Статии

Интервю на Деница Езекиева[1]

Захари Карабашлиев  е от авторите, променящи литературния пейзаж у нас. Още с първия си роман „18% сиво“ той печели наградата „Цветето на Хеликон“ през 2008 г., а в края на 2022 г. Столична библиотека му връчи спецалната си награда за най-четена книга за романа му „Опашката“. След постановката на този негов роман в Драматичен театър „Иван Радоев“ от Явор Гърдев можем да мислим З. Карабашлиев и като важен автор за процесите в новата българска драматургия.

Деница Езекиева: Каква е настройката на един автор на проза да се насочи към драматургични текстове, свързано ли е със засилен интерес към ситуацията на сцената – работа с режисьорски интерпретации, актьори, сценография, или е свързано с интерес към сценарно писане и диалози?

Захари Карабашлиев: Всъщност аз не съм се „насочил“ към драматургичното писане отскоро, защото то в известен смисъл предхожда другото. Ако не броя първите си разкази и текстове от студентските години, преди да бъде публикуван дебютният ми роман, аз вече имах поставяна пиеса. Мога да кажа, че писането за сцена ми създава искрена радост, докато го правя (и често носи разочарование в резултата), докато писането на проза ми създава трудности в процеса, но пък радост от резултата.

Имам моменти – като този, в който се намирам сега например – в които съм разкъсван между двете. Имам повече от една история, които трябва да разкажа и трябва да взема решение. А от това решение зависи годината ми занапред.

На въпроса ви за интереса към самата сцена – режисьорски интерпретации, сценография, работа с актьори – имам, разбира се, но здравословен слава Богу, не от ревност към текста. Наблюдението на репетиционния процес ме прави по-добър автор в следващата пиеса, това е.

Деница Езекиева: Какъв беше процесът по написване на самата пиеса „Опашката“, първоначално е била пиеса, впоследствие роман? Как беше структурирана основната ситуация, персонажите?

Захари Карабашлиев: „Опашката“ започнах като пиеса през зимата на 2014 г., мисля. Покълна внезапно от един среднощен разговор с жена ми Вера, след като бяхме гледали някаква постановка, а после ходихме и на ресторант. „Какво, ако…“ е един от отключващите въображението на всеки творец въпроси. Какво, ако една сутрин се събудиш като хлебарка? Какво, ако един ден носът ти заживее свой собствен живот? Какво, ако се влюбиш в… коза? Та, в този разговор тогава си казах, какво, ако един писател внезапно открие, че годеницата му се е сдобила с опашка? Истинска опашка. И докато пием вино и се шегуваме, фантазираме и импровизираме, жена ми в един момент каза: качвай се горе и го пиши това. Което и направих. Първата сцена от пиесата е почти идентична с тази първа чернова от онази зимна вечер. Както обикновено става обаче, тези първи страници останаха в компютъра ми докъм 2018 г., но сюжетът продължи да зрее. Към откачената идея за опашката се появи и предложението към героя за участие в президентски избори. Идеята за физическата аномалия „опашка“ у жената се превърна в идея за моралната аномалия на героя, който сцена след сцена се превръща от нормален човек в политическо животно. Развих темата за заразата на властта, за моралната мутация, разположена в едно съвсем близко дистопично бъдеще, разтърсвано от световни граждански размирици и икономическо пренареждане.

Процесът на писане включваше освен всичко друго (митология, философия, политикономия) и кратко медия обучение в предизборна риторика в оборудвано тренинг студио за бъдещи политици от истински политически ПР. Беше си доста „истинско“, защото държах да бъда съвсем близо до героя си, да вляза в обувките му, следвайки собствените си инстинкти. Всъщност писането ми е изследване характера на героя и неговия „глас“, докато се движа с него и минавам от конфликт в конфликт, като пътьом изграждам и структурата на пиесата. Привърженик съм на ясна триактова структура с начало, среда и край (не задължително в този ред), водещи към катарзис. (Общо взето от Аристотел насам малко неща в човешката природа са се променили.) Когато бях готов с пиесата, я пратих на Явор Гърдев, той я хареса и започна да ѝ търси дом. А аз се върнах към полунаписания си роман със същия сюжет, завърших го и той бе публикуван. Пиесата излезе на сцена след романа. Но пиесата го предхожда с години.

Деница Езекиева: Работихте ли съвместно с Явор Гърдев по оформянето на типологиите на отделните персонажи, възловите им прояви, развитието, промените които настъпват в тях?

Захари Карабашлиев: Аз имам доверие на режисьори, които имат доверие на текстовете ми. И Явор Гърдев е такъв режисьор. Поверих пиесата си на неговата чувствителност, интелект и режисьорски опит. Не се опитвам да се меся в работата му, не „надзъртам“ зад рамото му в репетиционния процес, не давам акъли, не „бабувам“, защото си давам сметка колко осакатяващо творчеството на всеки режисьор би било това. Вярвам, че всеки доказал се с работата си творец трябва да има своята свобода, да има право на своите решения. Явор чете романа и направи предложения, които приех, аз дадох бележки, които той прие. Например Явор предложи персонажите да нямат лични имена, а да са функции: Кандидатът, Наставникът, Любимата, Съблазнителката, Майката, Братът, Синът и т.н. Изчистени декори, осветление, музика, костюми – всичко в пиесата рефлектира неговото политическо „разчитане“ на текста.

Деница Езекиева: „Опашката“ протича на своеобразен „ръб“ на фикционалното, публицистичното и фантазното писане, имаше ли жанрови форми, към които се стремяхте предварително и в процеса на работа?

Захари Карабашлиев: Не, не следвах никакви жанрови трасета. Даже не съм сигурен къде бих могъл да разположа жанрово „Опашката“… При писането ѝ препрочитах „Майстора и Маргарита“, „Чумата“ и есетата на Камю, „1984“ и есетата на Оруел, „Републиката“ на Платон, „Тоталитаризмът“ на Хана Аренд, Джорджо Агамбен, Бодрияр, сега като се замисля, към драматургия дори май не съм посягал. Моят персонаж изминава своята емоционална и драматургична арка, извървява пътя, взема тежките си решения и плаща цената на промяната си. В този смисъл е дълбоко трагичен. Но пък тонът на пиесата, темпото, ситуациите са комични. Не съм се замислял по този въпрос. Вие как я определяте?

Деница Езекиева: Бихте ли разказали повече за изходните позиции на основните персонажи и как те са свързани с актуалните процеси, през които ние днес преминаваме, политически турбуленции, несигурност, страх, разпадане на общностите?

Захари Карабашлиев: Основният персонаж в романа е Павел, писател и драматург в Народния театър (това много преди на мен да ми бъде предложена тази длъжност), чийто живот се обръща с главата надолу, когато разбира за опашката на жената, която обича повече от всичко. И се обръща още веднъж, когато получава предложението да участва в идващите президентските избори и гарантирано да ги спечели, всичко е уредено. Той е раздвоен – дали да избере обезпечено съществуване и творчество, или да се гмурне в несигурна политическа кариера в раздирана от протести страна. Нещо го кара да вярва, че именно той е предопределен да изведе страната към по-светлата страна на историята. Но става ясно, че няма как да спечели изборите, ако жена му има опашка.

Проблемът за постоянното затъване на цивилизования свят в блатото на овластената посредственост, морална корупция, хаос ни изправя пред големия въпрос: какво правя аз срещу това, мога ли да помогна срещу злото, с политическо участие ли? Всеки от персонажите в една или друга степен минава през политическото… И Явор Гърдев подчерта и изведе именно политическата линия като основна и подчиняваща всички останали.

Деница Езекиева: Като критик бих казала че „Опашката“ е пиеса за отказа от очакването на по-добро, за живеене сред разпадналите ни се мечти. Какви са вашите наблюдения след излизането на „Опашката“ като театрален спектакъл? Кои ваши намерения като автор се разчетоха и разбраха най-добре?

Захари Карабашлиев: Имах опасения, че предварителната нагласа на публиката би могла да попречи на едно неизкушено съпреживяване, имаше опасност да се случи така, че в съзнанието на зрителя политическото съдържание да се локализира, да се „одомашни“, да се търсят (съзнателно или не) аналогии със случващото се вън от театъра, един вид гледащият да е погълнат от усилието да разпознава кое от случващото се на сцената би могло да е случващо се „в действителност“,  вместо да съпреживее драмата на героите. С облекчение мога да кажа, че това не се случи. Публиката получи автентично театрално изживяване и това се дължи на работата на Гърдев и умението му да извади добре познати актьори (Карамазов, Билалов, Светлана Янчева) от зоната им на разпознаваемост, да ги „повдигне“ на едно друго ниво, танцувайки по ръба на сатирата, но без да ѝ се отдаде.

Деница Езекиева: Как сцената и театърът, режисьорът Явор Гърдев и актьорите развиха и възприеха пиесата, промениха ли вашия първоначален възглед за нея?

Захари Карабашлиев: В момента, в който пиесата се поеме от други творци (каквито са режисьорът и актьорите), аз като автор отстъпих. С Явор обсъждахме неговата адаптация на изходния материал, но единствено поради това, че той е изключително почтен към текста. А не беше длъжен.

Даница Езекиева: Как разчитате нуждата на публиката от среща с драматургия и изкуство, което се занимава с най-актуалните социални, политически и колективни проблеми? Как изкуството в този смисъл терапевтира травмата от загубата на илюзии?

Захари Карабашлиев: Аз не знам каква е нуждата на „публиката“. Не вярвам, че такава въображаема общност „публиката“ въобще съществува – както в театъра, така и в литературата. Предпочитам да пиша за няколко души, а не „за публиката“ и се радвам, когато виждам пълни салони. Което е по-добре, отколкото да пиша „за публиката“ и да дойдат няколко души.

Чувал съм често преди „на хората им омръзна да ги занимават с…, затова дайте нещо друго, нещо по-така“. В това многоточие може да разположите всичко от политика до семейна драма. А аз винаги съм се вълнувал от политика, от големите колективни конфликти и провали. И винаги съм подозирал (а вече съм и убеден), че те са резултат на индивидуални конфликти и провали. Които пък са територия на театъра: от Софокъл, през Шекспир, Топ Стопард… Така че докато няколкото души, за които пиша приемат работата ми, ще продължавам да дълбая в тези проблеми. Относно терапевтичната функция на изкуството – ако не е надценена, тя е съвсем временна, мигновена. В края на краищата всичко, което правим в театъра: от началото на писането, през всички перипетии и мъки, всички тези месеци и часове, цялото това търсене и пот и това викане, всичко до последното „въртене“ след изтощителен репетиционен период е само за да се стигне до онзи кратък и така трудно постижим на сцена ефект на финала, онова „изчистване“ от злобата на деня, мига преди аплодисментите, катарзиса…

Деница Езекиева: Промени ли писането на драматургия писането ви въобще, а и мисленето ви за литературата?

Захари Карабашлиев: Казвали са ми, че „имам ухо“ за диалога. Аз обичам диалозите, начина, по който хората говорят, какво казват и най-вече какво НЕ казват, докато говорят. Обичам действието в диалога, речта в действие, перформативния характер на словото… Отделно обичам освен увлекателния сюжет и силна идея да видя и една красиво построена пиеса, оценявам занаята. На английски вторият корен на playwright (wright) означава „строител, градител, майстор“.

Деница Езекиева: Четейки новата ви пиеса „Талант“, поставена от Василена Радева в Драматичен театър „Иван Радоев“ – Плевен, считам, че сте мислили много сериозно не само върху персонажите, но и върху цялостната ситуация на сцената, много категорични и ясни ремарки за действието и отношенията. Какво е новото в тази пиеса, което открихте за себе си като автор на текстове за театър? Как се променяше самата пиеса вследствие на работата ви с Василена Радева?

Захари Карабашлиев: Когато пиша за сцена, аз всъщност пиша за актьорите на сцената. Моето желание е да изградя пиесата така, че да може да се играе в една или две стаи. Вярвам, че това е работата ми – да създам персонажи, които са в конфликт, който няма как да се разреши от само себе си; да конструирам една неразрешима по нормален начин ситуация, която на всичко отгоре и да има въздействащ катарзисен ефект върху зрителя. Всичко, което може да допринесе за това, е добре дошло, всичко, което пречи, е нежелано. Новото в „Талант“ е, че всичко там започна съвсем отзад напред. Написах я за двама точно определени актьори (Стоян Дойчев и Алек Алексиев) и я съобразих с техните индивидуалности и умения – бях привлечен от „братската“ динамика помежду им и исках не просто да я запазя, а и „уголемя“. После дойде ковидът, после намерихме правилния режисьор и репетирахме в апартаменти и офиси, после намерихме правилния театър… Въобще от краката за главата. Всичко беше по най-нестандартния начин, но се получи. С Василена Радева се работи изключително добре – тя има творческа смелост, рискува, опитва, не се страхува, експериментира, но винаги с уважение към текста, без да налага свои решения, винаги с мисълта за цялото.

Деница Езекиева: Какви са мислите ви за променящата се ситуация в българския театър днес? Бихте ли ни споделили повече за същностните си мотиви да напуснете Народен театър „Иван Вазов“? Какво се промени за вас в театъра въобще?

Захари Карабашлиев: Не мога да преценя дали има „променяща се ситуация в българския театър днес“. Виждам, че има дефицит на качествена българска драматургия, така както имаше преди и на качествена българска проза. Но това е здравословен, преодолим дефицит, това не е липса. Има глад у българския театрален зрител да влезе в салон, да седне и да се срещне със… самия себе си. Това вече се случи в литературата, от няколко години насам най-купуваните заглавия в българските книжарници са на български автори. Във френските книжарници са френски автори, в немските са немски, в хърватските хърватски и т.н. И това е най-нормалното. Театърът дава възможност да видим собствените си проблеми изнесени на сцена, пред очите ни, овъншнени, режисирани, изиграни, осветени, озвучени и поне за кратко – разрешени. Театърът ни среща с кризите ни, които, ако са добре написани и изиграни, се превръщат от локални, български в универсални. За да можем да излезем разтърсени и облекчени, че не сме сами. Че е имало и друг, който е минавал през погрешни решения, лоша любов, тежка, раздяла, смърт на близък и т.н.

За Народния театър… Нямал съм някакъв друг мотив, освен този, който вече съм споделял – оставката ми беше мой личен акт на несъгласие с ръководството, който акт дойде, след като опитах да помогна с думи. И аз, и Явор Гърдев опитахме с думи. Не се получи. И мисля, че има моменти, в които морални аргументи, здрав разум, елементарна логика, изречения… просто не работят. В такива ситуации всеки трябва да избира – да бъде или да не бъде част от нещо, което не приема. Аз избрах да не бъда. Толкова.

Деница Езекиева: Току-що получихте наградата на Столична библиотека за най-четена книга на 2022 година, каква е отговорността на автора след подобно признание?

Захари Карабашлиев: Отговорността на автора, мисля, е единствено към таланта, който му е даден назаем за известно време. Как го ползваш този талант – дали го развиваш и вървиш напред към непознати територии, или цял живот пишеш едно и също с различни герои и корици от страх да не загубиш аудиторията си. А има и една чисто човешка отговорност и тя е към собствения ти морален компас – докъде можеш да даваш отклонения и в кой момент да кажеш: не, благодаря.

Януари, 2023

[1] Деница Езекиева е театровед, докторант в Института за изследване на изкуствата с тема върху съвременната българска драматургия. Част от екипа на платформата „Световен театър в София“. Публикува статии във вестник „Сега“, „Литературен вестник“ и Портал „Култура“.