Статии

Интервю на Венета Дойчева

Венета Дойчева: Нека да започнем разговора от връзката на театъра с онова, което според вас е най-силният му капитал от миналото – един водещ театър в национален план, с изключителна традиция, с големи фигури и постижения. На какво от това се чувствате приемници днес?

Ириней Константинов: Често си мисля на какво съм директор. На един театър, който за мен винаги е бил мечтаното място да гледам представления и е бил обвеян с особено присъствие, извън театралната улица „Раковски“. Самата му сграда  е много красива отвън и сякаш те привлича, но и те дистанцира… Легенди и истории се разправяха за театъра и аз на млади години съм ги слушал със зяпнала уста. Говоря за  70-те  и 80-те години, когато театърът беше в силата си, когато да влезеш в клуба му, да седнеш на бара до някоя от звездите му беше привилегия. Разбира се, минах и през повечето кризи на театъра – аз съм от 1985 година тук. Давах си ясна сметка какво ми предстои като директор, какво мога да очаквам, знаех накъде да се върви, разчитах на хората, с които тръгнахме. Имаше ентусиазъм. Вероятно подсъзнателно е имало онова, което е включено във въпроса ти, а именно, че това е театър с традиции, театър, където като герб някъде би трябвало да бъде закачено: модерен театър, съвременен театър, актуален театър.

Венета Дойчева:  Може би това е една от ключовите думи – актуален.

Ириней Константинов: Традицията на един театър със самочувствие, започнал с желанието да започне от нищото, с актьори, уволнени по някакви причини, талантливи или по-малко талантливи, дошли обладани от духа за оцеляване и успех. И всичко това, събрано и водено от неукротимата енергия на Леон (Даниел), който е бил тук. Така създават първото представление „Корени“ и заявяват на театрална България своето присъствие. На концерта по случай 50 годишнината сякаш излязоха на сцената сенките на колосите на този театър. Сякаш се наредиха като в постановката на Вили Цанков – „Хоро“ на Страшимиров – и сякаш с благородна усмивка викаха: Давайте, давайте, ние сме с вас! Ние ви помагаме… Това е традицията, на която стъпва театърът като наследство, като даденост, като нещо в повече от другите театри.

Богдана Костуркова:  Дойдох в Театър София в края на 70-те години като студентка на стаж. И попаднах в две стаи, в които бяха Иван Радоев, Стефан Цанев, Константин Илиев, Първан Стефанов, Краси Русинова и главният драматург Иван Русев, който веднага ни прегърна и осинови. За мен първата представа за театър-дом е Театър „София“. Няма друг театър в българската история въобще, в който години наред да има петима емблематични драматурзи, да има режисьорска колегия от мислещи, ярки индивидуалности, които изграждат вкус и трупа. И не само режисьорите. Сценографите, музикантите, плакатистите, всички, които работят с актьорската трупа.  Всичко това се вгражда. Хората си отиват, но нещо от енергията остава. Трупата на Театър „София“ това са хора, които имат потребност да правят театър и това се предава на поколенията.

Ириней Константинов: Това е въпросът – как става? Нещото във въздуха – това е добрата традиция, добрият вкус.

Венета Дойчева: Това „нещо във въздуха“ бих определила като изключително изискване за художественост, за качество на театъра. Какво от този качествен театър се опитвате да съхраните, или нещо ново да създадете. Какъв тип качествен театър искате да правите?

Богдана Костуркова: Моята роля на драматург е много по-скромна и като отговорност, и като начин на въздействие, отколкото на директора. Аз се стремя да откривам и да предлагам драматургия, която е първо, добра литература, второ, потребна е на екипа, за да има своето професионално развитие. И не на последно място, някъде успоредно – да бъде насочена към аудиторията на Театър „София“ с онази крехка надежда, че всяко ново заглавие ще доведе до нейното разширяване. Аудиторията на Театър „София“ е и константна, що се отнася до верността на публиката, но и постепенно разширяваща се, тъй като в салоните ни има предимно млади хора. Има семейна публика и преобладаващо млади хора, които доброволно са ни избрали. Те не са организирани групово. А качеството – то задължително стъпва на драматургията. И тук отново стъпваме на традициите, защото в Театър „София“ и в най-тежките му години репертоарният подбор винаги е бил, от една страна, на доказани текстове  и от друга страна – на откривателски. Хайнер Мюлер за пръв път тук е стъпил на българска сцена, както и поредица от автори, които след това продължават да шестват по българските сцени. Може, защото тук е събрана такава актьорска трупа, която позволява широкоспектърна интерпретация – актьори и за Шекспир, и Мюлер, и за Чехов, и за Стефан Цанев.

Ириней Константинов: Николина  Томанова споделя, че когато Бено Бесон идва да поставя в България, веднага получава атрактивни предложения (от Народния театър и т.н.), но той казва: „Не, искам да отида в този театър, в малката сграда, и там да направя нещо, което  да се случи точно с тази трупа…“ И си давам сметка, познавайки хората от онова поколение – колко е привлекателно  да работиш с онези артисти. Те бяха  като магнити, когато се появят на сцената! Не мога да забравя Коста (Цонев) как излизаше в „Опера за три гроша“ като Меки Ножа или в меланхолика Жак с окапалия нос! Мога ли да забравя Чечо (Стефан Илиев) като Тигър Браун! Мога ли да забравя Ицко (Финци) в „Както ви харесва“, как се появяваше! Ами Венчето Мандаджиева! Това са спомени за цял живот и ето това е нещото във въздуха. Да станеш част от трупата на Театър „София“ е било висока летва, която трябва да достигнеш. Лично за мен миналото е осезаемо. Това са спомени, случки, истории, разкази на колеги, с които съм бил приятел и в дългите ни разговори съм се мъчил да запомня всичко…

Венета Дойчева:  Ириней, легенди съм слушала за вечерите в клуба на театъра…за събиранията след премиери…

Ириней Константинов: Престижно беше Слона (Георги Божилов) да открие изложба тук или бай Дечко (Узунов) да си направи изложбата в театъра, и някой да дойде да посвири на пианото след това… или  прословутите концерти…

Богдана Костуркова: В театъра е кипял живот! Да направиш „Риголето“ (1981)! Ралитата в парка! Срещите в клуба!

Ириней Константинов: Познавайки историята на театъра, спомняйки си миналото, често в този дух  и сега разговарям с колегите си. Опитвам се да се предпазим от грешките, на които съм бил свидетел през годините. „Сълза и смях“, където бях до 85-та година – просто на върха си рухна. Разбира се, по политически, външни причини, бих ги нарекъл. Театър „София“ през 89-та година също преживя криза – разцепи се.  Тогава имахме заглавие „Раната Войцек“ (1987) – бих нарекъл този момент „раната Театър София“ … На концерта по повод 50-годишния юбилей видях, че има неизтрита болка у някои хора, че има натрупани мълчания и неща, които още не са изказани.

Венета Дойчева: С днешна дата как възприемате отделянето на част от енергията на театъра – личности, хора – в друг организъм. Така или иначе, театърът се раздели в един момент на две. Създаде се един нов Малък градски театър „Зад канала“ и остана старият.

Богдана Костуркова: Аз виждам нещата  така – от гледна точка на историята 25 години по-късно имаме два добри театъра. Навярно хората, които са били тук и са работили, са го преживяли много тежко. И едните, и другите. Моето обяснение е, че когато се съберат много талантливи хора на едно място и няма работа достатъчно за всички, кризата е неизбежна. И понеже личната ми съдба е свързана и с единия, и с другия театър, си давам сметка, че най-вероятно е имало и друг начин да се случи това разделяне, но така или иначе, било е неизбежно.

Ириней Константинов: Нови очаквания на публиката в онзи момент. Това разделяне на времето изискваше да се случи, защото няколко човека бяха по-изявени от останалите. Разделянето беше мъчително. Не сме се карали, но когато започнахме да делим багажа… Това даде една нова енергия на онзи състав. Те започнаха много активно. Ние имахме един труден период, дълго вегетиране. Седяхме още  на старата слава на успелия Театър „София“, който си е голямата бяла сграда в парка. Това изигра лоша услуга. Лека-полека започнахме да се съвземаме. И това остана зад гърба ни.

Богдана Костуркова: Не забравяй апетитите точно към голямата бяла сграда в онези години.

Ириней Константинов: O tempora, o mores! Всичко, което се случваше в държавата, не заобикаляше и Театър „София“. Всякакви неприлични предложения бяха отправени… и отхвърлени.

Богдана Костуркова: Но Бойко Богданов направи тук „Елисавета Бам“ (1990–1991) и Стоян Камбарев направи „Три сестри“ (1998). Да. И това  в един ранен театър.

Венета Дойчева: Кога усетихте и как започна събуждане, стабилизиране и активизиране на творческата енергия на театъра, след като очевидно имаше  криза, която продължи сезони наред. Благодарение на какво се случи това? Богдана спомена един изключителен творчески факт – „Три сестри“.

Богдана Костуркова: Не съм била в театъра в тези години, но след разделянето на Театър „София“ в театъра работи Елена Цикова и направи няколко знаменателни постановки – „Училище за шутове“ (1993), „При закрити врати“ (1991), а Сашо Морфов „Бурята“ (1992), Здравко Митков – „М. Бътерфлай“  (1993), „Йонадав“ (1995), Иван Станев „Дон Жуан в ада“ (1997). Това са стъпки, които водят към успеха на „Три сестри“. Една трупа, която  се е съвзела – с нови актьори и ново поколение, което е необременено от случилото се. Истината е, че всички, които са работили в театъра в онези години до днес, са допринесли за това да го има – да има трупа. Може да го е нямало блясъка от миналото, но работят честно, и постепенно махалото отново връща качествената режисура, качествената сценография. Истина е, че Ириней има голям принос – като директор пое риска ударно да отвори вратите  за новото, тук дойдоха хора, които по-рано не са стъпвали в театъра. Самият модел на създаването на театъра е да залага на хора с потенциал, които са достатъчно вдадени в работата си и изграждайки собствената си творческа натура, всъщност изграждат и историята на Театър „София“.

Ириней Константинов: Аз пак бих искал да се върна към минало, традиция и настояще, тъй като се преплитат тези неща.  Въпросът за „звездите“ и за специфичния за този театър стил на актьорското изкуство и с какво от изминалата биография на театъра се гордеем. Стилът на театъра, това е запазената марка на Театър „София“ – без патетика, прост изказ, ясни послания, чувство за хумор и ясна характерност, оригинална мисъл, запомнящи се театрални решения. Впрочем това е и днешният стил на театъра, който е преминал през времето и се развива. Сега си мисля, че ако можем с машина на времето да върнем тези хора, които са си отишли от театъра и ги включим в нашите представления днес, никой няма да усети разлика и сякаш те никога не са си отивали.

Богдана Костуркова: Примерът с Ицко Финци на юбилейния концерт – той все едно и вчера е бил на сцената.

Венета Дойчева: Това, което каза е много важно, Ириней, това, което ти наричаш „запазена марка“ в стила на театъра.  Тук никога не е имало изкуственост, патетика и пренасищане с психологически реализъм, винаги е имало стремление…

Ириней Константинов: … да се избяга от това.

Венета Дойчева: … стремление към автентичност, почти документалност, без разбира се, това да бъде четено в буквален смисъл, премерена актьорска игра, която търси естественото, комуникативното поведение, без това да отрича известна ексцентрика, каквато тук винаги е имало в отделни фигури и която винаги е давала цвят на актьорското изкуство.

Богдана Костуркова: Според мен това е най-важното. Винаги го е имало  в актьорската трупа на театъра за тези 50 години. Актьорите са били поливалентни. Те пеят, танцуват, играят модерно. Могат да пристъпят и към Шекспир, и към Бекет. Не знам каква е била мотивацията на предишните ръководства да ги избира такива, но със сигурност сега тук постъпват актьори, които имат тези умения.

Ириней Константинов: Артистите винаги се съпротивляваха срещу обичайното, тривиалното. По време на репетиции се мислеше как да не минем по утъпкан път, а да намерим най-парадоксалното решение. И това е стил, наложен от Леон Даниел още в първия спектакъл на Театър София „Корени“. Във филма с фрагменти от репетиции на „Корени“  видяхме  колко съвременно работи  със състава, а са изминали цели 50 години, които никак не са малко. Това продължава и при Вили Цанков, Пантелей Пантелеев и другите режисьори. Благодарение на актьори като Коста (Цонев), Ицко (Финци), Тодор (Колев), Катя (Паскалева), Антон (Горчев), благодарение на режисьори като Бено Бесон, Казимеж Браун и на всички останали гостуващи творци  се е изграждала естетиката на Театър „София“. Тя е била  смесица между българска модерност и  съвременна европейска чувствителност.

Богдана Костуркова: Театър „София“ пръв отваря вратите си към Европа. В онези години всички са общували със Съветския съюз, но Николина Томанова  побратимява театъра с Моссъвет,  тук идва Галина Волчек, не идва някой казионен режисьор, и тя поставя „Всеки търси своя остров“ (1971) от Раймон Каугвер. Театърът се отваря към Бено Бесон, когото няколко пъти споменахме, и неговата знаменита постановка „Както ви харесва“ (1975) от Шекспир. Тук идва да поставя Казимеж Браун, който прави „Картотека“ от Тадеуш Ружевич (1978). Театърът непрекъснато съизмерва пулса си с тази Европа, до която имахме достъп тогава. В годините, когато Кольо Георгиев е бил директор, има запазена кореспонденция с чужди театри – намеренията не са се реализирали, но виждаме, че е присъствало желание за контакт и партньорство. Драматурзите в театъра са превеждали пиеси и са знаели, че не всички ще бъдат реализирани, но те са ги превеждали, прочитали са ги на художествени съвети, които са включвали голяма част от екипа, и са се чували тези текстове.

Ириней Константинов: Тук непременно трябва да споменем, че разцветът на театъра започва с Николина Томанова като директор, а след това продължава при Кольо Георгиев, които са се борили срещу статуквото. Това са хора истински мениджъри. Николина е била един истински мениджър в съвременния смисъл. Тя не само е създала материална база, е, имала е тези възможности, но и други са ги имали… не само това,  имала е смелостта  да представи театъра навън в чужбина. След това Кольо (Георгиев), който до последно се бори срещу статуквото и се опитва да движи театъра в посока на модернизиране. И ако трябва да отговаря на въпроса с какво се гордеем – гордеем се с лудостта на първите, с театралната естетика и вкус през  годините, с невероятната актьорска трупа, с драматурзите, с борбеността  срещу  статуквото и спокойствието и не на последно място – с духа и желанието за работа. Движение на духа е имало!

Венета Дойчева: Днес как подхождате към обновяването на творческия състав?

Богдана Костуркова: Откакто аз работя тук, сме провели доста кастинги за роли. Стремим се да гледаме всичко, което  театралните академии предлагат, поддържаме връзка и с преподавателите.

Ириней Константинов: Едно от най-запомнящите се неща са кастингите. Направили сме около десет. Не само това, но и с Мартин Киселов проведохме лекция в НАТФИЗ  „Що е това кастинг“, как се случва и какво трябва да знае актьорът и как да се подготви, за да има смисъл неговото представяне. Няма да забравя първия кастинг, който направихме за „Как се научих да кормувам“ (2008), това беше годината, в която станах директор. 120 човека бяха на кастинга, и то само момичета, тъй като търсехме героиня тип Лолита.

Богдана Костуркова: След това „За формата на нещата“ (2011) – 80 човека се явиха.

Ириней Константинов: Най-впечатляващ  бе кастингът на Иван Добчев  за „Антигона“ (2014) – 60 момичета се явиха. То не беше кастинг само, беше и школа, през която минаваха..

Богдана Костуркова: Беше  като курс по актьорско майсторство.

Венета Дойчева: Удовлетворени ли сте от тази форма, върши ли ви работа?

Ириней Константинов:  Не съвсем. Това, че правим кастинги, не значи, че задължително намираме хора. Понякога съчетаваме кастинга с нашите собствени наблюдения накъде отиват младите, защото желанието ни е да се дава възможност на млади хора да играят и да се развиват.

Венета Дойчева: От тези млади актьори, които взимате, имало ли е случай да се разделите след един или два сезона, или всички остават?

Богдана Костуркова: Да, има хора, които са постъпили в трупата и след това са си тръгвали, това е нормален, естествен процес. Което не говори за качествата на актьора или на театъра, а за срещата, която не се е случила. Има и хора, които излязоха на свободна практика.

Ириней Константинов: С някои партньорството ни продължава. Един Калин Врачански започна тук, израсна и сега обикаля цяла България.

Богдана Костуркова: Повечето са успешни покани и изборът  е бил точен.

Ириней Константинов: Напоследък си казвам, че обучението в НАТФИЗ дава добри резултати, излизат добре подготвени артисти. И се питам защо тези млади артисти, които умеят да се движат добре, говорят добре, пеят, красиви са, явно са талантливи хора – защо не успяват да влязат в театрите и да започнат да работят. При такава възможност за по-голям избор е трудно да решиш точно кого искаш да поканиш. Но знаем все пак какво търсим и мисля, че през годините успяваме да го намерим.

Венета Дойчева: Разбирам, че при избора оценявате най-вече качествата и как ще се впише актьорът в трупата на театъра.

Ириней Константинов: И слава богу всички се вписват безболезнено. Няма конфликти. Няма отхвърляне от големия жив организъм. Приемат ги, заобичват ги останалите колеги, а това е много важно. От няколко сезона актьорите имат много интересни и провокативни задачи.

Венета Дойчева: Да, някои ги виждаме в изяви, които противоречат на изградения от тях типаж. Предполагам, че те са удовлетворени от това.

Ириней Константинов: Оценяват го. В много случаи съм настоявал пред режисьора да вземе актьор, който няма много общо с характера на ролята, понякога дори и като възраст.

Венета Дойчева: От това, което наблюдавам, виждам, че се стремите да бъдете отворени към различни жанрове, към различни провокации и различни формати и към различни публики. Забелязва се голяма грижа към детската публика и младежката проблематика. На голямата сцена имате широко ветрило от съвременна преводна драматургия. Имате и съвременна нова българска драматургия и конкурс с този профил. Имате вкус и към зрелищния тип театър, „мегапродукции“. Как оценявате тези няколко линии? Какво бихте коригирали или задълбочили? Театър за цялото семейство ли търсите?

Богдана Костуркова: Не се ограничаваме само в производството на спектакли. Дали ще се представят автори и пиеси, дали ще се представят преводи, дали ще имаме ателиета за малките зрители… Сега три млади момичета спечелиха проект, в който подготвят най-малките за срещата им с изкуството на театъра. Помним Валери Петров и неговите прекрасни пиеси, поставени от Маргарита Младенова. Постановките за деца в нашия театър са традиция, те не са евтини и направени между другото. Това има своята положителна роля в контакта с публиката.

Венета Дойчева: Усещате ли това в публиката?

Богдана Костуркова: Усещаме го. Хората избират да доведат децата си при нас, защото знаят, че ще се срещнат с най-доброто от световната съкровищница за деца.

Ириней Константинов: Искам да благодаря на актьорите. Ние имаме една от най-добрите трупи. Неслучайно много режисьори идват и държат да направят определена пиеса точно с нашите актьори, в нашия театър. Актьорите ни са дисциплинирани, безкрайно работоспособни, любопитни, изпълнителни и непрекъснато развиват себе си, за което и ние имаме „вина“, като ги срещаме с различни творци, които развиват качествата им. Но това не ги прави самонадеяни. Напротив, те всеки път искат и още, и още. Благодаря им за дисциплината и безкрайното им любопитство към театъра. А относно публиката, Богдана помни  – когато започвахме в 2008 г. си казахме: Имаме малко останали почитатели на Театър „София“. Старата вярна публика… Трябва първо да я върнем и да й докажем, че театърът е жив и предлага любопитни заглавия, второ – да ги накараме да споделят това в семейството си, и ако им предложим добро детско представление, те да доведат децата си. Започнахме да връщаме доверието. След като успяхме да си подадем ръка с тази семейна публика и чухме отзивите и похвалите, това ни даде кураж, че сме на верния път. Казахме си,  сега е моментът да привлечем младите хора, хората от университетите, активно работещите. Да ги привикаме с любопитни за тях теми. За всякакъв вкус имаме какво да предложим. И още си казахме, а сега да погледнем към чужденците. И започнахме към всяко представление да има титри на английски език.

Венета Дойчева: Има ли друг театър в София, който да го прави?

Богдана Костуркова: Не.

Венета Дойчева: За всички спектакли ли?

Ириней Константинов: За повечето, 90%. И получаваме благодарствени отзиви от публиката.

Венета Дойчева: Имате ли наблюдения каква част от публиката е привлечена от титрите на английски?

Богдана Костуркова:  Да, някъде около 30-40% от салона, защото те се заявяват на касата, за да могат да получат места, от които по-добре се вижда. Това удължава живота на спектаклите. Тук е мястото да кажа, че за тези почти 10 години, които минаха, имаме не малко спектакли, които достигнаха и надминаха 50-о представление. В рамките на един сезон имахме шест спектакъла с 50-и представления. Тогава отбелязахме и за стотен път „Ревизор“.

Богдана Костуркова: Ние продължаваме, макар и не толкова често, колкото ни се иска да се срещаме със зрителите в директни разговори след представления.

Ириней Константинов: Това е едно от големите удоволствия – когато получаваш обратната връзка от хората. Не само похвали и овации, а и когато задават  въпроси.

Богдана Костуркова: За нас е много важно да чуем хората как ни приемат, какво харесват, какво ги притеснява.

Венета Дойчева: В този контекст бихте ли определили къде театърът има някаква кризисна точка или проблем? Например имате ли потребност от покана към чуждестранен режисьор? Тази практика позамря по ред причини, най-вече финансови, но такъв обмен е най-нормален в Европа, в света.

Богдана Костуркова: Имаме много добри партньорски отношения с Румъния и театър „Одеон“. С някои режисьори бяхме в напреднал етап на преговори, но и заради натоварена програма, и заради финансови причини не можем да реализираме тези намерения. В последните сезони показахме свои продукции в Лондон, Виена, Братислава, Букурещ, Берлин.

Ириней Константинов: Поканването на режисьор отвън е доста по-сложно. Изборът на заглавие поради езиковата бариера е доста тънък момент. Почти бяхме се спрели на „Сватбата на Фигаро“, но се случиха неочаквани събития… Много от заглавията, които сме обсъждали тук, а аз обичам да споделям, често някой ги реализира другаде. Но, казвам си, нищо, по-добре! Завиждах на Николина Томанова за това, че е успяла да доведе режисьори отвън,  но кой е днешният Бено Бесон, който може да дойде и да направи такава постановка, която да остане в следващите 50 години? Имаме го това желание в молитвите си.

Венета Дойчева: Какво можете да ми кажете за конкурса за нова българска пиеса, който създадохте? Има вече четири издания. Каква е равносметката ви?

Ириней Константинов: Аз мога само да кажа, че има смисъл от този конкурс и искам да благодаря на нашите партньори от Банка ДСК, които ни помагат. Радваме се, че авторите напредват в някои отношения (форма, разказ, език), но като че ли  отсъства  дълбочина в темите.

Богдана Костуркова: Настоящото издание ни създава за пръв път този проблем така категорично. Смятам, че лично аз не си давах сметка в какво нагазваме, когато почнахме конкурса. Първото издание беше много ентусиазирано, открихме едно талантливо момче, Райко Байчев. За мен измерението за успех е пиесата да не се постави само веднъж, а да има и повторение, както се случи. На втория конкурс наградата спечели Оля Стоянова, едно име което се вля в българската драматургия със собствен глас. На третото издание открихме пак едно младо момче, Кирил Буховски, когото също го виждам свързан в бъдеще с театъра. Сегашното издание поставя много въпроси за това, че да си драматург е професия  и има основни правила, които трябва да се владеят. Затова най-вероятно следващата ни стъпка трябва да бъде в посока работа с актьори и режисьори за пълна реализация на текстовете.

Ириней Константинов: Тъй като издаваме пет пиеси от конкурса, имахме идеи втората или третата да доработим с режисьор, с актьори, с автора. Да направим един работен процес. Опитахме и не се получи. Това е сериозна работа, но и сериозно време изисква. Не сме се отказали.

Венета Дойчева: Какво можете да споделите от проблемите на управлението на театъра – брой публика, цени на билетите…

Ириней Константинов: Цените на билетите в Театър София са 10, 12 и 14 лв. в зависимост от местата в салона. За представленията за деца са 6 лв. за децата и 8 лв. за възрастните. Разбира се, правим промоции и проявяваме гъвкавост спрямо намаляващото или увеличаващото се търсене в определени периоди от годината. Основният ни стремеж е все повече зрители да си купуват билети на нашите каси или онлайн през нашия уебсайт, и все по-малко чрез нещатни организатори на публика, ваучерни фирми и т.н. В началото на този театрален сезон направихме онлайн анкета, която попълниха над 200 човека, и отговорите потвърдиха отново, че цените на билетите са приемливи и адекватни.

Венета Дойчева: Какви са най-смелите ви амбиции за театъра?

Ириней Константинов: Излизането навън, което не е смела амбиция, а желание и необходимост да се случи.

Богдана Костуркова: Аз си мечтая Театър „София“ да е минал този неизбежен основен ремонт, който предстои. Да има оборудвана осветителна и звукова техника и сценични възможности. В годините, когато се роди идеята Световен театър в София и гостуванията се случваха тук  получавахме адмирациите на гостуващите, защото те не можеха да допуснат, че с нашата допотопна техника могат да се случат техните спектакли, и оцениха човешкия потенциал. Искам тук да се случват спектакли, които ползват всичко това, което технологиите позволяват. Знам, че можем да направим наистина мегапродукции, които да са вълнуващи и да бъдат актьорски предизвикателства.

Ириней Константинов: Моята мечта е театърът след тази осъществена промяна догодина да се превърне в средище на съвременен, модерен европейски театър. Да можем да си позволим на нашата сцена да видим най-добрите представления, които се играят в Европа. И ние да се съизмерваме с тях. Да се превърнем в средище за разговори и показване на съвременен европейски театър.

Венета Дойчева: Пожелавам ви го!

                                                                                                                                                               Ноември 2016