Милена Михайлова: С какво те вдъхнови актьорството, защо го избра за своя професия?
Захари Бахаров: При мен това беше тотално ирационален избор в началото. Учех в 18-то училище. Съучениците ми подготвяха училищно представление, пишеха пиеса по Умберто Еко, в която искаха да навържат историята на училището. Попитаха ме дали желая да участвам. И до ден днешен не мога да си отговоря – защо съм казал „Да”. Тогава бях в десети клас и никога не се бях занимавал с подобни неща. Не съм се изживявал като някой, който може да играе на сцена. Но в следващия момент вече репетирахме, аз казвах един монолог и нещата се завъртяха. Стана неочаквано. След това вече започна много да ми харесва, суетата ми се намеси и постепенно актьорството се превърна в моя вътрешна необходимост. Една година бях в студията на Бончо Урумов. После ме приеха в НАТФИЗ. Бончо Урумов, лека му пръст, казваше, че актьор става само този, който не може да не стане. Нямам теоретически обяснения по въпроса; няма също да стана и да кажа: „Аз съм актьор, защото искам да съм на страната на доброто”. Не. Но, така: считам актьорството за джедайска работа.
Милена Михайлова: Ти си от последния клас на проф. Надежда Сейкова в НАТФИЗ. И до днес тя следи развитието на студентите си, ходи на техни премиери, вълнува се – с какво ще я запомниш, какви истини за актьора ти разкри тя?
Захари Бахаров: Много са истините, които ми е разкрила, няма как да изведа една или две. Беше важна атмосферата, която тя създаде. Грижеше се за нас, с майчинско чувство, чувстваше се отговорна. А ние имахме задължения, трябваше да сме винаги подготвени. Голям късмет имахме. Може и да не съм го осъзнавал тогава. Казваш си примерно: „Защо ще правим „Укротяване на опърничавата”, не може ли с Лабан-метода да се занимаваме?”. Имаше обаче стройна, класическа програма, без никакви експерименти вътре, макар че имаше и експерименти… но нямаше например „сега тука нещо ще се опитваме…”. Не, стари, изпитани неща се правеха – сега Шекспир, сега нещо друго… и ти „Хоп!”, докато се усетиш, вече знаеш повечето неща, минал си през тях. Имахме и пълна свобода да правим каквото искаме. Работехме с колкото си искаме режисьори в НАТФИЗ и това създаде страхотна работна атмосфера, което всъщност беше най-важното, за да станем свестни артисти.
Милена Михайлова: Как се промени мисленето ти, търсенията, мечтите ти в театъра от завършването ти на НАТФИЗ през 2002 г. до днес?
Захари Бахаров: Промениха се нещата, които харесвам. Вече не вярвам, че театърът може да се занимава с това, с което и досега се опитват да го занимават – той не може да бъде реален/реалистичен. Той просто не може никога да достигне до такова ниво; киното се занимава с тези неща. Театърът трябва да присъства така, все едно, че сме в небето, в небето трябва да се случва, на някакво друго място, а не да се опитва да е житейски правдив.
Милена Михайлова: Една от съвременните тенденции обаче е т. нар. “реалити естетика” в театъра…
Захари Бахаров: Така ли? Дай ми пример. Кое е “реалити естетика”?
Милена Михайлова: „Чайка” на Арпад Шилинг например – гостува и на международния театрален фестивал „Варненско лято” през 2006 година.
Захари Бахаров: А, да, сещам се, унгарското представление… Аз на такова нещо не мога да му повярвам никога. Макар че, защо пък да не мога да повярвам… мога, възможно е. Театърът да става някак си тъничко, да го усетиш съвсем реално – може. Въпросът е какво искаме да ни даде театърът. Аз харесвам когато нещата са много фантастични. Любимият ми спектакъл, единственият, който действително ми е повлиял, успял е истински да ме потресе, е „Дванайсета нощ” на Роберт Стуруа. Там беше като в облаче. Харесвам когато представлението моментално ме понася нанякъде, „изстрелва” ме и повече въобще не се занимавам с въпроси като – това метафора на какво е, реалистично ли е или какво… Искам моментално да отидем на небето, да е приказка, да има духове и тези всичките същества не желая да са хора. Никой от тях не е човек – не мога да повярвам, че дори в „Чайка”, дори в най-реалистичните произведения, това са хора. Това не са хора. Това е животът на човешкия дух. Нали така е казал Пушкин…
Милена Михайлова: Първата ти роля на професионална сцена е на синьор Капулети от „Ромео и Жулиета”, реж. Лилия Абаджиева (2001 г., НТ „Ив. Вазов”), впоследствие участва и в спектаклите й по Чехов „Платонов” и „Чайка”, които се отличаваха със свободна интерпретация върху текста, фрагментарност, зрелищност. Как се чувстваше в този тип театър, как повлия той върху актьорските ти умения, върху театралния ти път напред?
Захари Бахаров: „Ромео и Жулиета” беше великолепен спектакъл, много си го обичах. Сега като си давам сметка – оттогава никога вече не съм имал проблеми да ми бъде накъсано, фрагментарно действието, нямам проблем да скачам от едно в друго, нямам необходимост от явна причинно-следствена връзка. Не ми е проблем да присъствам и в неща, в които движението е водещо изразно средство (за сметка на текста например). Но има актьори, за които е проблем, разбираш ли, защото им изглежда като балет. А аз съм възпитан да го мога, което със сигурност се дължи на Лили Абаджиева и на това, което сме правили заедно. Харесвам такива неща и се впускам в тях абсолютно смело. Преди нямах подобна нагласа, пълно дърво съм, и ако не беше участието ми в спектаклите на Лили, сигурно и досега щях да имам съпротива спрямо този вид театър. Тя репетира като задава теми и се правят разни опити, етюди, парчета по тях. А аз тогава бях III курс в НАТФИЗ и ми беше неудобно да излизам на сцената и да опитвам каквото си искам. А около мен бяха хора с много повече опит, които измисляха по двайсет неща, ей така, свободно, безотговорно. На мен ми беше трудно да изляза и безотговорно да правя нещо, което няма начало, среда, край. И досега харесвам всичко да ми е подредено. Оттогава обаче съм изминал много път, сега мога просто да излизам на сцената и да пробвам неща, без да си поставям граница докъде мога да опитвам. Което си е сложен процес, а и той не е завършил… Теди Москов ме е освобождавал много, именно в това отношение – безотговорно да тръгвам нанякъде, той да ме води и аз да довършвам. Особено като става дума за импровизации, които трябва да бъдат смешни. Такава беше и работата ни върху „Пушката ще гръмне след антракта”. Теди, разбира се и Сашо (Морфов), и Лили са крайъгълен камък в настройването ми на тази честота – да излизам на сцената и да импровизирам.
Милена Михайлова: Каква трябва да е връзката между режисьора и актьора в театъра – как гледаш на възможността актьорът да е съавтор в един спектакъл?
Захари Бахаров: Виж, актьорът иска постоянно да бъде съавтор, но като го оставят да има категорично мнение и да е автор/съавтор, и му се каже: „Добре, как да стане?”, веднага следва отговорът: „Къде е режисьорът, защо той не каже как да стане?!”. А когато някой те натиска много за нещо, ти казваш: „Какъв е пък тоя сега, защо така, аз да не съм кукла, да не съм прост изпълнител, аз съм съавтор и мога да имам лично мнение”. Баланс не може да има, границата винаги „плува” нанякъде. Днес съм съавтор, утре съм кукла на конци, вдругиден аз решавам сцената с някаква идея. Зависи и от режисьора, разбира се. Но в крайна сметка, ние се събираме, за да направим нещо заедно.
Милена Михайлова: А какво е според теб „съвременна актьорска игра” и как разпознаваш себе си в това определение?
Захари Бахаров: Не мога да преценя съвсем… кое е съвременно и кое не е… Считам за несъвременно да се правиш, че не си на сцената и че например – „Аз съм в образ и не виждам, че има публика, не виждам, че има прожектор, не виждам, че помощник-режисьорката е вляво…”. Този тип лъжи ми се струват не само несъвременни, ами пълна глупост, наивност някаква. Не мисля, че публиката се занимава с това да ми вярва, че аз съм Хамлет. Тя се занимава с нещо по-особено, по-скоро с „Аз като Хамлет, тя – гледайки ме”, което обаче не бива да изключва необходимостта самият аз да изглеждам истински. Има едно „ръбче” там… Според мен съвременното актьорско майсторство седи на едно „ръбче”… постоянно знае, че публиката е там и е във взаимодействие с нея, връзката е „Аз. Персонажът. Публиката”, но не става въпрос за „Аз съм персонажа”, не е тотално превъплъщение, не е и някакво коментиращо присъствие. Някъде на ръба между двете има една много фина граница, която като се постигне, се получава много добре. Усещал съм го това „ръбче” на сцената, когато текстът го позволява, знам го интуитивно къде е, но ми е трудно да го „облека” в думи. То е в момент от представлението… Когато ми се получат нещата, значи съм усетил именно „ръбчето”. Най-пълноценно се чувствам там. Тогава ми е най-интересно – когато седя, виждам персонажа, стои пред мен, върви, действа си… Аз, Захари, наблюдавам персонажа, наблюдавам и публиката, обаче изобщо не съм нещо различно – нито от публиката, нито от персонажа. Един особен триъгълник се получава. С кожата си усещам, като стане.
Милена Михайлова: Това, което казваш ми напомня за една мисъл на Михаил Чехов. Той смята, че верните творчески чувства идват от дълбините на подсъзнанието. Как ти, актьорът, постигаш тази истинност по време на репетиции и след това, как общуваш с персонажите си?
Захари Бахаров: При всяко положение тръгвам от текста. Да, вероятно трябва да се стигне до подсъзнанието, ако искаш да отидеш където трябва. Много често обаче, за мен и за други актьори този път – от текста до подсъзнанието и после обратно към персонажа, и към това да си истински на сцената – прекъсва много по-рано. Но получилите се изпълнения не са по-лоши. Иначе, да – пътят е натам, към подсъзнанието. Ти пълниш, пълниш съзнанието и то като през цедчица изсипва в подсъзнанието; след което чакаш отговор. А ако от подсъзнанието „никой” не се обади, какво правим? Не излизаме на сцената… защото има и такива случаи. Понякога, ако то започне да работи, ти вече нямаш съзнателен поглед върху случващото се. Тогава и въпросът – доколко аз съм персонажите си? – остава без отговор, защото моята работа е да нямам отговор, поне от един момент нататък. Ако съзнаваме какво правим, тогава имаме отговори… тогава знам как съм направил едно или друго. Но ако приемем, че подсъзнанието взаимодейства с актьора, ако изобщо можем да говорим, че се получава нещо като „превъплъщение”, то винаги се случва без усилие, елегантно, без да усетиш. Когато се напъвам да изиграя нещо и полагам много усилия, то обикновено не става. Значи някъде преди това има прекъсната връзка. Стремя се към обратното, разбира се. Тогава ми се получават най-хубавите неща и в тях се чувствам най-добре.
Милена Михайлова: Харесва ми твоят Сганарел в спектакъла „Дон Жуан” на Александър Морфов – с неговата ироничност, но и сериозност, тъга; не слуга, а приятел, съвест за Дон Жуан – в какво се състоеше процесът на изграждане на персонажа ти?
Захари Бахаров: Точно така е решен моят Сганарел. Трябва обаче да кажа, че сме съкращавали текста, а и досега има места в него, които изискват интервенция, през някакви задачи да ги прекарвам, защото ми звучат по-скоро като написани за един благородник и за един човек от народа, слуга. Иначе всичко е оформено по Дон Жуан – накъдето отива Дон Жуан, натам отиваме и със Сганарел. И аз, и Деян (Донков), и Сашо (Морфов) гледахме на тях като на едно цяло. Не бих казал като на един персонаж, а като на части от… не, ще бъде ограничено, ако кажем „това са двете страни на едно и също нещо… доброто и лошото…”. Те биха били един и същи човек, ако нямаха някои много съществени разлики помежду си, които ги правят „двама” – единият го е страх, другият не го е страх, единият има чувство за мярка, другият няма и т. н. Сганарел е „поддържаща роля” в истинския смисъл на думата. Какво трябва да направи Сганарел сега, за да разберем още нещо за Дон Жуан? Дон Жуан на Деян е съставна част от това, което аз правя. Актьорската провокация за мен тук е много по-голяма, отколкото е била друг път. Да се работи за Дон Жуан със съзнанието, че по този начин се изгражда и моят образ – Сганарел. Всъщност, то винаги е така. Ако играеш за партньора си, персонажът ти се получава. Няма какво друго да правиш, освен да играеш за партньора, тогава и целият спектакъл става добър.
Милена Михайлова: Участваш в два спектакъла на Явор Гърдев – „Крал Лир” и „Старицата от Калкута”, също и във филма му „Дзифт”. Явно си допадате, познавате се добре – какъв е подходът му към актьора, какво ти харесва в съвместната ви работа?
Захари Бахаров: Да, считам, че работя добре с Явор. Имаме си наш сленг, разбираме се. Посоките, в които работи са ми близки. Възлага ми отговорност, има ми доверие. Що се отнася до работата му с мен… Явор нарежда… да кажем… пясъчника, Фичо (Никола Тороманов) решава къде ще са пързалките, казват какво горе-долу ще е, на какво можем да си играем и на какво не – ще имаш кофичка, лопатка и формичка, не можеш да имаш лейка, защото ще стане мокро, не можеш да садиш цветя, защото е тъпо и не можеш да ядеш пясъка – защото е вредно. Определят се тези неща, след което си поставен вътре в пясъчника и оттам започва отговорността ти. Аз имам и свободата, и отговорността. Има неща, които са оставени в моите ръце. Не в смисъл, че Явор ме оставя да си правя каквото искам, а че разчита да свърша моята част от работата. Например – идеята за това персонажът ми Шутът от „Крал Лир” да бъде шут-пънкар беше абсолютно готова, когато ме запознаха с нея. На второто четене на пиесата Явор каза: „Ти ще бъдеш пънкар”. Аз си мислех, че използва думата „пънкар” като метафора, но не беше така. Фичо пък реши как ще бъда облечен… с английските знамена и т. н. Пясъчникът беше оформен, бяха дадени лопатките и кофичките и аз се занимавах с тях.
Милена Михайлова: В „Старицата от Калкута” всеки от актьорите играе по няколко роли, редят се всевъзможни скечове, комедийното прераства в ирония/гротеска, ти дори се впускаш в пародийно рап-изпълнение – с какво чисто актьорски те провокира този спектакъл, а и текстовете на Ханох Левин?
Захари Бахаров: В началото, докато прочетем всички откъси, не можех да си поема въздух от смях. Този абсурд и черният хумор в текстовете на Левин са ми много близки и забавни. Но след като започнахме да поставяме, да разиграваме персонажи, да търсим причинно-следствени връзки, изведнъж престана да ни бъде смешно и откъсите не се получаваха. Ако съм изминал някакъв път в случая, той се състои в това, че не съм се занимавал с изграждането на персонажи, а с „Аз, актьорът, взаимодействам с текста”. И то дотолкова, че текстът да стои на един „ръб” – да, текстът го казва човек, не рецитирам, но гледам да не му отнемам нищо и да не му давам нищо от себе си. Текстът си е отделно същество, което аз само побутвам и го давам на публиката. Без да го интерпретирам, защото иначе нищо не се получава. Виждал съм тези текстове просто да не се получават, което е пълна мъка за публиката, за мен, за всички. Това е свързано и с онова „ръбче”, за което ти казах по-горе. Разбрах, че само когато съм на ръба… а-а-а да се разсмея, т. е. когато имам съзнание за абсурда, който изговарям – само тогава и откъсите се получават. И аз много често минавам границата и истински се разсмивам. Ако е само изговорен текст – не става, ако съм „вътре” в него и това са неща, които наистина ми се случват – също не става. И отново стигаме до „ръбчето” – става само когато си на ръба на персонажа, на ръба на това „да си там”, на ръба на това „да не си там”.
Милена Михайлова: Първата ти голяма кино-роля е във филма ”Дзифт”. В киното актьорът никога не изиграва цялата роля, а само части от нея, но в случая твоят персонаж Молеца е изграден на няколко нива – гласът му зад кадър, който разказва, коментира събития от екрана, физическото му присъствие в кадър и реалният диалог между него и останалите герои. Как постигна целостта на образа си?
Захари Бахаров: Когато сценарият е плътен, тогава и „парчетата” са ясни, а и всеки епизод си има заглавие. Ако написаното е хубаво, категорично, има ясно действие, за мен не е проблем да вляза в него за секунди, да направя връзка между един и друг момент. От значение е и присъствието ми в реална среда, също и това, че бях облечен 45 дена по 12 часа като персонажа си. А и след репетициите с Явор вече бях наясно какво трябва да бъде „цялото”. Знаех за Молеца много повече от всеки друг. Познавах си човека, усещах го. Оттук и всяка поредна сцена беше ясна. Гласът зад кадър съм го записвал впоследствие, той „гледа” персонажа някъде отгоре. Имаше опити текстът зад кадър да бъде по-ангажиран със случващото се, но се оказа, че това не работи и го оставихме да е съвсем хладен към събитията. Аз не играя изговаряното от този voice-over; той ни отделя от реалността и от някаква нормална историйка. Оттук и присъствието в кадъра трябваше да бъде възможно най-автентично, възможно най-простичко. Ако и аз играех особено, щеше да бъде странно. Има достатъчно неща във филма, които отчуждават – гласът зад кадър, черно-бялото изображение, историята е откачена, говорят се някакви особени неща и „вътре” трябваше да има един пласт, на който да вярваме, нали?
Милена Михайлова: Как „Дзифт” обогати актьорското ти „аз” и каква е разликата между актьорската игра в театъра и в киното според теб? Знам, че си участвал и в чужди продукции – не ти ли липсва живата енергия на публиката, когато си пред камерата?
Захари Бахаров: Ако знам нещо за киното изобщо, с моите две стъпки пред камерата, то определено съм го научил от работата си върху „Дзифт”. От срещата с мастити кинаджии – например Емо Христов, който много ми помагаше. Що се отнася до актьорската игра в театъра и в киното – дори скоростта, с която се обръщаш, може да е много различна понякога. Нивото на концентрация в киното е различно от това на театралната сцена. Там има един спортен ритъм и трябва да си в постоянна кондиция, без да се изморяваш. В театъра се концентрирам за два часа, колкото трае представлението, а в киното двата часа са всъщност 45 дена. Трябва да седиш в нисък старт непрекъснато. На снимачната площадка има хора, има и камера, знаеш, че тя е там, но трябва да забравиш, че е там. Иначе публика има и на снимачната площадка. Сещам се какво казва Никита Михалков по този въпрос – „Публика са осветителите, озвучителите, целият екип и затова, когато в мой филм се работи и по време на кадър осветителят си погледне часовника, той бива уволнен моментално, защото така разконцентрира актьорите”. А артистът има нужда от концентрация. Партньорът ми също е там, което е най-важното. Искам да се снимат повече филми. Искам да разбирам от кино, защото там, освен чисто актьорските детайли, има и цял куп технически неща, които е хубаво да се знаят. Искам да се занимавам и с театър, разбира се. Но аз имам по 15 представления на месец, получавам театър в големи дози, а в киното не съм толкова много и затова съм жаден… Жаден съм за кино!
февруари 2009
Comments are closed.