Статии

Татяна Лолова (1934–2021). Носителка на наградите: Заслужил артист (1972), Народен артист (1986), Орден „Кирил и Методий“ III степен (1963), награда на Съюза на артистите в България за женска роля за Лидия Василевна в постановката „Старомодна комедия“ (1977), награда на Съюза на артистите в България за женска роля и на „Аскеер“ за женска роля за ролята на Уини в постановката „Щастливи дни“ (1992), награда за женска роля за ролята на Ангелина във филма „Авантюра“ на фестивала „Златната ракла“ (1992), Орден „Стара планина“ (2004).

Изглеждаше лека и много подвижна, като че можеше да затанцува във въздуха – кой знае как се постигаше това впечатление при нейната висока, „снажна“ фигура (използвам в кавички една почти излязла от употреба дума, която ми се струва на мястото си тук). Непрестанно се преобразяваше, лицето ѝ сменяше за миг израженията си. Татяна Лолова изненадваше с понякога светкавичната смяна на маските – ярки, заразителни, много смешни. Играеше, „преправяше се“, слагаше нови и нови чужди „кожи“ върху себе си и все пак си оставаше тя. Уникалното беше именно това съчетание между маската и собственото ѝ лице. Беше изцяло „на показ“ пред погледите, жонглираше с маските органично, защото играта беше самата тя. Тя бе самият Homo Ludens.

Имаше необичайно въздействие върху зрителите. С появата ѝ в пространството между нея и тях нахлуваше животворяща радост, която струеше и в двете посоки. Мисля си, че това беше любов, магическа, театрална любов. Таня Лолова не флиртуваше със зрителя, макар често да се обръщаше директно към него, обменяше с него чувства, мисъл, думи, енергия. Има актьори, които флиртуват, но нейното изкуство беше различно – всеотдайност, с която децата се впускат в игрите. Това не бе игра, за да подкупиш, за да спечелиш на своя страна, да измолиш внимание, да извоюваш самочувствие и успех. Беше лекокрила, щастлива, чиста радост от играта, възторг от театъра и  влюбване в публиката. У Таня Лолова бе съхранена детската невинност и тя бе много въздействаща. Мисля, че подобно усещане предизвикваха у зрителя Григор Вачков и Георги Парцалев, и те притежаваха тази чистота, откровеност, всеотдайност към играта и към зрителя. И той им отвръщаше с обич. Да, наистина, театърът може да събуди силни емоционални реакции – наслада,  възмущение, нетърпимост, влюбване, омагьосване… У Татяна Лолова имаше едно духче, винаги будно и жадно за игра, винаги готово да подскача и да се превърта, да се променя, да изобретява някого, нещо, да заразява със спонтанна радост и да се заразява с енергията, която се връща обратно към нея.

Възпитана е в стилистиката на клоунадата, играла е в буфонадните представления на първите постановки на Сатиричния театър на режисьорите Стефан Сърчаджиев (неин учител в театралния институт) и Гриша Островки, на актьорите Енчо Багаров и Нейчо Попов, а след това в спектаклите на Методи Андонов, който през 60-те години изгражда високото ниво на екипа клоуни. Татяна Лолова става много популярна чрез участията си в естрадни представления. Естрадните представления се захранват от средствата на площадния театър, от неговата импровизационна стихия, от живия, непосредствен контакт със зрителя.  Те целят смях, очистителен от досадата на ежедневието. Татяна Лолова никога не прехвърляше естетическата граница, която разграничава изкуството от вулгарността. Беше интелигентен човек и талантлив импровизатор, търсеше радостта от играта и точно този празничен, карнавален обмен на енергии между себе си и публиката.  „Аз понякога импровизирам и хората си мислят, че всеки път мога да изляза и… хоп, да говоря глупости и тези глупости да са много забавни. Ама не е така. Толкова е рядък, толкова е труден джазът в словото…“[1]

Не само всеотдайно се впускаше в авантюрата на всеки спектакъл, но и анализираше себе си на сцената в съответния жанр. Една от най-силните ѝ роли беше на Уини в „Щастливи дни“ от С. Бекет – вариация на заглавието с изпуснато от режисьора Гриша Островски „О“ на оригиналното Бекетово заглавие „О, щастливи дни“. Появата ѝ в тази роля бе изненадваща. Българската публика познаваше пиесата в постановката на Жан-Луи Баро, гостувала в София за „Театър на нациите“ през 1982 г. Тази трагикомична трактовка на Баро и актрисата Мадлен Рено в ролята на Уини оставяше впечатление за всемогъщата сянка на смъртта, надвиснала над лекомислено пилеещия живота си човек. В своята постановка през 1992 г. на сцената на Сатиричния театър (в копродукция с Унгарския културен институт) режисьорът Гриша Островски виждаше пиесата в различна посока и тръгна срещу логиката на автора към по-оптимистичен възглед за надмогването на смъртта от жизнеустойчивия дух на Уини. В търсенето на актриса за ролята той вероятно си е спомнил спектаклите, в които Татяна Лолова го е впечатлявала през силния период на Сатиричния театър със завладяващия преход от лиричното към гротеската: в ролята на Татяна Алексеевна в „Юбилей“ от Чехов в постановката на Методи Андонов и в Агафия Тихоновна от „Женитба“ на Гогол в постановката на Нейчо Попов, с изящната пародия в ролята на Грицацуева в „Дванадесетте стола“ по Илф и Петров, постановка на Гриша Островски.

„Вярвах, че точно натюрелът на Таня ще изгради противоречието на характера, ще преплете тъжното и смешното, ще съедини реалността с фантасмагориите на автора … Неусетно, дори против волята си, към трагиката и безнадеждността, към обречеността на Бекет актрисата промъкваше собственото си жизнелюбие, своята приветливост и непосредственост и така приближаваше героинята си до зрителите…“[2]

Мисля, че в тази роля Татяна Лолова имаше силно въздействие именно защото не беше очакваната Бекетова Уини, а Татяна Лолова и Уини, преплели се в амалгама, която същевременно запазва същността на всяка от тях. Уини живееше театралния си живот в абсурдисткия свят на Бекет чрез спонтанното потапяне в него на артистичния, емоционален, жизнен актьорски дух на Татяна Лолова. Беше светъл лъч в царството на сенките, в което дебнеше смъртта и този лъч беше и нелеп, и смешен, и натъжаваше, и радваше. Кой знае дали Бекет би бил доволен, но публиката беше.

„Уини е много моя, много шарена. Бекет ме е описал външно и вътрешно, колкото и да им се струваше странно на някои как ще я играя аз тази Уини. Ами просто не бяха чели ремарките.“[3]

Освен ролята на Уини  актрисата споменава в своите изказвания като любими роли пророчицата Баба Бонка във „Франческа“ от Константин Илиев с режисьор Маргарита Младенова в Народния театър и  моноспектакъла „Дуенде“ по текстове на Лорка, Румяна Апостолова и др., с режисьор Съни Сънински в Театър 199.

През 1986 г. Татяна Лолова изигра първата си трагична роля в „Лека нощ, мамо“ от Марша Норман на сцената на Театър „София“. Явлението беше уникално – режисьор, чиято стихия е клоунадата, избира актриса, чиято стихия също е клоунадата, за главна роля в камерен спектакъл, в който и двете ще се потопят истински и органично в една мрачна, тежка история. Спектакълът бе силно въздействащ с мащабното изживяване на трагичното, което Юлия Огнянова и Татяна Лолова постигнаха заедно. (Ефектът на представлението се постигаше от трима – Юлия Огнянова бе направила и още един точен избор, актрисата Доротея Тончева партнираше стойностно в дуета с Лолова.) Дълго след като бях гледала постановката, у мен остана вълнението от въздействието ѝ. Възхитена бях от осмисленото и спонтанно преодоляване на възможността за сантиментално изживяване и достигане до истинската дълбочина на една човешка трагедия.

Татяна Лолова е поканена шестнадесет години по-късно, през 2002 г., за втората си трагична роля – на Баба Бонка във „Франческа“ от Константин Илиев, постановка на Маргарита Младенова в Народния театър.

„Там е Татяна Лолова – третата парка[4], която държи нишката на спектакъла в ръцете си. А нейното всецяло потъване в ролята му вещае дълъг живот. Под черната кърпа и селската жилетка е изчезнала онази Татяна Лолова, чиито очи все играят; онази кокетка, която винаги намира начин да смигне лукаво; актрисата, превърнала се в символ на комедийния талант. В протяжния и мек говор на баба Бонка, в трескавия ѝ разговор с мъртвите кънти мъка, болка, примирение с немолената от съдбата дарба-наказание. Работата с Маргарита Младенова е извадила неподозирани регистри в тази уж позната актриса. А тяхната среща обрича „Франческа“ на щастлива съдба.“[5] И действително дарбата на Татяна Лолова не се вмества в рамките на определен жанр, в  тази роля актрисата е органична така, както е винаги на сцената, но трагичното е изживяно дълбоко психологически и същевременно с естетическо обобщение, вътрешна концентрация и мащаб, които го правят универсално.

Прочетох едно изказване на Татяна Лолова и го цитирам като финал на моя текст, който е своеобразно преклонение пред таланта и личността на уникалната актриса: „Театърът е изкуство на момента: колкото и да хвалят в научни студии Апостол Карамитев, пак няма да могат да предадат чара му в театъра. И киното не може да го предаде.
Обективният запис няма нищо общо с това да побъркваш публиката. Затуй радвайте се на артистите, докато са живи, не чакайте юбилеите“[6].

Татяна Лолова получи „на живо“ възторга и обичта на зрителите, които се радваха през годините на нейното щедро и всеотдайно изкуство.

[1] Набухвателят Татяна Лолова. – Култура, бр. 5, 6 февруари 2004. https://newspaper.kultura.bg/media/my_html/2307/lolova.htm

[2] Стефанова-Олтеан, Аглика. За Гриша Островски и неговите щастливи дни. – Портал „Култура“, 11.05.2018.  https://kultura.bg/web/за-гриша-островски-и-неговите-щастли/

[3] Набухвателят Татяна Лолова. – Култура…

[4] Под трите парки (орисници) авторката на статията има предвид режисьорката Маргарита Младенова, сценографката Даниела Олег Ляхова и актрисата Татяна Лолова.

[5] Янева, Анелия. Орисниците на Франческа. – Капител, 11 май 2002. https://www.capital.bg/vestnikut/kapitel/2002/05/11/215264_orisnicite_na_francheska/

[6] Набухвателят Татяна Лолова. – Култура…