Статии

Той олицетворяваше за всички ни широтата, толерантността, естетическите ценности на едно европейско присъствие, въвеждаше ни в друга цивилизация – на театъра. В нея не бяха допуснати идеологическите пристрастия и предразсъдъци, сред които бяхме свикнали да живеем в тоталитарното време, привикнали към ниския му хоризонт и към неговата неизбежност. Любомир Тенев бе най-авторитетният и най-обаятелният театрален критик, анализатор, изследовател и учен, надарен с чувствителни сетива към изкуството и към театъра. Харизматичното въздейтвие на словото му, артистичното, сугестивно присъствие на личността му, бяха уникални. Те правеха мисълта му видима и осезаема – жива, чувствителна, дълбока, заразявща, провокираща.

Необикновената му личност се очертаваше ярко на фона на нашите интелектуални среди в продължение на десетилетия, всъщност можем да говорим за целия период на социализма. Професорът имаше силно влияние върху театралния живот като безспорен авторитет за актьорите и режисьорите, за авторите, за сценографите и за публиката. Всички очакваха какво ще напише и какво ще каже той, независимо дали е възторжен или критичен. Беше принципен, толерантен и компетентен, надарен със сетива да се наслаждава и вдъхновява от театъра. Неговият задълбочен анализ откриваше същественото, очертаваше тенденциите, откриваше болните места и даваше насоки за лечението. Тези, които създаваха театъра, му се доверяваха и търсеха мнението му, защото усещаха, че е един от тях, че се зарежда със същата енергия, че изгаря в същия пламък, че се преобразява заедно с тях… За него театърът бе вдъхновение, необикновено, върховно преживяване над буквалността, извън делника.

Уважението към другия, приемането на професията като мисия, острият и точен прицел на мисълта, добронамерената ирония предизвикваха съответна реакция – беше уважаван и ценен, обичан от всички, които участваха достойно и творчески активно в театралния живот и ненавиждан от останалите, попаднали като търговци в храма на изкуството, но придобили власт да решават съдбите на личности, пиеси, постановки… Статиите на Любомир Тенев, книгите му, необикновеното въздействие на неговото слово прогаряха изпразнените от смисъл постулати, наслоилата се досада, принизения полет на фантазията. Той бе преди всичко диалогичен – търсеше, провокираше срещата с мисълта и с усещанията на другите, обогатяваше ги и сам се обогатяваше с тях. Беше отворен към света, любопитен към всичко ново, макар и верен на критериите, които бе приел като определящи в театъра – животът на човешкия дух, универсалните човешки ценности, театралната трансформация на поезията и философската дълбочина на текста. Темата за човешката съвест, за отговорността пред другия беше основен обект на интерес в анализите му. Неговите оценки за явленията се превръщаха в диагнози, тъй като се основаваха най-вече върху високи естетически критерии и върху истинско, дълбоко вълнение от срещата с театъра. С присъщата си способност да открива и формулира кризите и върховете в динамиката на театралния живот, проф. Тенев пишеше своите обзорни статии върху състоянието на българския театър за определени сезони. Ще споделя пасаж от един особено проникновен негов текст, озаглавен „Моята тревога“ и включен в книгата му „Маска и перо“, публикувана през 1968 г. Тук Любомир Тенев разсъждава върху несъстоялия се докрай преход към модерност, прави задълбочен, обобщаващ анализ и поставя диагноза за болните места на българския театър, които се развиват и разрастват в последователния преход между минало, настояще и бъдеще: „Колкото и да се старая, не мога да прогоня от съзнанието си една „еретическа мисъл“. От една страна, всички единодушно признаваме, че благодарение главно на Масалитинов нашият театър бе предпазен от увлеченията на формализма и това е положително. Но струва ми се, че медалът има и друга страна. Пак благодарение на същите фактори нашият театър не преживя търсенията в областта на oбогатяване на сценичните изразни средства, на богатата театралност, от която кой знае защо се изпитваше панически страх и която не можеше да се развие при еднолинейност на житейското въображение. Не зная какво мислят другите, но за мен постановките на Исак Даниел „Мнимият болен“ и „Кориолан“ ще останат паметни с богатите средства на театрална изразност, на нейното изящество, празничност, разнообразие, лекота и едновременно вглъбеност. /…/ Нашият театър не изживя на времето си (въпреки откъслечния опит на Гео Милев) тези търсения с тяхната конкретно-историческа оправданост, за да възприеме положителното от тях, когато по света шумяха имената на Крейг, Мейерхолд, Таиров, Райнхард и по-късно на „Картел“. Ние останахме глухи и слепи за тях. Знаменателно е, че недостижимият Станиславски покани именно Крейг в МХТ да постави „Хамлет“. Сблъскаха се две противоположни театрални концепции и това бе поучително и интересно. На времето си нашият театър остана глух за тези естетически безпокойства, за да започне да ги изживява с такова голямо закъснение сега, и то в твърде дилетантска форма.

При такова състояние на нашата режисура ни завари социалистическата революция. Девети септември завари нашия театър с режисура, която, както вече казах, носеше инцидентен характер и нямаше изградени национални принципи. Тя търсеше разкриването на живота само като психология, но не и като философия. /…/ Така нашата режисура стана режисура най-вече на изключителността на събитията, а не толкова на философското им осмисляне, на сюжетните ходове, а не на проблемите. Онова, което я характеризира, бе предимно обстоятелствеността, илюстративността и липсата на философска глъбина. В това отношение Народният театър създаде лоша традиция. Режисьорите в него, чиято задача не беше наистина лесна, не надвиха съпротивлението. Те леко изместиха проблемите. Потърсиха максимална „обективност“ в живота, изразявана чрез една най-обща наша социалистическа идейна концепция за сцената. Трябва да се признае, че продължава интересът към психологическото разкриване на характера, но не и към философското му разкриване. Почти не намери израз онова вглъбяване на постановката, което да разкрива една концепция, в последна сметка философско-обобщаваща. Преди да създадат традиция, режисьорите от Народния театър станаха традиционалисти, те решиха, че трябва не да откриват, а да съхраняват ценности /…/ когато тази охранителна тенденция се обърне в спирачка, в бариера, положението става тревожно.“[1]

Моделът на присъствие на интелектуалеца в обществения живот, който поведението на проф. Тенев очертаваше, нестандартното открояваше личноста му в реалността на онова време. Домът му беше отворен за артисти, художници, писатели, интелектуалци. Атмосферата тук създаваше неговото ненаситно любопитство към света, вълнението от досега с изкуството, широтата в изказване на ранообразни становища, съчетанието на ирония с чувствителност и съпричастност, топлотата на общуването… Редовни гости бяхме и ние, неговите студенти. Усещахме се като избранници, част от някакво общество на съзаклятници и не поради чувство за собствена заслуга, а само поради това, че сме поканени да влезем в този дом. Професорът ни очакваше, потънал в креслото си, с колито Ричард (Лъвското сърце) в краката си в хола с картините по стените и отворената врата към кабинета – бюрото му, откритите библиотечни рафтове, заемащи две стени… И така все повече разбирахме, че освен познатата ни действителност на шизофренното раздвоение между видимост и същност, съществува и един друг свят на хармонично единение с изкуството. За нас професорът възкреси образа на Учителя, съчетавайки българската възрожденска представа за мисия със смисъла на „духовен баща“, която тази фигура получава още през древността в традицията на философските школи на Лао Дзъ в Китай през 5. век и на Сократ в антична Гърция. Тези две сфери на вляние, които се срещаха в неговата фигура на учител, въздействаха едновременно в две посоки – върху съзнанието за дълг пред другите и върху самоусъвършенстването на личността. Тази негова особено съществена черта надхвърляше ролята му на учител сред студентите, тя въздействаше на всички, които оценяваха смисъла на общуването с него и го определяше като значително присъствие в нашето културно пространство.

Професорът предпочиташе неформалните срещи, канеше ни да повървим с него, разговаряйки из улиците, по Раковски, в Докторската градина… Потапяше ни в атмосфера на топлота и близост, която ние никога не възприехме като повод да скъсим дистанцията, усещахме едновременно привързаност, възхищение и респект. Тези разговори надхвърляха много представата за традиционен учебен процес. Професорът ни насочваше в най-неочаквани посоки, разширяваше непрестанно пространството между конкретния повод и най-разнообразни препратки във времето, между театъра и литературата, изкуствата, като непрестанно държеше жива връзката с актуалното, с усещането ни за днешния ден. И най-важното, ненатрапчиво ни провокираше да намерим в обекта на анализа нашата лична тема, нашата лична гледна точка, да мислим активно и многопластово, да разширяваме обсега на вниманието, на интересите, на познанията си. Никога не ни приобщаваше към налаганата от партийната пропаганда идеи, но и избягваше директно да ги коментира, освен чрез тънка ирония или завоалирани метафорични образи. Всичко това беше в разрез с идеологическата пропаганда, която се очакваше да провеждат дейците в културните институции, в които той работеше.

В един разговор с проф. Тенев след 1989 г. той сподели как постепенно е осъзнавал пълната зависимост на духовния живот, изкуството, науката от тоталитарната власт. В периода между 1944 и 1948 г. нашата интелигенция все още живеела с илюзии за известна автономност на културата в рамките на тоталитарната държава. През 1945 г. проф. Тенев е поканен да участва в създадената тогава Камара на културата, в която влизат изявени творци и достойни личности като Илия Бешков, Александър Жендов, Валери Петров, Константин Константинов, Гочо Гочев, Радой Ралин и др. „Нашият вестник излизаше с мото: „За свобода и култура“ и това не беше само фраза, а символ /…/ Събирахме се, обсъждахме много въпроси заедно, живеехме в един общ културен климат – артисти, художници, режисьори, критици.“[2]

По нареждане на Вълко Червенков Камарата е закрита през декември 1947 г. По същото време е свикано 6-тото Велико народно събрание, на което са направени съществени корекции на действащата до тогава Търновска конституция, гласувана е нова конституция и по този начин БКП за първи път е обявена за единствената управляваща партия. Така в навечерието на 1948 г. е подготвено официалното преминаване на България към сталинисткия модел на държавно управление, провъзгласено на V конгрес на БКП през декември 1948 г. На мястото на Камарата на културата е създаден Комитет за изкуство и култура (КИК) с цел централизация, усилен контрол и цензуриране. „Разбира се, бе невъзможно Камарата да просъществува в новата политическа структура на държавата, която бързо вървеше към една личностна диктатура, към вертикалното устройство, към противопоставяне на „горе“ и „долу“. Камарата остана като спомен за един опит да бъдат съчетани ръководството на културата със самата ѝ демократична същност. Но този опит не бе последван.“[3]

Безспорният авторитет на проф. Тенев се градеше и от участието му в обсъжданията на художествените съвети към театрите, в комисии на Националните прегледи на българската драма и театър, от изказванията му на различни конференции и други форуми, където той отстояваше позициите си и защитаваше новаторските търсения, намираше доводи да отклони възраженията и хулите на идеологическите пристрастия и да открои стойностното в изкуството на театъра. Ето за всичко това той не беше обичан от властта. Особено унизително беше отстраняването му от ВИТИЗ, въпреки активно доказващата се творческа и преподавателска енергия. По нареждане на ръководството е върнат от служителя на пропуски, който му попречва да влезе в акадмията за лекцията си и без предварително предупреждение му връчва документ за пенсионране. Официалното честване на юбилейната шейсетгодишнина на проф. Тенев бе отменено в последния момент и чакащите да се качат на рейсовете за тържеството в родния му град, бяхме принудени да се разотидем.

В променената действителност след 1989 г. професорът ми разкри факти, които ми дадоха обяснение за неща, озадачавали ме по-рано – въздържаност в проявата на неодобрение, употребата в написаното от него на дежурните идеологически пасажи, които рамкираха високо професионалните му анализи, справедливи оценки и задълбочени изследвания. Разказа ми, че брат му, Румен Янакиев, способен инженер, Фулбрайтов стипендиант, професор в икономическия институт, бил задържан по скалъпено обвинение, набеден като английски шпионин и прекарал дълги години в затвора. Самоубил се две години след излизането си от там, след неуспешни опити да докаже невинността си и да бъде реабилитиран. През цялото това време службите на държавна сигурност оказвали натиск върху проф. Любомир Тенев, заплашвайки със санкции срещу брат му, както и срещу самия него и семейството му. Вече имах обяснение за тъгата, която често се появяваше в моменти на мълчание, на ненадейно отдалечаване, за всичко онова, което обичайната иронична усмивка на професора не винаги успяваше да прикрие. Бил е обект на непрестанно следене, брутален натиск и доносничество и за това не си е позволявал пълна откровеност и пред нас, очаквайки навсякъде да се спотайва внимателно „ухо“. Много по-късно разбрах, че в първите години на тоталитарната власт е бил в концлагер, от където е освободен със съдействието на Христо Радевски.

Присъствието на професор Тенев беше мяра за толерантност и за високи естетически и нравствени критерии. Липсата му в театралния и културния ни живот усещат най-вече онези, които го познаваха. В спомена ми неговата фигура остава изправена, въпреки напора на вледеняващия вятър. Усмивката му е многообразна – лъчезарна, иронична и мъдра. Благодарна съм на съдбата, която ме въведе в театъра чрез срещата с тази необикновена личност.

Анна Топалджикова

Приложение 1. Биографични данни за проф. Тенев от публикация във в. „Труд“ на неговата дъщеря, Надежда Тенева[4].

„Проф. Любомир Тенев е роден в Хасково през 1915 г. в семейство на учители. Майка му завършва литература в Гренобъл, Франция, и работи като учителка по френски в Хасковската гимназия. Баща му – учител по литература, директор на същата гимназия, председател на читалището в града, е също френски възпитаник. В такава интелигентска среда израстват двамата им синове – Любо и Румен, и двамата професори със забележителни заслуги – единият към българския театър, другият към икономическите науки. Родителите от малък водят Любомир Тенев да гледа гостуващите в града трупи, вдъхват му любов към изкуството и особено към театъра. Върху неговото оформяне като личност силно влияние оказва проф. Асен Златаров, първи братовчед на майка му и неин близък приятел. След преместването на семейството в София, още като ученик Любомир Тенев публикува рецензии за спектакли в ученическото сп. „Звън“. Мечтае да следва литература и театър в Париж, но баща му умира рано. Неговият вуйчо Ася (Асен Златаров) му обещава да го издържа като студент във Франция, но също умира през 1936 г. Тогава той записва и завършва право в Софийския университет, успоредно с това пише литературни и театрални рецензии и статии. Забелязан е от главния редактор на сп. „Изкуство и критика“ Георги Цанев и главния редактор на сп. „Златорог“ Владимир Василев – дават му възможност да публикува в списанията им и го въвеждат в интелектуалните среди на столицата. След идването на комунистическата власт Любомир Тенев е изпратен в концентрационен лагер в с. Вадим, откъдето е освободен, благодарение на приятелското съдействие на Христо Радевски и се включва в културния живот на страната. Още със създаването на ВИТИЗ е поканен от проф. Боян Дановски и назначен като преподавател по западноевропейски театър. Негови възпитаници са няколко театрални поколения – актьори, режисьори, театроведи. Проф. Тенев издава 19 книги – „Хамлет“, „Драма и сцена“, „Маска и перо“, „Театър и действителност“, „Те в пространството на сцената“ и др., публикува над 500 текста, посветени на театъра, рецензии и др. Той е дългогодишен преподавател във ВИТИЗ по история на западноевропейския театър и по театрална критика, заместник ректор и ректор на ВИТИЗ, заместник-директор на Научното обединение по изкуствознание при БАН, заместник-председател на Дружеството на естетиците и литературоведите в България, член на Управителния съвет на Съюза на българските писатели, член на Съюза на артистите в България.“

Приложение 2. Информация, публикувана от Христо Христов в медиите – досиета на следени български интелектуалци, между които е и Любомир Тенев.

Данни за враждебни и нелоялни прояви в средите на художествената интелигенция. (Документ от септември 1975 г. на Шесто управление на ДС за борба с идеологическата диверсия[5])

Справката с гриф „Строго секретно“ съдържа имената на представители от различни творчески съюзи и организации, които Шесто управление води на отчет и наблюдава поради тяхната неблагонадежност. Според идеологическото управление на ДС в резултат на подривната дейност на Запада отделни представителите на интелигенцията са деградирали в идейно и политическо отношение.

„Обявяват се против ръководната роля на БКП в изкуството и културата, злословят, че у нас „липсва свобода“ в творчеството, застават на ревизионистични, антисоциалистически и антисъветски позиции, пропагандират различни модернистични течения, разпространяват вражески слухове и вицове“, е посочено в справката.

Тези уж отделни представители на интелигенцията обаче наброяват повече от 30 души. За всеки един от тях срещу името му Шесто е резюмирало „вражеската“ дейност или позиция.

Сред изброените интелектуалци са проф. Любомир Тенев, проф. Гочо Гочев, Радой Ралин, Борис Димовски, Вера Смилкова, Валери Петров, Исак Паси, Иван Теофилов, Барух Шамлиев, Михаил Величков и др.

„Тенев не споделя принципа за ръководната роля на партията в областта на изкуството и културата. Правил е изказвания, че в тази област у нас нямало морал и законност. С идеология се занимавали некомпететни и „прости“ хора /…/

Твърдял, че „руснаците са корумпирани“ и че „имало израждане на управлението“. Корупцията и стремежът към обогатяване били добили големи размери в СССР /…/ Одобрявал тезата на западния философ Маркузе, че Съветският съюз бил „електрифицирано средновековие“. Явявал се един от пропагандаторите на „голямото западно изкуство“ /…/

Тенев е в близки оношения с невъзвръщенeца Петър Христов Увалиев, уличен в услуга на английските специални служби и провеждане на идеологическа диверсия срещу НРБ. По време на пребиваването на Увалиев в НРБ Тенев многократно се е срещал с него и го е информирал за културния живот в страната и за противречията, които има в средите на художествената интелигенция. Направил е оценка и го запознал с работата и личните качества на редица дейци на културния фронт и отговорни служители на някои идеологически институти…“

[1] Любомир Тенев. Маска и перо. Български писател. С.,  1968, с. 164–165

[2] Топалджикова, Анна. Анкета с Любомир Тенев „Назад към познатото и непознатото“ в: сп. „Театър“, 1991, кн. 7, с. 20.

[3] Пак там.

[4] Тенева, Надежда. „Проф. Любомир Тенев: Съвестта е главният герой в театъра“, в. „Труд“, 02. 10. 2013.

[5] http://desebg.com/vi/713–––1975