Статии

През 2023 г. се навършват 100 години от рождението на Юлия Огнянова (1923–2016) – театрален режисьор и педагог.

Обещах да разкажа за Юлия Огнянова… Но когато се изправих пред белия лист, замлъкнах, тишина… Изведнъж в главата ми нахлуха толкова много неща. Трескаво започнах да прехвърлям идеи, спомени, варианти, образи… Толкова много мога да разказвам, но и не мога, не мога. Чувствата ми са по-силни от думите. Чувах гласа ѝ:

– Светло ли ти е под шапката?

– Ако се колебаеш в избора, довери се на интуицията си.

– Помисли, къде ти стяга чепика!

– Хвани бика за рогата!

– Ако има проблем, превърни дефекта в ефект!

– Обърни се от стола!

– Хайде, ако е гарга, да е рошава!

Откъде да започна – дали да говоря за това каква личност е тя, или за нейната ерудиция, дали да споделя конкретни спомени от любимите ми безкрайни разговори през годините…

Какво е онова, което е най-съществено за мен от методологията на Юлия? Разбира се – импровизацията като метод на работа. Това, което аз поех с разтворени обятия и в годините стана съществена част от моя начин на работа върху спектакъла. Продължавам да изследвам и развивам метода на  импровизацията при работата си с актьорите, със студенти и мастер класове.

Импровизацията беше цел на професионалното ни обучение. Юлия смени образователния характер на обучението с изследователски. Изхождахме от максимата, че силата на изкуството е в неговата нестандартност и уникалност. Театралната импровизация е по-висша степен на игровия инстинкт и спонтанния творчески акт. Импровизацията изисква по-висок професионализъм, майсторство и много по-висок заряд от творческа енергия. „Дресираният актьор не използва пълноценно собствения си интелект, нито собствените си чувства“, казваше Юлия Огнянова. Учеше ни как да освободим актьора от творческите му стереотипи, щампи, шаблони по време на реализацията на спектакъла, как да прибягваме до художествени прийоми за отключване на интуицията му, как да събудим собствените му сетива и памет за разкрепостяване на творческото му въображение.

Юлия често споделяше: „Обичам да работя с мислещи, чувстващи, търсещи, с професионално незакостенели актьори. Боя се от прекалено опитните и професионално ловките. Те имат готов отговор за всеки изникнал проблем. Те никога не рискуват. При тях най-силно проличава консервативната природа на професионалните стереотипи“.

Бунтуваше се срещу стадното чувство, което всяка мода стимулира. „Конфекцията така обезличава, че трудно можеш да откриеш собственото лице на твореца.“ Опитваше се да провокира и актьорите, и нас, режисьорите, така че да се изненадваме от себе си, от творческите си сили, да изостряме вътрешните си сетива, да навлизаме все по-дълбоко в материята. Обожаваше режисьорските репетиции с актьори, седнала в зрителната зала, беше сигурна, че по време на репетиции актьорите изпитват огромна нужда да бъдат обичани, защото надали има по-сложно усилие от това да влизат в кожата на толкова различни хора в живота си.

Юлия делеше импровизацията на два вида – солова и колективна. Соловата импровизация има своята голяма цена, казваше тя, заради изпитанието да си сам на сцената. Съвместната импровизация с дуо, трио, квартет или повече участници – музикална, словесна, пластическа – е удоволствие не само за изпълнителите, но и за зрителите. При колективната импровизация поведението на всеки актьор е функция от поведението на неговите партньори. Той е в готовност да откликне на всяка поднесена изненада, а вниманието е максимално изострено. Колективната импровизация се подхранва от житейския и професионалния опит на актьора, от емоционалното и образното му мислене, от спонтанната му творческа реакция. Тя смяташе, че е дошло време, когато трябва да уважим правото на актьора да бъде третиран не само като изпълнител на режисьорски задачи, свързани с образа му, но най-малкото като техен съавтор.

Според нея съвременният актьор често се страхува да импровизира, да изостави арсенала от знания, които е овладял, за да не остане „на сухо“. Много е трудно по силата на навика да се освободи човек от натрапчивостта на всички онези истини, с които са го закърмили в изкуството и актьорът им робува, защото иначе сякаш не знае как да се справи без тях. Тя познаваше лицето на този страх у актьора, който предизвиква неувереност и творческо безпокойство, когато му предложат творческа свобода. Като прибавим към това опасността от професионална дресура и механизирането на актьорското поведение от многократно повторение по време на репетиции и по време на спектакли, той, актьорът, се превръща в жив автомат.

Тя постоянно обсъждаше този въпрос с нас, защото импровизацията беше нейно верую.

Импровизационната свобода е тясно свързана с клоунадата и с индиректното общуване. Театралната клоунада като част от импровизацията, нейното осмисляне и практика, е може би най-съществената част от педагогическата работа на Юлия Огнянова.

Клоунадата е неизменно средство в нейните постановки и преди всичко е гледна точка към обществото. Тя е контрапункт на съвременния свят, който губи нравствените си устои. Духовният му статус сигнализира за лошо здраве. За нея децата и клоуните са най-чистите създания и носят дефицитните за човека качества – безкористност, доброта, искреност, любов към ближния. Те са „порасналите деца на човечеството“. Връщат ни към спомена за детското „аз“, когато гледаме на света с очите на откривател.  Клоунът има своя „чешитска“ гледна точка, която е отклонение от шаблона, от наложеното за нормално и прието обществено виждане. Клоунът е във всеки от нас. Трябва само да го открием. През целия си творчески път тя възпитаваше актьорите в клоунска логика.

Когато говорим за клоунада, не може да не кажем няколко думи за основното ѝ средство – индиректния подход, т.е. доказателство чрез обратното:

– принизяване чрез възхваляване;

– драматичното чрез смешното;

– несъответствието между смисъла (съдържанието) и неговия външен израз, което го прави осезаемо и четливо;

– изразяване на трагичното чрез смешното;

– на сериозното чрез забавното;

– отрицание чрез възхвала;

– подчертаване чрез омаловажаване.

Този подход Юлия извлича от „плебейския театър“.

В заключение – импровизацията е творчески акт от най-висока ранг. Юлия напомняше, че добрият джаз го показва. Тази способност се възпитава и развива. В даден момент тя също се превръща в навик, но той изключва повторението и механизирането, ползването на готови рецепти, защото същността на този особен навик да се импровизира е първораждането.

Моята гледна точка за импровизацията

Това, което открих за себе си като режисьор, е, че импровизацията прави спектакъла по-жив, по-истински, по-кислороден, дава реална свобода на актьора. По този начин той се чувства съавтор на спектакъла. Най-същественото при метода на импровизацията е – зрителят има усещане, че представлението се създава в момента на неговото случване. Структурата е свободна, най-често на монтажен принцип. Монтажното мислене държи будно съзнанието на зрителя. Импровизацията поддържа живия пулс на представлението. Всичко това се случва, защото се опитвам да се поставя на мястото на актьора, „да му вляза в обувките“. Мога да го усетя, ако изхождам от неговата гледна точка и неговата логика, ако го провокирам и вдъхновя. Най-важното за мен е да изследвам механизмите на случващото се, но и да намеря пътя и да отключа максимално въображението на актьорите към импровизацията, да извадя индивидуалностите им. По този начин създавам актьори от моята кръвна група, с които дишаме заедно.

Последното ми представление, свързано с импровизацията, при това колективна импровизация, е спектакълът  „Бомбето“ по Йордан Радичков, Държавен куклен театър – Пловдив, 2021 г. (Програма „Наследство“, Пловдив – Европейска столица на културата, 2019).

Юлия промени облика на съвременния български театър. Тя разшири неговите граници чрез метода на импровизацията и има много последователи. По някакъв начин методът ѝ има общи черти с търсенията на Питър Брук (работи с натуршчици и професионални актьори) и Еуженио Барба (импровизация на монтажен принцип, симбиоза между различни традиции, акробатика, игра с кукли, маски, физически и визуален театър) в различен контекст.

Към всеки от нас, учениците, тя имаше свой индивидуален и безпогрешен подход. Забележителен диагностик, Юлия ни съветваше да правим театър в епицентъра на това, което най-много ни вълнува. „Помисли си къде те стяга чепика“. Рентгеновият поглед на Юлия върху невралгичните проблеми на човека и обществото вдъхновява към творчество и нови открития всеки, който се е докоснал до нейната личност и творчество. Харизматична, отстояваща принципи и идеи, тя е нашият (на нейните ученици) духовен водач и наш дълг е да пазим името и паметта ѝ.

Юлия Огнянова: „Те от мен стандартен театър не могат да научат. От мен могат на някоя дяволия, на някоя ерес да се научат. Аз никога не им говоря как да правят спектакъл, а как да го открият, как да открият езика на театъра. Аз съм ги учила да възпитават актьори импровизатори“.