Лий Бруър: Стремим се да преоткрием силата на древногръцката трагедия

Интервю на Гералд Рабкин с режисьора на „Госпъл в Колон“, част от програмата на „Дигитален архив: театър XX-XXI век“

Бихте ли разказали за концепцията на „Госпъл в Колон“?

Има разделение в ролите на проповедника и на Едип. Морган Фрийман играе свещеника и също така представя образа на Едип, чиито песни обаче се изпълняват от един много, много известен певец на госпъли – Кларънс Фаунтин, заедно с „Петте слепи момчета от Алабама“. Това е невроятен състав от петима слепи мъже, които пеят госпъли от 1943 г. насам. Навярно за първи път Едип се играе от действително сляп човек. Така че ролята е разделена на две. Това е един по-скоро разказвателен спектакъл. Аз прекарах десет седмици в Япония и останах впечатлен от начина, по който се балансират наративните драматични елементи в кабуки театъра. Така и „Госпъл в Колон“ пое по пътя на разказването на история.

 Дали част от магнетизма на „Госпъл в Колон“ не се крие в това, че Едип е сляп от самото начало?

Да. Софокъл пише „Едип в Колон“ малко преди смъртта си – мисля, че е бил над 90-годишен по това време и магнетизмът на самата пиеса се таи и в това, че тя е като проповед за смъртта… Четирийсет процента от нея са под формата на проповед. Драматическата структура не е особено добра, въпреки че в нея има брилянта поезия. Всъщност това е проповед за щастливата смърт, проповед за това как да бъдеш благословен, след като животът ти е бил прокълнат. Как най-накрая да получиш благословията точно преди да умреш. Аз имам друга теория за трагедията. Винаги съм се интересувал от идеята за катарзиса, защото все съм си падал малко бунтар. Докато експерименталният театър се интересуваше от концептуалната студенина, аз се заинтересувах повече от пречистващия театър. Аз вярвам, че ако извървиш още една стъпка напред, можеш да откриеш как състраданието и ужасът се превръщат в радост и екстаз. В този театър откриваме тържество, израз на чиста радост. Може да не изглежда като това, което сме свикнали да определяме като трагично преживяване, но аз нося усещането в себе си, че катарзисът може да премине през състраданието и ужаса и да стигне до радостта. За това става дума тук. Това е истински опит да дефинираме наново преживяването на катарзиса в американския театър.

Музиката винаги е присъствала във Вашите спектакли, но в последно време тя сякаш заема по-централна роля в тях.

Смятам, че това е така. Аз се вълнувам все повече от това как музиката поддържа и подкрепя диалога. Именно затова се интересувам от японския театър. В Но и кабуки разказът практически се изпява, а чисто драматическите елементи са разпръснати. С други думи, когато персонажът има няколко реплики, той ги изрича, но всичко се слива в една продължителна песен. Тя се изпява от някой известен певец, който води разказа и по прекрасен начин споделя историята с нас, като свири на шамисен (японска триструнна китара). В известен смисъл това не е толкова различно от онова, което правим ние. Няколко от соловите изпълнения на Кларънс са само с китара и той ми напомня на изключителния  разказвач, представящ своята история. Когато се разиграва самото действие, диалозите се раждат от него. Но те се произнасят или като проповед, или като госпъл песен.

Аз не се интересувам толкова от английския език, а предпочитам да мисля, че работя в рамките на американския език. За мен е много по-вълнуващо да търся подходи към  американския класицизъм, който е различен от английския класицизъм. Днес американският език е 20% африкански и се различава от класическата динамика на ритмите в английския, която, разбира се, е свързана с Английската църквата. В „Госпъл в Колон“ открихме прекрасен нов подход към класическия разказ – дидактичен или ораторски похват чрез използването на ритъма на проповедта, присъщ на баптистките и петдесетническите църкви. Чернокожата църква дава прекрасен нов поглед над трагическите ритми, който може дори да е по-близък до древногръцките представления.

 Значи се стремите да преоткриете част от силата и енергията на древногръцката трагедия?

Точно така. В скорошни изследвания някои изследователи сравняват преживяването на древногръцките трагедиите с това на днешните рок концерти. Смятат дори, че публиката е отговаряла в хор, както в нашите църкви. Всеки е знаел сюжета, използвали са усилвателна кутия досущ като микрофона в църквата. Това са били литургии. Идеята е била да изнесеш проповед за заплетеността на съдбата, за машинациите на съдбата.

Превод: Пламен Харманджиев

Източник: Performing Arts Journal, Vol. 8, No. 1, 1984.

(Със съкращения.)

Facebook
Twitter

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox