните“, тази тема особено осезаемо е изведена на преден план – темата за любовта към божественото в човека, в човешката природа. Един руски критик я определя като най-религиозната пиеса за последните 50 години в Русия.
Явор Гърдев: Аз също мисля така. Тази тема е развита много сериозно в пиесата по един много съвременен и парадоксален начин. Тя се артикулира от хора, които нямат абсолютно нищо общо с ежедневно практикуване на религията. Те не са директно религиозни. Но в тях започват да изскачат някакви импулси и се оформят някакви необходимости, които не са артикулирани. Сред тези персонажи няма такива, от които можеш да очакваш подобно нещо. И парадоксът е, че чрез своето пиянство, чрез своите разговори и ситуации, които извеждат дадени съдържания, те стигат по неочакван за самите тях път до тези теми. Това е направено по много оригинален и същевременно много солиден начин.
Йордан Георгиев: И сякаш така, както сме приели да вярваме, че когато Господ реши да говори на хората, той го прави чрез езика на пияните, така също е вярно, че именно чрез въздействието на алкохола човек може да свали маските, да се освободи от условностите и да си признае всичко, включително и това, че чува шепота на Господ в сърцето си. Виждаме, че в едно такова еуфорично състояние персонажите решават да започнат наново живота си и този път истински да търсят смисъла и любовта.
Явор Гърдев: Тук ми напомняте нещо важно. Обикновено когато човек дълбае в такива дълбоки нива на подсъзнанието, той стига до неща, които могат да бъдат много верни и искрени, но в никакъв случай не са позитивни. По-скоро те уголемяват и разширяват полето на депресията и като че ли вкарват и нас в нея. Интересното при Вирипаев е, че той успява да направи обрат в този смисъл. Излизайки от подобна ситуация, той в крайна сметка стига до перспектива за героите си, и то положителна перспектива. Има някакъв момент на надежда, на пречупване, и в крайна сметка ефектът от всичко е позитивен. А това пък е особена рядкост. Защото, както знаем, основният упрек на консерваторите към съвременната драма е, че тя разглежда едностранно човека, че се занимава само с онова, което е проблемно и нерешено в него и отвежда винаги към някакви черни пластове. Докато самият Вирипаев има на хоризонта си една регулираща светлина, светлина в тунела, която успява да изведе персонажите към възможност да се продължи да се живее, а не към отчаяние от живота. И това е много ценно, защото един от най-големите грехове е да отчайваш другите. Понякога самите ние сме отчаяни, но нямаме правото да отчайваме хората около нас. А Вирипаев пише за отчаяни хора по такъв начин, че в края на перипетиите си те виждат изхода от своето отчаяние. А това е изключителна рядкост.
Йордан Георгиев: От чисто актьорска гледна точка какви предизвикателства крие една такава ситуация – персонажът ти да бъде пиян през цялото време на сцената. Какви изисквания имахте към тях в опита им, от една страна, да овладеят тази игрова ситуация, да свикнат с това състояние така, че да бъдат органични, и от друга страна, да са максимално концентрирани върху репликите и диалозите, в които участват?
Явор Гърдев: Много е сложно. Всъщност най-трудно се играе пиян. Защото когато се играе битовото измерение на пиянството, а оттам се тръгва в периода на репетициите, тогава, естествено, започват едни такива имитативни психо-физически упражнения, в които актьорът работи от вън навътре. Той се опитва да усвои физиката на пиянството или се позовава на своя собствен опит в това отношение. Но така или иначе, каквото и да се прави, това все пак е един вид имитация на пиянство. Въпросът тук беше не в това как ние ще изиграем битовия пласт на пиянството, а как да се прескочи в един пласт, в който те получават осенение от пиянството и остават в това осенение. Защото пиянството има и друго измерение. В един момент то започва да се свързва с прозрение, с една особена проницателност и с особената възможност да назоваваш нещата съвсем пряко с най-собствените им имена. Тоест да бъдеш максимално прецизен в това, което казваш, без да си служиш с дълги обяснения. И тогава настъпва една фаза на такова вдъхновено свързване между пияните, която, разбира се, беше най-трудна за изиграване. Защото тя предполага колективен екстаз от актьорите. Не физическа екзалтация, а един екстаз, който произтича от някакъв вътрешен импулс. Усещане не само на нивото на телесността, но и усещане за заедност в едно пространство, което произвежда друго качество, произвежда колективно тяло. В този смисъл Вирипаев работи с най-старата театрална утопия – тази на екстатичната общност, на хора. Това е основата на античния театър. Индивидуалният актьор и драматическата отделеност идват чак след като е премината фазата на колективния екстаз. Разбира се, Вирипаев се връща към тази фаза по един свой драматургически начин – чрез ситуацията на пиянството. И то, макар и по косвен начин, го свързва с античните образци. За мен това е много важен аспект на театъра. И затова тази пиеса ми е близка и на интуитивно ниво, освен на всички други нива.
Йордан Георгиев: Иван Вирипаев има една мисъл, че истинският театър се случва не на сцената, а във възприятията на зрителите. Вие лично споделяте ли тази мисъл и може ли да се каже, че едно от условията да се случи и този Ваш спектакъл е до каква степен зрителите ще бъдат въвлечени в него, тоест до каква степен те могат да се припознаят в някой от образите и по този начин да се изправят срещу собствените си табута, страхове и копнежи?
Явор Гърдев: Да, несъмнено е така. Всичко изцяло зависи от това как спектакълът ще се случи във възприятията на публиката и най-вече в чувствените й възприятия. Защото на рационално ниво тази пиеса може да бъде разбрана. Тя отразява един общ опит, който почти всеки човек има – опита на любовта, опита на еуфорията от любовта, от това как любовта те прави действително друг човек и ти левитираш и нищо друго наоколо няма особено значение. Този тип опит не може да бъде заменен и доколкото публиката го носи, нейната идентификация с тази проблематика ще бъде със сигурност голяма. Въпросът е доколко чувственият опит, съдържащ се в пиесата, ще бъде припознат като собствен опит от зрителите.
Йордан Георгиев: Съвсем наскоро, преди месец, Иван Вирипаев излезе с открито писмо в подкрепа на намиращия се под домашен арест руски режисьор Кирил Серебренников. Като човек, следящ отблизо и участващ в културния живот в Русия, интересно ми е Вашето мнение по този казус. В писмото си Вирипаев доста остро атакува и обвинява властта в Русия, че е пряк наследник на болшевишката идеология, която по незаконен начин взима управлението след т. нар. „Октомврийска революция“.
Явор Гърдев: Да, това е интересно, защото, общо взето, в Русия основният тренд е много контрареволюционен. Официалният политически дискурс в Русия отрича Октомврийската революция като нещо, с което самата страна трябва да се гордее. Точно обратното. Консервативният тренд предполага много по-голямо асоцииране с предреволюционното общество – с Русия на белите и Русия на монархията. Но едновременно с това руското общество е поставено пред реалността на една доста дълго продължила епоха, която все още е в наличност. Това е едно вътрешно противоречие, което всяка власт трябва да решава по някакъв начин и то поражда много солиден спор. Вие виждате колко често се дискутира каква е реалната роля на фигурата на Сталин. Има хора, които са изключителни поддръжници и в днешно време на сталинизма. Има, разбира се, и такива, които не могат да си намерят място, че това се случва или че може да се реабилитира. Така че руското общество е общество на вътрешни противоречия, които не е никак лесно да бъдат снети. Те продължават като един вътрешен огън. Но на мен ми се струва, че има един общ и така да се каже, споделен страх от революция, от бъркотия, най-вече от разпад. Съвременният руски консерватизъм почива на някакъв такъв страх, че в резултат на революционни промени са настъпвали такива човешки трагедии и в такива размери, че Русия и руското общество не могат да си позволяват такова нещо и по никакъв начин не могат да се съгласят с него. В този смисъл такъв тип полемично отношение поставя ребром един много важен въпрос: на какво именно е наследник днешната власт. Това, на което тя казва, че е, или на това, за което твърди Вирипаев? В този смисъл неговата гледна точка е по-близка до нашата страна, страната на Европейския съюз. И тя хвърля такъв тип провокация към Русия. Аз не мисля, че руската власт някога ще признае, че е наследник на комунистическия режим. В никакъв случай тя няма да направи това публично, тъй като идеологическият й фундамент вече не е в зоната на комунистическата епоха. Той е изместен значително. Но това, което се случва с „Гогол център“, е симптоматично. В момента Кирил Серебренников е все още под домашен арест и аз също подписах декларацията на Европейската филмова академия, която излезе консолидирано с подобен призив. „Гогол център“ е много важно място в Москва. Те са няколко – важните места в Москва, и аз мога да ги изброя на пръстите на едната ръка. Това са „Гогол център“, Театърът на нациите, начело на който е Евгений Миронов, електротеатър „Станиславски“, под ръководството на Борис Юхананов, театърът, носещ името на Вахтангов, ръководен от Римас Туминас, Чеховият МХАТ, който е оглавяван от Олег Табаков. Това са театри, в които в момента има много силен тренд към осъвременяване на театралния дискурс. Те са много актуални театри и в тях поставят и най-известните европейски и американски режисьори. Тъй като в Москва идва почти всичко важно, което се случва в Европа. Там има фестивали, които прецизно селектират всички най-важни представления и ги показват пред руските зрители. Та „Гогол център“ прилича по-скоро на един берлински театър. Той носи атмосфера на Брехтовото наследство – нещо като „Фолксбюне“, като театрите, които нямат буржоазна глазура, а са по-скоро работещи театри. И понеже „Гогол център“ е в центъра на вниманието през последните няколко години, там се прави много интересна драматургия, актьорите са много интересни, това не може да мине незабелязано и не може да не се отчете като акт, който има всякакви политически и социални отражения.
Йордан Георгиев: Възможно ли е обаче този призив на Вирипаев да доведе до обединение на интелектуалците в опозиция на сегашната власт?
Явор Гърдев: Ако трябва да бъда честен, не.
26 септември 2017
Comments are closed.