Статии

Интервю на Пламен Харманджиев

Ясен Василев е поет, драматург, критик и хореограф. Завършва драматургия в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“ и магистратура в Шанхайската театрална академия. Автор е на стихосбирките „Сляп виси безкрая“ (2009); „Андрогин“ (2011); „#lonelinessindex“ (2015); „Катедралата на тялото, тялото на сянката“ (2020), също и на пиесите „Зазиданите” (2012, премиера в Младежки театър, номинирана за „Аскеер“ за драматургия); „Борхестриптих“ (2014, премиера в Swatch Art Peace Hotel, Шанхай); „Кота 506“ (2015, първо сценично четене в превод на немски език в Theater Drachengasse във Виена); „Исмаил“ (2016, Nau Ivanow, Барселона) и „Erasmegidio“ (2017, Quartieri dell’arte festival, Италия). Носител е на многобройни награди за поезия. Автор е на критически статии за съвременен танц в англоезичното списание “Springback Magazine”.

От 2015 г. развива NUTRICULA – серия от ателиета, солови и колективни физически пърформанси с различни изпълнители, част от практическото му изследване за политиките на танца. Представян е в Шанхай, Лисабон, Вилнюс, Барселона, Волда и Тайпе. През 2021 г. проектът бе представен в София и Варна под заглавие „Невъзможни действия“, както и в Любляна в рамките на Cofestival.

Пламен Харманджиев: В каква ситуация се намира тялото днес и на кого принадлежи?

Ясен Василев: Много ме впечатли едно есе на Нина Пауър в книгата “Movement research” – тя говори за „тъжното тяло“, преразказвам по памет, неспособно на удоволствие, уплашено (от вируси и пандемии), засрамено (че не е перфектно), сексуалността му е изтекла в порнографските образи, които ни заобикалят и произвеждат асексуалност, така че вече няма интерес към други тела, а само към техните манипулирани изображения.

Пламен Харманджиев: В каква ситуация се намира езикът днес и на кого принадлежи?

Ясен Василев:  За съжаление, струва ми се, че в България сме напълно идеологически превзети и това става именно през езика – например приемането, че произведението на изкуството е „продукт“, а артистът – „микропредприятие“, и това е във всяка област, не само в културата. Пълно подчинение, много малко критическа мисъл и сляпа вяра в система, която е на ръба на колапса. Доста е притеснително колко млади хора и колко артисти споделят напълно безкритични виждания, по което се различаваме коренно от всяко друго място в Европа, където младите и артистите по правило са контра.

Пламен Харманджиев: Ти работиш с иранския хореограф, базиран в Белгия Ехсан Хамат. Неговият спектакъл “I put a spell on you”, на който ти си драматург, взе Grand Prix на тазгодишното издание на фестивала БИТЕФ. В него вие работите с темата за масовото наблюдение и контрол в съвременните общества. Смяташ ли, че днес танцът има потенциал да бъде пространство, в което да бъдат упражнявани артистични интервенции срещу системите на контрол?

Ясен Василев: Все повече се съмнявам, че танцът, който се продуцира, програмира и консумира, може да прави това. “I put a spell on you” не си поставя такива задачи, по-скоро изобразява темата, отколкото да се опитва да търси решения. Проектът е доста мащабен, с множество партньори, екип от 10 души, дрон на сцената и изпълнители от Белгия, Япония и Иран. Той започва като резиденция в студиото на Ален Плател и “Les Ballets C de la B” в Гент, които искат да подкрепят големи продукции за големи сцени (а не сола или изследвания). Преди БИТЕФ “I put a spell on you” спечели награда за хореография на фестивала „Фаджр“ в Техеран и беше програмиран от KVS, Кралския фламандски театър в Брюксел.

Ето например средновековния феномен на танцовата чума, когато хора безконтролно са започвали да танцуват, заразявали други и продължавали до пълно изтощение или смърт, може да се мисли като такава заплаха за разклащане на властта. Танцът в публична среда, преминаването му директно през телата на политическите субекти вероятно носи такъв потенциал – не само революционен или субверсивен, но също сплотяващ и терапевтичен.

Пламен Харманджиев: Зад поезията, драматургията, работата като драматург, писането на критически текстове и практиката ти в полето на съвременния танц стоят ли различни търсения, или те са продължение на една посока, изразена чрез различни езици и медии?

Ясен Василев: Мисля, че едни и същи неща ме занимават, понякога даже и инструментите са едни и същи, а тези паралелни дейности се информират една друга. Пътуването по фестивали и гледането на страшно много танц благодарение на Aerowaves и Springback ми дава доста широк поглед върху европейската сцена. Стихотворенията, които публикувах миналата година онлайн под заглавие „Катедралата на тялото, тялото на сянката“ почти изцяло са резултат от проучването и работата около NUTRICULA. В момента с „Невъзможни действия“ (който имаше три версии през 2021 г. в София, Варна и Любляна, а още три предстоят през 2022 г. в Трондхайм, Валета и Брюксел) фокусът ми постепенно се премести от изследване на движението към груповата динамика, възможността за вертикален процес със споделяне на отговорност и самоорганизация. Направих някакви първи стъпки към нов процес, който ще се занимава с такова изграждане на общност, в рамките на изложбата „Възможната институция“ в Swimming Pool и възнамерявам да го продължа, когато приключа с „Невъзможни действия“.

Пламен Харманджиев: Как си обясняваш интереса на теорията и философията към танца и въоръжаването на европейския съвременен танц с теоретични инструменти?

Ясен Василев: Това, което Бояна Цвеич нарича „хореографиране на проблеми“ или възможността на танца да мисли и да предлага решения, и което е европейското продължение на „изследване на движението“ от постмодерния танц в Ню Йорк, всъщност също е в криза, защото системите на финансиране вече почти не го поддържат. Аз мисля, че към днешна дата е невъзможно да се работи адекватно без теория, същевременно обаче процесите не се развиват линейно и прогресивно и Ню Йорк е добър пример как всичко може да бъде загубено, ако се остави просто на пазара. Развитието на постмодерния танц там е случайност, силно свързана с един кратък исторически момент на ниски наеми и достъп до пространства, който днес изглежда утопичен и невъзможен. Продължението през новия век в Европа се дължи на остатъците от социалната държава – политики за подкрепа, инфраструктура и дискурс и памет – но всичко това е заплашено да изчезне и тук. И за да бъде запазено, е необходимо да мислим политически, да отстояваме важността и значимостта на работата си и да не позволяваме пълната приватизация на публичната сфера.

Пламен Харманджиев: Ролята на драматурга в европейския театър и нейните различни позиции днес биват бурно преосмисляни. Ти пишеш пиеси, работиш като драматург на танцови спектакли и създаваш отворени драматургични структури в практиката си с заедно с танцови изпълнители. Къде би поставил драматурга днес и как възприемаш неговите/своите функции?

Ясен Василев: Драматургът днес навигира като наемник/фрилансър между различни роли и институции и предлага критически поглед както към микродраматургията на сцената или в студиото, така и към макродраматургията на контекста, където работата се развива.

Пламен Харманджиев: Ти, както и много други съвременни артисти, осъществяваш своята работа в структурите на различни фестивали и резидентски програми из Европа и Азия. За теб устойчив ли е този модел на създаване на артистични проекти и как той ще се промени в постпандемичното време?

Ясен Василев:  Хито Щайрел нарича икономиката на резиденциите „принудително номадство“. Въпреки че изглежда като привилегия, че носи престиж, че веднъж задвижена машината поддържа циркулирането, това остава неустойчив модел, подходящ за артисти, които идват от държави без културна инфраструктура и без политики за подкрепа, защото остава единственият им начин да работят.

Това, което пандемията извади на преден план, е преосмисляне на скоростта, но не толкова на неравенствата.

Пламен Харманджиев: Какви промени би искал да видиш в българските културни политики в сферата на изпълнителските изкуства?

Ясен Василев: Две неща ми се струват фундаментално важни. Първо, на независимата сцена да помислим как да направим така, че новите инициативи, които започват като плод на лични, индивидуални усилия – да се институционализират, т.е. да се разпознават от общността, да се подкрепят и да продължават да съществуват дори когато инициаторът по някаква причина не е вече там.

И второ, държавните институции да се реформират така, че да се отворят към копродуциране и програмиране на независими продукции от България и чужбина, към споделяне на пространствата си за развитие на проекти, които не са инициирани от тях и дори не са част от тяхната програма. Просто наистина няма места за работа и публичните институции би трябвало да имат отговорност и задължение да споделят ресурса си.

Отделно от това имаме нужда от повече финансиране – не само за продукция, но и за изследване и за разпространение; от достъп до повече пространства – нови и стари, държавни, общински, регионални, частни, окупирани (и по тази липса сме единствени в Европа), всякакви; от сформиране на мрежи и партньорства на национално и международно ниво; от повече организации, които продуцират артисти и поемат професионално тежестта на административния труд; от прецизиране и фокусиране на допустимостта до субсидии; от истински функциониращ профсъюз, разписване на правила за условията на труд и заплащането; от създаване на система, в която една кариера на независимата сцена може да се развие, така че да не бъде всичко импровизация и преумора.

Имаме нужда от цялостна стратегия, която всички играчи на полето да движат координирано, да не мислим за дейностите си като индивидуални, а като част от обща екосистема, иначе ще имаме пълен хаос, случайности и стечения на обстоятелства, които ни радват за кратко, а после потъват в безпаметността.

Пламен Харманджиев: Как си представяш идеалната „арт“ институция?

Ясен Василев:  Хоризонтална, с не повече от два мандата на един и същи директор, с работни позиции на ротационен принцип, с борд от артисти, които се грижат за посоката на развитие, с преосмисляне на визията и мисията след всеки мандат, с традиция, която се продължава и уважава и същевременно поставя под въпрос, с протокол за навигиране на потенциални конфликти през отворен диалог, в който отделните индивидуалности работят заедно за нещо по-голямо от всеки от тях поотделно, така че разбират какви са границите на личната свобода и желания, и това, което е добро за общността.

Пламен Харманджиев: Ти си съосновател на „Драма пакт“ – какво представлява тази организация и от каква нужда се породи?

Ясен Василев: Харесва ми как групата се самоописва – „споделяне на ресурси, вместо състезание за тях“. Усещането, че драматургията е в криза, че не се познаваме и четем помежду си, че не си говорим и не знаем какво ни вълнува, бяха някои от нещата, които ни провокираха да инициираме групата, но също и желанието да имаме нещо като професионална организация, която може да се бори за по-добри условия на работа и да оказва подкрепа на отделните си членове. „Драма пакт“ няма регистрация, кандидатстванията по проекти стават през „Радар София“. Тази година групата е подкрепена от НФК да организира шест безплатни работни ателиета в различни направления на сценичните изкуства. Моето ателие се нарича „Генератор за колективни (не)сценични форми“ и ще се случва веднъж месечно в продължение на половин година в движенческа лаборатория ХОД.

Декември 2021