Ива Тодорова: Търся директна и оголена жива връзка с публиката

Мира Тодорова / Личности

HOMO LUDENS 25/2022

Интервю на Мира Тодорова

 

Мира Тодорова: Ива, ти се завърна триумфално в театъра с представленията „Приятно ми е, Ива!“ и „Ива е онлайн“ след много дълга пауза. Какво ти даде и какво ти взе това време далеч от сцената и театралните институции?

Ива Тодорова: Ако се занимавате с изкуство, опитайте се да си кажете: „Няма да го правя повече“. Обещавам ви, че ще е трудно това да се случи. Животът или някакъв нестихващ вътрешен порив ще ви примами отново да творите, независимо дали на сцена или не. Изкуствата, свързани със сцената, са безпощадни към изпълнителите, защото сцената е ужасен наркотик, адреналин, който не може да се сравни с друго. Никога не съм си мислила, че театърът е база за мен, че е нещо важно. Да стоя далеч от него беше и радост, и трудност, както всичко в живота. Ако гледах лошо представление, си казвах: „Добре че вече не съм част от тази психоза!“. Но ако попаднех на нещо хубаво, не можех да спя цяла нощ; фантазирах, че играя. За мен театърът не е и никога не е бил професия – не знам дали от страх да се посветя на едно нещо, или от любов към живота с безкрайните му възможности. Мисля, че актьорите се раждат с определени характеристики – по-голяма или по-малка наблюдателност, експресивност, способност за имитация или импровизация, но тези способности трябва да се „масажират“, да се развиват. Иначе залиняват. Както казват британците: Use it, or lose it. Това важи за всяко умение. Мисля, че при мен залиняха, но с „Приятно ми е, Ива!“ бързо се върнах в практиката. А тя е изключително важна. Актьорът трябва да играе, така става по-добър. На сцената съм много дисциплинирана и държа на всеки детайл. Грижа се да съм във форма. Това го научих далече от театралните институции.

Мира Тодорова: Имаш ли обяснение защо театралната система не успя/не пожела да те интегрира?

Ива Тодорова: Изисква се постоянство и упоритост, за да се интегрираш някъде, за да ти се доверят. Аз не съм представила тези две важни качества. Винаги съм работила извън системата, не съм била никога на щат, въпреки че след като завърших имах предложения за щат от два театъра. Сякаш за да съм все с единия крак в живота, да не го забравям, да не взема да превърна страстта в професия. Малко като да имаш любовник и да си омъжен – театърът беше моят любовник и не исках да се омъжа за него, за да е ексклузивен, за да не го превръщам в „непосилна лекота на битието“.  Истински се възхищавам на актьори, които са отдадени на професията, и когато отдадеността е подкрепена с талант, успехът е неминуем. Факт е, че театърът е колективен труд и резултатът е най-добър, когато го правят хора с общи представи за целта. А иначе театралната система не ме е отхвърляла. Още през 2002 г. представление, в което играх – „Аркадия“ на Галин Стоев, получи наградата „Аскеер“, а скоро след това аз заминах. За първата ми роля 10 години по-късно в „Добре дошли в България“ бях номинирана за поддържаща роля, а след това „Приятно ми е, Ива!“ беше удостоено с много награди. Вярно е, че нямам покани от режисьори или театри сега, но това може би ще се случи в бъдеще, ако продължа да съм актриса, а не стана писателка или продавачка.

Мира Тодорова: Как намираш театъра след толкова години външна перспектива? Какво ти е интересно и вълнуващо и какво не?

Ива Тодорова: Предполагам, че става въпрос за театъра в България, защото, за голяма радост, вече години има фестивал за световен театър, който можем да гледаме. Миналата година бях част от комисията за наградите „Икар“ и гледах 100 премиери. Разбирате ли? 100 премиери в годината на пандемията и ако някой ми каже, че в България няма театър, ще поспоря. Неминуемо театърът отразява живота ни, който е малко груб, малко първичен, неуреден, но аз го харесвам такъв и това би могло да носи заряд на истинска жива комедия, не сатира, а комедия. Татяня Лолова казваше, че животът е достатъчно труден, нека се посмеем, и тя правеше чиста комедия. Смешна, комедия на щедрото сърце. На мен ми е интересно всичко, стига да е автентично – самото представление да вълнува тези, които го създават. Те да се хвърлят. Както децата се хвърлят или срамуват на представления в детските градини. Коко Азарян казваше, че ако на сцената има животно или дете, публиката гледа тях. За такава автентичност говоря. Негледаема за мен е амбицията, когато се прави театър, за да е нещо „по“ или защото нещо трябва да се работи. Вълнуващ е този театрален  живот, живот – не аморфност, който не може да се удържи зад „четвъртата стена“, не може да се прикрие и прехвърля десетте метра до публиката. Тогава белязва сърцата на хората. Имам много любими актьори и понякога дори драматургията да е мъчителна или слаба, тези актьори, с любовта си към работата, са вълнуващи. Не е ли прелест това?!

Мира Тодорова: Кои са твоите най-големи учители в театъра, на кого и за какво се чувстваш благодарна?

Ива Тодорова: За театъра актьорът се учи всеки ден, от всичко. Антон Трендафилов е актьорът, с когото се запознах месец преди изпитите в НАТФИЗ, и той ме научи, че театър съществува навсякъде. Коко Азарян ме научи на дисциплина, наблюдение, учудване, яркост, да гледам картини, да чета книги и хора. Тодор Колев – да обръщам внимание на детайлите. Имам много идоли в театъра и в киното.

Мира Тодорова: Кои са спектаклите и режисьорите, с които си работила, за които си спомняш с радост?

Ива Тодорова: Със Стоян Радев сме заедно от първи курс в какво ли не – „Хамлет“, „Шекспир за любители“, „Дон Жуан“, „Помилване“, „Етюд за стая и глас“, „Соларис“, „Саломе“, „Приятно ми е, Ива!“ и сега в „Ива е онлайн“. Репетициите ни са празник.

Още втори курс Галин Стоев ме избра да играя във „Войцек“ в Армията, после в „Аркадия“ и в „Кавказкият тебеширен кръг“ в Народния театър. Липсва ми, че не е тук, но смятам, че за неговото развитие, за неговите идеи и естетика е по-добре да е във Франция. Играла съм в „Женитба“ на Лилия Абаджиева, в „Жираф“ на Марий Росен – незабравими моменти и за всичко съм много благодарна.

Мира Тодорова: Твоите спектакли имат забележителен успех сред публиката и театралните специалисти. Кое прави тези моноспектакли толкова успешни според теб?

Ива Тодорова: Те носят разказ с много фасети, в който всеки може да се открие. Носят и послание, което не може много добре да се дефинира. Няколко пъти са ми казвали: „Не знам какво ми се случва на твоите представления, но знам, че е нещо важно“.

Мира Тодорова: Как би описала своя актьорски стил, подход, метод, присъствие?

Ива Тодорова: Нямам никаква представа, но може би – достоверност, истинско присъствие, присъствие на 100% в момента тук и сега. Тук и сега. Любов към това, което правя.

Мира Тодорова: И в двата моноспектакъла избираш да работиш със Стоян Радев като режисьор. Какво се е променило между вас от „Соларис“ досега?

Ива Тодорова: Нищо. Всеки път като се съберем, все имаме много да си кажем, все нещо е открил, все ми дава точните наставления, все ровим в разни неща и вадим от мрака на светло, все повече знаем накъде вървим и все по-далеч стигаме и откриваме още колко много има. Работили сме заедно по много проекти, но в една посока, която той предложи още в първи курс и аз я прегърнах. Сега берем плодовете. Неговата режисура е все по-блестяща, но не заслепява зрителя, а го кара да ме хване за ръка, да ми се довери и да ме последва където и да го отведа. Затова обичам да репетирам с него, защото всичко, което прави, е в името на представлението, не в името на режисурата. За публиката, не за режисурата. В подкрепа на текста, не в подкрепа на режисурата. А за този вид режисура Коко казваше, че е висш пилотаж.

Мира Тодорова: Каква връзка с публиката целиш?

Ива Тодорова: Публиката е част представленията ми. Аз действено си общувам с публиката всеки миг.

Мира Тодорова: Моноспектаклите ти са базирани на твои текстове, които до голяма степен са автобиографични. Предполагам, можем да наречем това „авторски театър“ par excellence. Кои са най-големите предизвикателства на този вид театър?

Ива Тодорова: От 120 страници да стане 30.

Мира Тодорова: Писането ти е комбинация от поетизъм, автобиографизъм, стендъп комеди, смешно и тъжно, просто и сложно, емоционално и социално… Изобщо много и различни елементи, които в съчетание вълнуват и изграждат смисъл. През какъв процес минаваш и кога се усещаш готова да го споделиш с публика?

Ива Тодорова: За първото представление процесът беше десет години, за второто – две, но време е нужно, за да отпадне плявата.

Мира Тодорова: Какво те вдъхновява и зарежда за творчество?

Ива Тодорова: В момента Микеланджело. Чета книгата на Ромен Ролан, която разкрива много детайли за този гений, винаги недоволен и със съмнения в себе си. Представете си – година след като работи по Сикстинската капела, пише: „Това не е моят занаят. Напразно си хабя времето!” и никога не си променя мнението. А който е влизал там знае, че много често на посетителите им става лошо, завива им се свят от това необятно творение. Всичко може да е вдъхновяващо – от трудностите по създаването ѝ до самата Сикстинска капела. „Приятно ми е, Ива!“ е вдъхновено и от умората от офисната работа. Иначе ме вдъхновяват природата, пътешествията, общуването с определени хора – неща, които вдъхновяват всички.

Мира Тодорова: Успяваш да постигнеш много автентично присъствие на сцената, някаква интимност, с което аз бих определила „моментите на истина“, които изглежда да са голямата „провокация“ в съвремието на всеобщ „пърформанс“ и перформиране. Как ги постигаш? Ако тези моменти на истинност и автентизъм в авангарда и неоавангарда са се постигали през тялото и излагането на неговата уязвимост в най-физически смисъл, може ли да се каже, че психо-емоционалната уязвимост на актьора на сцената е новото „шокиращо“? Чувстваш ли се по някакъв начин уязвима на сцената?

Ива Тодорова: В „Приятно ми е, Ива!“ се цитира една мисъл на Чаплин – „Покажи на някого голото си тяло, след като си му разкрил голата си душа“. Не че показвам голата си душа, но душа „по бански“. Мисля, че това са щедри представления, защото предлагат житейска опитност, но смляна, преработена; такава, която ти дава надежда или идея, че има изход, има радост, има любов. Има игра. И да, в началото се чувствах уязвима, сега не. Иначе ме е страх, даже много, от много неща, но какво значение има това, щом се преодолява. Какво значи „голи“ и „уязвими“ в ерата на социалните мрежи – да си дойдем на темата в „Ива е онлайн“. Може би ето такава директна и оголена жива връзка търся и с публиката, да допълня предишния въпрос.

Мира Тодорова: Какво според теб най-трудно се постига в театъра?

Ива Тодорова: Комедия.

Мира Тодорова: Липсва ли ти партньорството на сцена?

Ива Тодорова: В настоящите представления – не. Но искам да играя в дует или ансамбъл, това е страшен кеф!

Ноември 2021

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox