Статии

Майя Харбузюк[1]

Театърът е изкуство, посветено на човека и се създава от хора, с хора и за хора. Но когато във вашата страна избухне война, когато хиляди от вашите сънародници са убити, а милиони стават бежанци, когато театрални сгради, в които се крият хиляди души, са бомбардирани, какво прави театралната общност? Може ли да има театър в ужасната реалност на войната?

На 24 февруари всички в Украйна преживяхме шок. Той доведе до пълна тишина, която продължи няколко дни, може би седмица. За това кратко време украинският театър преосмисли себе си, своето място и възможностите си. Първата стъпка беше мобилизацията. Театрални артисти се записаха като доброволци. Днес те са част от нашата армия.

Много артисти се бият сега на фронта. Сред тях са режисьорите Олексий Кравчук, Ихор Заднипряни, Дмитро Хусаков, Роман Валко, Ахтем Сейтаблайев, Антон Романов, Андрий Романов; актьорите Андрий Петрук, Назар Павлик, Олександър Мишчук, Сергий Клименко и др. Сега те са войници с копия или по-точно със „Стингер“ (подвижна система за въздушна отбрана) в ръка. Техният опит ще бъде описан след време, в бъдещи представления, пиеси, текстове и т.н. Всяка сутрин се молим за тях. Но бих искала да се фокусирам върху друга мисия на украинския театър, която се разкри в началото на войната. Това е хуманитарната му мисия. Бих искала да откроя новите функции на театъра в Украйна, които възникнаха след 24 февруари.

Театърът като доброволец  

Руската инвазия в Украйна наруши източните, северните и южните граници на страната. Украинските театри и артисти в тези региони преустановиха своята дейност и трябваше да спасяват живота си. Затова театралната общност в западните и централните региони на Украйна започна да изпълнява нова роля.

Когато хиляди вътрешно разселени хора избягаха от Източна към Западна Украйна, театрите в близост до западната граница (в областите Закарпатска, Лвовска, Ивано-Франкивска и Тернопилска) се превърнаха в центрове за доброволци. Хиляди хора са преминали през тях от 24 февруари насам.

Тези доброволчески центрове извършват най-различни дейности:

• получават жизненоважни продукти от чужбина и ги изпращат на Изток;
• събират средства, амуниции и лекарства за армията;
• в театралните ателиета подготвят елементи към военната екипировка (например вълнени шапки, платнища за парашути, дрехи);
• посрещат бежанци на гарите и им помагат;
• плетат маскировъчни мрежи

и още много други неща.

Творческите състави, администрацията, техниците и служителите в ателиетата започнаха да усвояват много нови умения и способности – логистични, комуникационни, мениджърски, психологически и т.н. Театрите станаха неизменна част от една голяма доброволческа мрежа, оказваща помощ на Украйна.

Театрите като подслон за бягащи от войната

Много театри се превърнаха в убежища за всички, останали без дом. Те отвориха своите гримьорни, апаратни и допълнителни пространства за временно разселени хора. Там те намират спасение от обстрела и бомбардировките и има къде да спят, да се нахранят, изкъпят, да си отпочинат и безплатно да получат дрехи и храна. В Лвовския академичен театър „Лес Курбас“ например сцената е превърната в подслон. Пространството, където преди войната са се играли Шекспир, Тенеси Уилямс и Мартин Макдона, е дало убежище на близо хиляда души. Актьорите се превърнаха в обслужващ персонал, който подпомага функционирането на подслона. Олександра Шутова, драматургът на театъра, изтъква, че актьорите са изключително емпатични хора и имат уникален усет за това кога и как да говорят с настанените хора, особено с децата.

Театърът като бомбоубежище

Повечето театри в Украйна имат хубави мазета. От началото на пълномащабната война те започнаха да служат за бомбоубежища. Имало е случаи, когато театрални служители, бежанци или минувачи са попадали под тревога от въздушен удар на улицата. В Ивано-Франкивск всички жители на централната част на града отиват в мазето на театър „Иван Франко“, защото това е единственото надеждно бомбоубежище. Директорът на театъра Ростислав Держипилски спомена, че по време на въздушни тревоги в него са играли представления. По този начин са искали да разсеят хората и да им помогнат да се справят със страха и стреса. Така на 7 март, две седмици след началото на пълномащабната война, Националният академичен музикално-драматичен театър в Ивано-Франкивск възстанови своята дейност в бомбоубежището. Това е първият театър в Украйна, който отново отвори врати.

В репертоара на театъра имаше заглавие, което нямаше нужда от адаптация за пространството на мазето. „Хамлет“, една нова хорър-опера, композирана от Роман Хрихорив, Илия Разумейко и Ростислав Держипилски, беше поставена преди пет години в мазето под сцената. Сега „Хамлет“, както и „Ромео и Жулиета“ от Шекспир, „Енеида“ от Иван Котларевский и други знакови продукции на театъра бяха адаптирани към това специфично пространство. За всяко представление се осигуряваха по 50 безплатни места за хора, напуснали своите домове заради войната. Така всички можеха да гледат театър без прекъсвания от сирени за въздушна тревога, защото вече се намираха в бомбоубежище. Лвовският театър „Леся Украинка“ организира в своите бомбоубежища „антистрес семинари“. В мазето на Лвовския академичен куклен театър все още се провеждат представления и сценични четения.

През април в Харков, недалеч от фронтовата линия, Академичният държавен куклен театър на Афанасиев започна да изнася в подлезите на метрото представления за деца, които живеят там с родителите си, търсейки спасение от бомбардировките. Музиканти и поети също свирят в тези метростанции, които се превърнаха в дом за хиляди жители на Харков.

Театрите като театри в новата реалност на войната

Постепенно, от началото на април 2022 г., театрите в Западна Украйна започнаха да се връщат към обичайните си дейности. Този преход беше предизвикателство. Не се знаеше дали обществото ни днес има нужда от театъра като такъв, дали зрителите биха дошли на представленията и дали продукциите, създадени преди войната, щяха да имат успех. А от края на февруари не бяха поставяни никакви нови спектакли. Постепенно се убедихме, че театърът беше необходим като културна институция, като част от нормалния живот, като място за колективна терапия и взаимна подкрепа. Беше важно да подкрепяме онези артисти, чиито театри се намираха в окупирана територия или в зони на бойни действия. Така и Артем Вусик се премести от Харков в Лвов и създаде нов независим театър „Варта“. Част от екипа на Мариопулския театър се премести в Ужгород и започна новия сезон с представление на поета Васил Стус.

През юни се проведе 24-тият Международен театрален фестивал „Мелпомена от Таврия: гласове от Херсонска област“. Повече от трийсет театъра от различни градове в Украйна, Полша, Румъния, Португалия и Грузия представяха на своите сцени спектакли в подкрепа на един от най-известните украински фестивали и на Херсонска област.

Войната постави нови въпроси, свързани с деколонизирането на украинското театрално пространство, което е исторически свързано с Русия. Те се отнасят до промяна на репертоара, преоткриване и преосмисляне на нашите национални театрални постижения, деколонизиране историята на украинския театър. И разбира се, завръщане на украинския театър в европейското културно пространство. Той произлиза от него преди повече от четири века и е генетично и ментално свързан с него.

В заключение ще цитирам моята колежка Яна Партора, театрален критик и декан на театралния факултет към Националния университет за изкуства „Котляревский“ в Харков. На 3 март, криейки се от непрестанните обстрели в Харковското метро със своята  дъщеря и с майка си, тя написа във Фейсбук: „Никога вече няма да сме същите. Този свят никога няма да бъде същият. Осъзнаваме ли какво наистина означават тези думи? Можем ли да си представим какъв ще бъде този несигурен свят, какво място ще заемаме ние в него и какви ще бъдем накрая? Сега всички сме бежанци. Няма значение дали тази кървава война ни е принудила да напуснем домовете си, дали седим в студени и тъмни подземия, дали сме някъде доброволци или смело защитаваме страната си. Ние всички сме откъснати от живота си и не е ясно дали някога ще се върнем към старите си тревоги и забавления. Но сега има място също за любов и преданост, за грижа и искреност, за топлина и отдаденост“.

Украинският театър демонстрира своята любов и отдаденост на сцената и отвъд нея.

Превод от английски Ангелина Георгиева

[1] Майя Харбузюк е театрален историк и критик. Тя е декан на Факултета по култура и изкуства в университета „Иван Франко“ в Лвов; главен редактор е на театралното списание Proscaenium, издавано от Националния университет „Иван Франко“, и е председател на Комисията по театрознание към Научното общество „Шевченко“. Харбузюк е автор и съавтор на множество монографии и над 240 статии върху историята и теорията на театъра.