Статии

Цветелина Йосифова – психотерапевт, съосновател и директор на Център за култура и дебат „Червената къща „Андрей Николов”

Стефан Щерев –  актьор, съорганизатор и продуцент на фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик” и Нощ на театрите

Иво Димчев – физически артист, хореограф и изпълнител

Ида Даниел – режисьор, съосновател на Асоциация за свободен театър

Малина Едрева –  председател на Постоянната комисия по образование, култура, наука и културно многообразие в Столичния общински съвет

Модератори: Николай Йорданов, Асен Терзиев

Николай Йорданов: Желанието ни е да направим разговор за алтернативните театрални пространства. Нека започнем с това, кое е алтернативно пространство и какъв е смисълът му за развитието на сценичните изкуства?

Асен Терзиев: Решихме да ви съберем заедно най-вече като хора, които имат личен опит в тази посока. Нека всеки разкаже за своята лична необходимост от алтернативно пространство.

Цветелина Йосифова: Онова, което мен лично ме е определило много рано в професионалния ми живот в тази посока, е желанието и необходимостта от свободен израз. Свободен израз на онова, което човек има като идеи, човешки стремеж и креативен принос. Възможността и свободата човек сам да подрежда себе си и своите граници – естетически или други. Липсата на нещо, което да представлява този много личен стремеж към свободен израз във времето, когато имаме нужда от него и на мястото, където живеем, беше част от мотивацията ни да създадем „Червената къща”. Днес, от позиция на изминалото време, това навярно звучи различно, има различен емоционален и смислов заряд. Това разбиране обаче остава валидно и отворено за тълкуване, за намиране на нова мотивация и нов заряд. Времето, когато започвахме  „Червената къща“ у нас беше време на безпощадни естетически „войни”. Днес те са в миналото. Днешното време е различно. То е все повече време на безграничното разнообразие, възможното съжителство, нишовото правене на изкуство, субкултурите и живота във виртуалното пространство. Тогава за нас беше от съществено значение да се определи демаркационната линия между тези, които избираха да се изразяват през установеното (т.е. статуквото, нормата) и другите, които имаха желание сами да създават собствена „норма”. В днешно време тази граница е размита –  има много повече случки, истории, много повече опит, различаваме много повече лингвистични и преживелищни нюанси. Отдавна се намираме в нова ситуация. В нея човекът, който се занимава с изкуство и всеки, който изразява себе си, има много повече информация за другите като него – не само в България, но и по целия свят. Същевременно днешният човек е по-несигурен отвсякога в ежедневието си. Човекът днес обаче има привилегията да е по-подвижен и да може да избира къде да живее, къде да създава и показва нещата, които прави. На този фон средата у нас остава някак ригидна, встрани  и  почти незасегната. Нещата в съвременния танц и театър, които се случват, се случват по-скоро въпреки ситуацията, културните политики или липсата на такива. Няма да е преувеличено, ако кажем, че гледаме съвременен театър и танц благодарение на непреклонността и желанието на хората, които правят това изкуство, а не поради факта, че има някаква навреме разпозната и подкрепена тенденция в едно или друго. Усилията ни – тук имам предвид хората, които сме в този културен сектор – за промяна на културните политики не са се увенчавали със значим успех досега. Отново правя уговорката, че в днешно време, все пак, има много по-голямо разнообразие, което успокоява и подкрепя чувството ни за известна нормалност на мястото където живеем. Чудя се каква ли би била метафората за днешната ситуация – независимото е още по-„независимо”, установеното – още по-„установено”. Разминаването и разстоянието между двете – още по-големи. Или привидно по-голямата свобода, подвижност, доминирането на виртуалния живот чрез социалните мрежи и липсата на реални пространствени и времеви граници, позволяват появата и случването на повече нишови явления в изкуството, в чиято дефиниция независимото изкуство често попада. Независимото изкуство у нас е все така уязвимо и мимолетно. То остава красив сън, който сънуваме без да сме сигурни дали е реалност или фантазия… Сигурно е, че в областта на независимия театър и танц у нас днес има не само много по-голямо разнообразие, а и значително повече истински увлечена и лоялна публика, отколкото от времето, в което „Червената къща” започваше. За мен това е най-голямото развитие.

Асен Терзиев: Стефане, знам че ти много апелираш към това да има алтернативни пространства. Защо? Защо нещата да не си се случват по обичайните театрални сгради?

Стефан Щерев: Този въпрос сме си го задавали много пъти. Защо го наричаме всъщност „алтернативно” пространство, „алтернативно” на какво? Това, което каза Цвети Йосифова е вярно – по онова време „Червената къща“ беше единственият остров за такива неща, единствената алтернатива на мейнстрийма, на установените институции, без значение дали са държавни или общински. В днешно време се питам алтернатива на какво са тези пространства, кому, за какво, защо ги търсим? Ето, че вече има няколко, появили се благодарение на частни инициативи. Последните дни, когато се събирахме с колеги по работа, се замислихме и отново си задавахме този въпрос: какво търсим с това пространство? И си дадохме много интересен отговор: търсим пространство, което да няма предишна биография. Идеята ни беше да няма биография свързана с нашето поле на изпълнителските изкуства –  да не е нещо, което просто се префасонира в нещо друго. Например да е било досега „Червената къща” и изведнъж да продължи по подобен начин, но да се казва „Зелената къща”. Какво всъщност искаме да направим и как ще просъществува едно такова пространство? На пазарен принцип ли ще съществува? Ще търсим субсидии ли? Поредното ОКИ (Общински културен институт) ли ще е? Изправихме се пред куп въпроси. Проф. Йорданов, който е бил на наши срещи ни зададе простия въпрос: „Защо просто не поеме ръководството на някой театър?” Трябваше да си зададем повече въпроси, които да ни карат да искаме свое пространство, защото не е ли иначе същото като да си директор на театър и да го управляваш.

Асен Терзиев: Иво ти успя да създадеш две напълно независими пространства – едното в Брюксел „Volksroom” и съвсем наскоро в София – “Mозей”. Като човек, който вече е изградил много успешна кариера като изпълнител, какъв е личният ти мотив, извън собствените си спектакли, да създаваш и нови пространства?

Иво Димчев: За мен алтернативното пространство първо е психическо пространство. То първо трябва да се създаде в психиката и след това, ако може, да се вмести в някаква архитектура. Пространството става алтернативно в зависимост от енергията и концепцията, които са вкарвани в него. Предполагам, че за да създам едно такова пространство, то първо е съществувало някъде в главата ми. Имал съм някаква вътрешна нужда от него и съм го обитавал в някакъв нематериален свят. А когато едно такова имагинерно пространство се оформи достатъчно ясно в главата и започне да изисква съществуването си, то рано или късно намира начин да се материализира.

Асен Терзиев: И все пак ти как точно създаде тези две пространства?

Иво Димчев: След обучението си в Амстердам исках да отида в Брюксел, защото за мен това беше най-интересната и динамична в артистично отношение среда в Европа. По това време различни театри от Белгия и в самия Брюксел се се интересуваха от работата ми, но аз определено не исках да бъда зависим от тях по начина, по който повечето артисти бяха зависими. Не исках да завися толкова силно от хората, които програмират пространството, както щеше да стане ако бях влязъл в тяхната къща. Нуждаех се от пространство, което да е мое и с което да разполагам 24 часа без да се налага да се редя на опашка. Не можете да си представите колко много струпани артисти има в Брюксел, които се нуждаят от пространства. Дори се чувствах леко виновен, че ето сега и аз ще дойда, и ще завзема някаква територия, от която може и друг да се нуждае. Реших да комбинирам това, че си търсех къде да живея с нуждата от място за работа. Намерих си пространство за живеене, което разполага със стая от 80 кв.м. Ремонтирах я и я превърнах в работно пространство, което кръстих Volksroom. През първата година го използвах главно за себе си. След втората година го отворих и за други хора, които можеха да го наемат и да правят резиденции. Оформи се и концепцията „Отворен понеделник” (“Open Monday”), чийто смисъл беше, че всеки може да наеме пространството, за да покаже своя работа без необходимостта от куратор. Бяха започнали да ме приемат като куратор, а аз не искам да влизам в тази роля. Volksroom се оказа единственото място в Брюксел и в Белгия, а може би и в по-голям район, където човек може да покаже пърформанс или спектакъл, без да е селектиран. За много хора се оказа важно да играят във Volksroom, понеже Брюксел е много динамична артистична среда и винаги могат да те гледат други артисти или куратори. Не живея там от две години и съм го оставил на едни артисти в резиденция, които го поеха изцяло. Днес те живеят в къщата, управляват и се издържат от пространството, като името и концепцията му са същите.

Нещо подобно се опитвам да направя и сега с новото пространство „Мозей”, което открих преди два месеца в София. Всичко тръгна пак от личния ми интерес. Този път исках да направя изложба с мои неща и за това ми трябваше голямо пространство. Намерих такова в центъра на възможно най-ниската цена, ремонтирах го един месец и направих своята изложба. Не знаех, какво ще стане след това. Както беше и с Volksroom оставих плановете за по-късно. Първо исках да видя как се получава всичко, дали има хубава енергия, дали аз се чувствам добре вътре. На рождения си ден правих парти там и се замислих дали да затварям мястото или да го оставя? Реших да повторя донякъде концепцията от Брюксел, но сега фокусът да е върху визуалните изкуства и реших да организирам една „Асамблея на срама“. Отново можеше да участва всеки, който пожелае. Таксите за участие са символични – за 15 лв човек може да наеме един квадратен метър от Мозей за месец и половина и да покаже там нещо свое. Оказа се, че от таксите на всички желаещи може да се покрие наемът за един месец на пространството. За мен беше важно да не бъда абсолютно губещ – бих могъл да си позволя да съм на загуба за няколко месеца, ако виждам че концепцията наистина работи и е добре за средата тук. Засега всичко върви окей, дори по-добре отколкото предполагах. Не съм и очаквал, че толкова много хора ще се включат в „Асамблеята“, а и вече планирам нова Асамблея през месец февруари. Естествено отново няма да има никаква селекция, което не е отрицание на курираните събития, но мисля, че има нужда и от такива асамблеи, в които няма субективна цензурна система, която да определя кое може и кое не. Както се притеснявах отначало, че работите са прекалено много и различни, така после видях, че поставени една до друга в „Мозей” те започват да се допълват и да създават собствени драматургични, концептуални и всякакви връзки помежду си, които иначе не биха били възможни.

Ида Даниел: Мисля, че аз лесно възприех идеята за независимите пространства и поради натрупания опит от поетическите четения през 90-те. Те се случваха в какви ли не пространства и даваха усещане за независим, непосредствен контакт. Човек усещаше, как пространството има значение дотолкова доколкото в него се осъществява среща и се завихря енергия. Всъщност с най-първото ми представление по средновековното моралите „Всеки човек”, което бях решила да правя, нещата тръгнаха наопаки. Оказа се, че един приятел е решил да прави средновековен фестивал. Хрумна ми, че това може да бъде идеалното място за този текст. Идеята ми му допадна, но средновековният фестивал пропадна. Бях ужасена и не знаех какво да правя, имах парите за дебюта си, но някак не виждах бъдещото си представление в театър. Започнах да се оглеждам и се оказа, че галерия „Пистолет“ точно започват да развиват едно пространство на Художествената академия. Обаче пък там договорът им беше прекратен в деня на първата ни репетиция. Успяхме да довършим репетициите там, но нищо не ми се струваше подходящо за показването му. И  тогава се появи чисто ново ремонтирана „Червената къща” и там успях да го реализирам.

Понеже говорим за личния опит, в моя се вписва и работа в Сливенския театър на гигантски голямата сцена, после и в Народния театър на сложната камерна сцена, и това са пространства, към които бих се върнала. Но основната причина да участвам в групите, които мислят как да се появят нови независими пространства за изпълнителски изкуства е връзката на пространството с процеса. От една страна, как то се вплита в съдържанието, което създавам, от друга, как то помага за осъществяване на срещата между намисленото от мен и цялата група, хора с които работя и любопитната публика.

В момента се получава, според мен, изкуствено профилиране на независимите театрални групи в посока „нетеатрални пространства”. Много ми се иска да се появят мултифункционални или по-скоро модулни, лесно пренареждащи се зали, в които да продължим диалога с публиката, която има доверие на театъра само когато е в зала. Всички независими в момента работят толкова активно и разработват своите изразни средства, търсят все повече начини за контакт. Важно е да има възможност за избор къде да реализираш идеята си между независими по своя дух сценични и несценични прастранства.

Стефан Щерев: Това е интересен парадокс. Пространството само по себе си не създава съдържание, но съдържанието, създава пространство. През 90-те години с Иво Димчев бяхме част от такова пространство – Театър студио „4хС“, който се помещаваше в кино „Македония”. Наистина там правехме различни неща, но можехме да ги правим и в други пространства.

Малина Едрева: Моята биография с алтернативните пространства е в чисто административен план, но се чувствам силно емоционално свързана с работата на хората, които срещнах в последните години. В този смисъл не съм съвсем съгласна с Цветелина, че няма промяна в културните политики. Според мен това се случва в София, благодарение на искреността, която градът вложи в надпреварата за Европейска столица на културата. Зарядът, който получи градът, срещата между творците и институциите, даде възможност по съвсем друг начин да се подхожда  при формирането на културните политики. Ще споделя моята история. Преди две години, благодарение на подготовката за Европейска столица на културата на нашия град, целенасочено започнах срещи с представителите на творците от т. нар. „независим“ сектор. Уверих се, че творците стигат до пространствата. Това е важен елемент в подхода защото активността идва от тези, които имат идеи и планове за реализацията им. Не институциите са тези, които им ги посочват. И този подход е изключително ценен. Примери в това отношение има много – „Зона култура“, „Фабрика за градско изкуство“, Архитектурно студио „Прожектиране“, „Дерида денс център“ със своите резидентски програми и др. Факт е, че не институциите са тези, които могат най-добре да определят пространството, но според мен тук е и най-трудният отговор на въпроса – как да се постигне онова равновесие, в което институциите се намесват, но не пречат. Също така и публиките са различни и имат различен вкус. Говоря от свое име и не ангажирам институция или общински съвет, но за мен правилният път е да се опитаме да изследваме през тази година още няколко възможни пространства. За съжаление градът не разполага с много подобни – в годините на приватизация големите публични пространства са загубени. Но изследването на тези пространства трябва да стане през идеите, какво ще се случи в тях и те трябва да дойдат от творците. От друга страна са ресурсите и споделянето на ресурси между творците. Необходимо е да се вложат усилия за подготовката, за повишаване на чисто административния капацитет на организациите, за подкрепа за изграждане на партньорства. Пространствата изискват добър мениджмънт, включително да се самоиздържат. Тяхното предоставяне би могло да бъде безвъзмездно или възмездно, но трябва да генерира собствени средства, за да може да има своето развитие.

Иво Димчев: Много е важно да се мисли за връзката с публиката. Всеки мой опит в България ми е доказвал, че тук има ужасно много хора, които имат нужда от съвременно изкуство, в каквато и да било форма – театър, музика, визуално изкуство и т.н. Има глад, и то не само от млади, но и от възрастни хора. В „Мозей” са идвали възрастни хора да видят „Асамблеята на срама“ и са ми споделяли, че се чувстват все едно са поели глътка въздух след много години. Виждат неща, които са искали да видят, но не е имало къде. Тази публика трябва да влезе по някакъв начин в тези алтернативни пространства, а в момента това става главно чрез социалните мрежи и саморекламата в интернет. Но и интернет пространството не е достатъчно, за да могат тези съвременни, експериментални артисти да срещнат своята публика и тя да ги разпознае. Те трябва да имат по-голяма видимост и тук според мен медиите трябва да изиграят голяма роля. Достъпът до медиите и как самите медии подхождат към съвременните артисти е много важен.

Малина Едрева: В това отношение Столична община помага и ще продължи да подкрепя видимостта на събитията в сферата на културата – с пространства в градската среда, които предоставя безвъзмездно за реклама. И през настоящата година залагаме на комуникационна стратегия за засилване на представянето на  проекти чрез съществуващите програми – Програма „Култура”, Календар на събитията в сферата на културата, Програма „Европа”. През 2015 г. имаме политическото решение в Програма „Европа”, едно от направленията да е насочено изцяло за анализ и развитието на публични пространства за култура.

Николай Йорданов: Също като Иво съм дълбоко убеден, че алтернативното пространство, трябва да бъде първо психическо. След което пътищата са два – или човек има сили и се хваща сам да разработи едно конкретно пространство, или тръгва да търси подкрепа от институциите. Въпросът ми към вас е, ако все пак говорим повече за сферата на театъра и пърформанса, а не толкова за визуални изкуства или музика, кое е идеалното като архитектура пространство, за което си мечтаете, какво искате да видите в него? Разполагаме в България сега с класическия тип италианска сцена и очевидно имаме нужда и от друг тип сцени, какви според вас трябва да са те?

Стефан Щерев: Много обсъждахме този проблем и конкретни пространства около срещата на Неформалната европейска театрална мрежа (IETM) през есента в София. Лично за мен в не голямото, но достатъчно многообразие, ми се стори много интересна сградата на „Топлофикация“ в Южния парк. Тя се намира на достатъчно отдалечено, но и достатъчно централно място и в нея има пространство, което е възможно да бъде превърнато в мултифункционална сцена – макар, че никак не обичам думата „мултифункционална”, защото тя размива профила на мястото, а си мисля, че едно място трябва да е ясно за какво е. Може да се направи и ателие за резиденции. Бяхме там няколко пъти и с Веско Димов, и с Вили Прагер, и с Ангелина Георгиева и мечтаехме, защото е много по-лесно след като видиш едно пространство, да си подредиш в главата в какво искаш да го превърнеш.

Иво Димчев: Ще изходя от моя опит, тъй като обикалям и играя представления в много и различни театри в Европа и света. Това, което виждам, че се е наложило като форма за пространство за пърформанси е сцената с амфитеатрална подредба на публиката. Тя дава максимална видимост за максимален брой хора. Това е, до което историята за сценичните изкуства е стигнала в развитието си и то се оказва оптималният вариант. Най-добрите условия за съвременен пърформанс са тези, така че  колкото и да си фантазираме и да експериментираме, което само по себе си е много хубаво и трябва да се случва, все пак оптималният вариант остава този. Колкото повече пространства има, които дават такъв комфорт за преживяване на някакво сценично произведение, толкова по-добре. В момента в София се оказва, че  „Сфумато“ е  единственото място което може да поеме максимален брой хора, които да могат да наблюдават един пърформанс.

Николай Йорданов: Като човек, който е излизал много пъти пред различни публики, имаш ли някакъв оптимум за публика, където твоите неща звучат най-добре?

Иво Димчев: Разбира се, зависи дали става дума за солов спектакъл или не, но като цяло бройката варира между 150 и 400 човека. Около 400 души – това е максималният брой за експериментални представления – такава е залата в HAU в Берлин.

Цветелина Йосифова: Мисля, че пространствата и тяхното разнообразие са обект и плод на ума и желанието на човека, който решава да се изразява в тях. В това артистът трябва да има определена свобода и незадълженост. Стремежът за търсене на  оптималност и универсалност в пространствата е сам по себе си парадокс, който противоречи на идеята за уникалност, интимност и частност, които са в основата на артистичното изразяване. Иска ми се непременно да разгранича мисленето за оптимална инфраструктура от мотивите и силата на артистичния израз и тяхното вътрешно пространство. Артистичният израз е силен именно с това, че остава еднакво провокиран и същевременно незасегнат от наличието или липсата на подходяща инфраструктура. Един вътрешен процес, търсещ адекватния си външен израз. Тук, днес, ние говорим за политическо мислене и създаване на оптимални инфраструктурни предпоставки за създаване и показване на изкуството. Има множество добри примери за това – в Холандия, Белгия, Германия, Австрия, Франция и на много други места в Европа, които познаваме. Днес, тук, вероятно имаме нужда и изкушение да мечтаем за онези малки и подразбиращи се неща, които не са ни се случили навреме – на артистичната ни общност, на културата ни, на обществото ни. Така, ако мислим инфраструктурата като нужда и категория от културната политика, вероятно има „оптимална” зала, можем да кажем, че има „оптимална” публика, „оптимална” температура, влажност и т.н. за всяко едно случване. Онова, за което не трябва да се отказваме да „мечтаем” е срещата на възможностите и ресурсите с реалната „икономика” на изкуствата и културата у нас, както и признаването на независимото изкуство като пълноправно равно на „зависимото” и установеното. У нас има остра нужда от общо усилие за достигане на адекватно инвестиране на ресурсите. Има нужда от достигане на общо разбиране за равнопоставеност на правещите изкуство, равен достъп до ресурси, съпроводени от периодично лично и обществено осъвременяване на дефиницията за това какво е изкуство.

Не вярвам, че едно място у нас, посветено изцяло и занимаващо се некомерсиално с изпълнителски изкуства – съвременен театър и танц, може да се самоиздържа. Не вярвам, че едно такова място би могло да поддържа екип за управление и група от хора, които да се изразяват артистично само там, само за сметка на прихода от билети и/или на средства от грантове.  Мисля, че това е илюзия, с която по-добре да се разделим преди да сме влезли в нея. Разбиране за пълна самоиздръжка би било равносилно да освободим общината и държавата от техните отговорности и да им позволим да абдикират от задълженията си. Моят опит с „Червената къща“ по-скоро показва, че изпълнителските изкуства имат нужда от подкрепа. При нас, освен че са изцяло в дефиницията за независими, те оцеляват благодарение на факта, че дейностите ни и структурата на приходите са хибридни. Имаме три основни публично разпознаваеми профила – обществено-политически програми, социални и образователни програми и програми за изкуство и култура. Театърът и танцът, както и другите изкуства, съжителстват и се възползват от факта, че мястото функционира благодарение на другите ни дейности.

Отговорността на държавата и общината би следвало да идва именно тук – да ни предпази от илюзията да очакваме, че приходът от билети ще поддържа жива организацията или мястото; че от това ще могат да се издържат артистите. Ако приемем, че диалогът с институциите е започнал, според мен, той все още не е трансформиран в политика, например, за следващите 10 или 20 години. Намесата на държавата и общината на ниво културна политика би следвало дългосрочно да гарантира и осигурява инфраструктурен и финансов минимум и допълване, които да позволят подобни независими места да съществуват и работят, да създават изкуство и култура и така да работят в интерес на гражданите на София. И оттам нататък да се да надгражда с привлечен ресурс.

Стефан Щерев: От гледна точка на Общината може и да изглежда, че по-голямата намеса превръща пространството в поредния ОКИ, но не може да се остави на самоиздръжка, защото тези представления не получават държавна субсидия върху продаден билет.

Николай Йорданов: В българския театър до 1944 г, когато условията са пазарни, няма примери за успешни частни стационарни театри в София (да не говорим за по-малките градове), които да са просъществували повече от сезон-два – има оперети,  кино-салони, но не и чисто театрални пространства, издържащи се само от приходи от билети. Това трябва да ни говори нещо… А днес, забележете, ние говорим преди всичко за алтернативни театрални форми; обикновено тяхната публика е от около 100-тина души, повече или по-малко.

Цветелина Йосифова: Живеем във времена по-различни от времето, когато беше създадена „Червената къща“. Не трябва да говорим за едно място, а за места. София има голям потенциал като публика и субкултури, който остава неизследван и недостигнат. Вземете примера на Иво – нещата, които правим и показваме, често ни срещат с хора, които ни изненадват и които не сме очаквали да бъдат наша публика. Публиката е един измерител. Тя създава някакъв вид огледало, тя ни показва, това което й се е случило, не й се е случило, иска или не иска да й се случва повече. Трябва да имаме предвид това. Публиката оживява изкуството без да го дирижира. Културната политика трябва да взема предвид публиката, нейните интереси и предпочитания без тя да става неин „диктатор”. Културната политика трябва да запази здравословна дистанция от съдържанието, да работи за общността и обществото като цяло – да формулира цели, да създава механизми за подкрепа на важни тенденции, за откриването и отглеждането на нови идеи и хора.

Аз също харесвам идеята за трансформирането на сградата на „Топлофикация“. Мисля също така, че онези, които се чувстват инициатори и двигатели на идеята „Топлофикация”, трябва да поемат отговорността да реализират мечтите си като заемат полагащото им се място и много бързо да предприемат действия за осъществяването й. Не е тайна, че у нас новите неща, радикалните идеи и тенденции в изкуството (тук имам предвид и тези в съвременния театър и танц), както и в социалните практики,  освен, че рядко са били разпознавани и приветствани при появата си – поне така е с нещата, които аз намирам за любопитни и значими, всички те са частна инициатива. Частната инициатива трябва да се насърчава по всякакъв начин от общината и държавата, защото именно тя носи здравословния заряд и мотивация, от които създаването и развитието на една идея и място имат нужда. Само така едно място би могло да стане част от желанието и живота на хората. Нужно е да се търсят прости политически механизми, а не да се работи само с прецеденти и по изключение. Прост механизъм е, например, частично финансиране от държавата или общината и частична самоиздръжка в случая на едно място за независимо изкуство. Механизми неизбежно трябва да има.

Малина Едрева: Така е, но решението трябва да е съвместно. Не само споделяне на идеи и ресурси, но и на отговорност при управлението.

Цветелина Йосифова: И е важно това да се случи навреме! Непрекъснато ще го повтарям, защото пораженията от късния или никога несъстоялия се дебют са огромни.

Малина Едрева: Споделям това, което казваш, че водеща трябва да е частната инициатива и творците, а институциите да подкрепят, да създават условия, за да се развива средата, за да може творецът да се справи най-добре с това, което може да прави.

Ида Даниел: Има страшно много хора, които искат да правят нещо, но въпросът е до пространствата – можем ли да ги активираме и до колко. Кога се изчерпват и кога не. Другото нещо, което не бива да изпускаме в цялата картина е и още едно доказателство защо ни е необходима една или няколко алтернативни модулни зали. Трябва да могат да идват хора и извън България, които да показват своята работа. Когато не търсят специфични пространства, тяхната работа е пригодна за показване само в зала с амфитеатрална подредба и равен под. Това може и да звучи прекалено конкретно, но за да се сподели съдържанието, което са създали, им е нужна основата, от която да се отласнат, основата, с която са били в диалог, когато са създавали. И още един център с нов тип управление и разбиране към независимите изпълнителски изкуства ще позволи да има поток от събитие след събитие. Ще даде възможност за по-дълъг живот на нашата работа – като възможност ние да поддържаме работата си, и като възможност повече хора да знаят къде да я намерят.

Цветелина Йосифова: Споделям идеята, че е нужно да има равностоен достъп за независимите групи и идеи до съществуващия инфраструктурен ресурс – от типа на „Зала 49” в Театър „София“, „Сцена на четвъртия етаж” в Народния театър и др. Човек може да се опияни от идеята и мечтата за сграда, тя носи наслада. Осъществяването на тази мечта е нещо много ангажиращо, за което човек трябва да си дава сметка от самото начало.

Ида Даниел: До началото на 2000 г. имаше три или четири зали в НДК, които реално вършеха тази работа. Посрещаха се гостуващи представления и се даваше възможност да се ползва нещо като амфитеатрално пространство. Не знам каква точно е била системата, но хората явно са успявали да имат достъп до информация и да влиза редовно публика; да има устойчивост до някаква степен. Това сега е абсолютно унищожено от всичките телевизионни студиа, които са там. А вероятно, ако тези зали бяха останали и разбира се, се беше намерил подходящия модел на управление сега изобщо нямаше да се чудим „Топлофикация“ или не. Щяхме да знаем дали и как. Има осезаема липса на приемственост, на развиване на управленски модели успоредно с развиването на артистичните практики. Но като че ли сега е момента на срещата и общото мислене…

Малина Едрева: Новото ръководство на НДК е отворено към диалога и според мен творците трябва да бъдат активни за разработване на концепции, свързани с развититието на това пространство.

Стефан Щерев: Какъвто и блян да е една сграда, трябва да си даваме сметка, че тя е отговорност. Малина Едрева наскоро ми припомни един случай, в който държавата в един момент си иска дължимото, в случая ставаше дума за такса „смет” на стойност 50 000 лв. и в такъв момент всичките ни красиви приказки спират на секундата.

Малина Едрева: Трябва внимателно да се обмисли проекта и да се вземат предвид всички условия, на които трябва да се отговори. Защото такса „смет” се събира по закон, а ние не можем да нарушаваме закони. Много по-добре се оказва, вместо безвъзмездно, отдаването на една площ да е възмездно със съответните редукции срещу социалната принадена стойност от дейността. Затова трябва институциите и творческия сектор да работят заедно, за да се стига до решения. Разчитаме, че Програма „Европа” ще осигури спокойствието, тази година да се изследват няколко потенциални пространства в града.

Цветелина Йосифова: Трябва да се стремим към нещо, което да направи промяна в културната политика. Трябва да се стремим към споделено разбиране и политика, които улесняват достъпа и дават възможност за допълващо финансиране при ползване на пространства за театър и танц. Така, човек или група, които имат идеи, публика, правят интересни и значими неща, биха могли да поддържат и разработват едно място в продължение на, да речем, 3-4 години, за да се види какво ще стане с тази артистична тенденция, този артист, група и място. Пространството може да бъде ново или съществуващо. Определящ тук е достъпът до инфраструктурен ресурс и допълването му.

„Топлофикация“ сега има нужда да бъде незабавно отворена – такава, каквато е сградата в момента – и населена с артистични изрази, за да се разбере и изследва онова, което трябва да се прави и представя  там. Няма нужда да се чака.

Стефан Щерев: Сещам се за два случая от Любляна, които могат да послужат за примери веднъж за добра и втори път за несъстоятелна намеса на община и държава. Първият случай е пространството „Стара електрарна” – старата електрическа централа в центъра на града. За него е бил обявен конкурс, на който са се явили няколко организации, и е бил спечелен от една, и сега се менажира успешно. Другото пространство, което съвсем скоро се отвори, е културният дом „Шпански борци“. Той е тотално реновиран, направен като театър с всичките необходими неща – просто мечта. Обаче, оттук е дошъл големият проблем. Град Любляна, като финансираща страна, поставя задължителните условия този център да предоставя съответните услуги, социални програми и т.н. В един момент „Шпански борци“ се превръща буквално в читалище;  там има какво ли не. Превърна се в нещо като ОКИ. Любляна е в пъти по-малка от София, но не разполага с пъти по-голям бюджет от нас и въпреки всичко, там някакви неща са успели да се случат. Хубаво да се поучим от техния опит.   

януари, 2015