Статии

Доси Досев (1934–2022) е български актьор, играл на сцените на Драматичен театър – Перник, Сатиричен театър, Драматичен театър – Бургас, Младежки театър, Театър 199 и Театър „София“. Има десетки роли в киното и телевизионния театър. Носител на награди и отличия.

Доси Досев напусна този живот на 88 години, а до последно го срещах на различни събития енергичен и усмихнат. И добронамерен, предразполагащ към сърдечен разговор. Не че е имал привилегията да живее безгрижно и безпроблемно. Все си мисля, че имаше таланта да гледа на случващото се като на приключение или неизбежност. Може като истински добър актьор да е показвал на другите само това, което той иска. Изглеждаше като стар морски вълк – брадясал, обветрен от слънцето и с множество малки бръчици около отворените си за света сини очи.  Ако се вгледаме  в лицето му, ще открием, че е и тъжно, и усмихнато.  Има нещо детинско в него, но и лукаво. Такъв бе и на сцената. Имаше обаятелно излъчване, защото Доси Досев владееше театралността, която не чувства бутафорията на сцената.  Взаимодействието между живота и романтичната мечтателност бе сложно и многообразно при него. В някои роли той се опитваше да издигне живота до поетическия идеал, другаде – да приземи този идеал до самия живот и да го обогати. Неговата тема в изкуството бе човешката доброта. Не добротата на всяка цена, а тази, която има стойност. Във всяка своя роля, а той изигра и някои герои от неизбежната за времето до 1989 година номенклатурна героика, той влагаше усещането за необходимост от човечност, търсеше скритите мотиви на персонажа си.

Актьорът Доси Досев, изиграл десетки роли в киното и театъра е роден на 12 април 1934 г. в София, в деня, който години по-късно е обявен за ден на космонавтиката, но детската му мечта не е била да бъде летец, а да прекара живота си на кораб, да засити копнежа си към морето като символ на волност, на простор, на свобода. Завършва военнотехническо училище и се готви за военноморската академия, когато случайността го изправя пред дилемата – сцената или морската шир. Съдбата го отвежда през един септемврийски ден пред Театралния институт и той взема съдбоносното решение – да стане актьор. Нужни са му няколко дни, за да избере и научи изпитните материали и да се яви пред комисията за избор. От този момент Театърът поглъща Доси Досев –  в актьорския клас на проф. Стефан Сърчаджиев. Направил вече своя избор, той превръща в свой дом театралната сцена. Играе прекрасни и разнообразни роли още от студентската скамейка – ту е искрящ от остроумие и жизнерадост, ту ярък в трагикомична обемност. Той се налага преди всичко с искреността на своите преживявания.

След завършването си през 1955 г. заминава за един сезон в Пернишкия театър, където дебютира в ролята на Милко от „Иванко” на Васил Друмев.. Следващия сезон е актьор в новообразувания Сатиричен театър, където играе изобретателя Чудаков в „Баня” на Маяковски. Когато в Бургас се събират Леон Даниел, Вили Цанков, Методи Андонов и Юлия Огнянова, Доси Досев заминава към морето. Три сезона талантът му разцъфтява там, изиграва десетина роли, които се превръщат в значителни завоевания за творческата му биография.  За този етап от професионалното му развитие Ана Иванова пише  в книгата си „Незабравимите“ с уважение и възхищение: „Той е  вълнуващ Езоп, лирична възхвала на човека в окови в „Езоп“ на Фигейреду, атрактивен Епиходов във „Вишнева градина“ на Чехов, поетично философски Андрей във „Всяка есенна вечер“ на Иван Пейчев, а в „Сизиф и Смъртта“ на Р. Мерл изиграва Сизиф – бога на войната, който намира пътечки до сърцето и душата, защото в него има много тъга, и смях, и мисъл, и много чувства, които не могат да не достигнат до съзнанието на зрителя. И още един творчески връх завоюва Доси Досев на бургаска сцена – Ахмед Риза от „Чудак” на Назъм Хикмет – в този чист и ясен спектакъл на Леон Даниел актьорът намира простор за голямата мисъл, без битови подробности и лъкатушения на усложнения психологизъм Доси Досев постига внушението на истинските чувства – зрели, дълбоки, силни. Вече е дал категорична заявка, че ще е актьор, разположен в необятните пространства между трагичното и комичното“[1].

Когато трупата в Бургас се разпада под външен натиск, Доси Досев също напуска театъра. Първоначално постъпва като актьор в Младежкия театър. Там Доси Досев изиграва една от най-експресивните си трагедийни роли – на Иван Петрович в „Унижените и оскърбените” от Достоевски. Неговият герой сякаш изплува от мрака на нищетата и душната безпросветност на епохата, за да отправи в зрителната зала своите човечни очи. Дълбоката му емоционалност, проникната от тънък лиризъм му дава възможност да премине през различни състояния. Достигнал до дълбините на трагичното, обагрил трагиката с тънък лиризъм, преминал и през ярки комедийни образи, Доси Досев едва ли по-нататък е изпитвал затруднение в интерпретирането на различните жанрове. В Младежкия театър настъпват проблеми и промени и той се премества в „Театър на поезията и естрадата“. Там Доси Досев изиграва Нил от „Еснафи” на Горки – изпълнен с язвителен сарказъм, но и жизнелюбие, Марин в „Лодка в гората” на Хайтов – странна смесица от лиризъм и битова характерност, комедийна обаятелност и внезапна гротескност. Тези роли изострят усета му към истинността на актьорските преживявания.

Става един от основателите на Театър „София”, където твори повече от 45 години и остава до края на творческия си път. В годините там Доси Досев има възможността да се срещне с различни, интересни и провокативни режисьори и десетки нови жанрово разнообразни сценични образи. Един от върховете на актьорските му постижения е образът на Снегирьов от „Момчета” на В. Розов. Тази роля той разполага в обема между две крайности, развива я в широката амплитуда на гордостта и унижението, виновност и невинност, страдалец и мъчител. Хиперболата, неистовата озлобеност и мрачната ожесточеност на Снегирьов диктуват вътрешната сила на неговата трагика. Доси Досев търси подвижността, богатството на вътрешните движения и неговият герой е униженият човек, който непрекъснато надява маската на гордостта и самочувствието и сваля тази маска, за да погледне света с болката на една гримаса. Способността на Доси Досев вътрешно да моделира своите образи, да съчетава портретната характеристика със задълбочено проникване в психологията проличава при всяка негова нова роля. Той съумява да се домогне до сложния процес на превъплъщение в същността на героя.

Доси Досев винаги бранеше своя образ с детинска наивност. И веднага разбираш как го брани със сърцето си. Понякога се защитава от собствената си роля. Притежаваше фалстафска самоирония и естествено се запитваш какъв любопитен Фалстаф би бил на сцената. Доси Досев имаше качеството да обезоръжава, като ви спечелва със своята самоиронична импресия. Имаше безпогрешен усет към това какво е изкуство и истина в изкуството. Инстинктивно той се противопоставяше срещу всякаква преднамереност и догма. Той бе повече импровизатор, отколкото преднамерен „ваятел на образи“.  Неочакван и спонтанен, той изигра един  запомнящ се  Началник в „Златния слон” от Ал. Копков.

Като студенти трябваше в продължение на няколко седмици да гледаме и анализираме постановката на Театър „София” „Луна за несретници” от Юджин О’Нийл, в която Доси Досев изпълняваше ролята на Фил Хоугън. Неговият герой не познаваше ненавистта и омразата. Но когато животът го подтиква към такива чувства, тогава омразата придобива огромна сила. Това е театралността на тънката и сложна изразителност, театралност без театрален жест и поза. Един точно намерен поглед, една градирана пауза, един напрегнат миг на незавършен жест – ето театралността на Доси Досев.

Запомнила съм как умееше да превръща един обикновен жест в сценична находка. Веднъж реквизиторите бяха сложили необходимата му вещ в друг джоб и той прерови всички, докато я намери. Разглеждаше я като откривател и това направи героя му още по – изразителен. Днес си мисля, че той имаше сигурността на творец, който знае как да е господар на сцената, без ефект, без апломб, само със силата на искреността на своето сценично внушение. Многоликите му герои разкриват майсторството на „скрития“ разказ – или както пише за него проф. Любомир Тенев „Понякога в неговите роли има нещо фанатично, тесногръдо, сантиментално. Понякога на сцената е готов на жестокост, стигащ до саморазрушение. По-често е нерешителен и плах, някаква песенна продължителност има жеста и интонацията му, някаква мекота, нещо колебливо и незавършено. Като актьор обича отворената, незавършена композиция на ролята.“[2]

Когато преди години в Театър „София“ започна възстановката на знаменития спектакъл на  Вахтангов „Принцеса Турандот“ от Карло Гоци, режисьорът Рубен Симонов се възхищаваше на способността на Доси Досев да съчетава игровото начало със скритата сложност на внушението. Актьорът владееше тайните на сценичния трик – внезапен и изненадващ като развръзката на виц. И по-скоро в поведението, отколкото в думи. При него сценичното време бе сгъстено и разнообразно. А когато репетираше с Тея Сугарева няколко камерни пиеси на Матей Вишниек под заглавието  Welkome America, Доси Досев бе енергичен и изобретателен наравно с младите участници в постановката. Отпразнува своята 70-годишнина на театрална сцена с постановката на Николина Томанова „Клоунът Джой“ от  Джеръм Килти, а плакатът за празничното събитие бе снимка на актьора и възклицанието „Ура, станах на 70“. Обичаха го в театъра и актьорите, и хората от службите, защото Доси Досев носеше радостта от работата и живота. Умееше да открива красотата в обикновените жестове и думи. Младите търсеха неговата компания, защото имаха какво да научат от него в непринудени разговори. Артистичен бохем, Доси Досев и в най-епизодичната, и в главната роля  имаше качеството да открива проявите на страстта в дълбочината на характера. Неговата стихия се съдържаше в сдържаността, а не в пищното разгръщане на сценичния темперамент. Понякога бе лиричен, друг път крехък, уязвим или изповеден, но винаги устойчив и завършен в изграждането на ролята. В тази интимна близост до живота и човека, до отхвърлената лъжа бе неговият реализъм. Но в средствата си той бе повече импресионист, човек на настроенията и на поетическата мечтателност, които са неповторими негови. Ту искрящ от остроумие, от жизнерадост, ту увличащ с ярката си трагика комик Доси Досев приласкаваше своите зрители с умението си дълбоко да прониква в света на своите герои.

[1] Иванова, Ана. Между трагичното и комичното. В: Незабравимите. Портрети и скици на театрални творци. София: Дамян Яков, 2002, с. 206.

[2] Тенев, Л. Актьор на сърцето. В: Огледала. София: Български писател,1988, с. 184.