Статии

            МОНОЛИТ. НЕ МОЖЕШ ДА ГО ПРЕСКОЧИШ,                                                               ДА ГО ЗАОБИКОЛИШ, ДА ГО СЧУПИШ

Юлия Огнянова. Когато става дума за нея, първото, което се появява в спомена ми не е неин спектакъл, появява се тя, която говори, настоява, провокира, проповядва, продължава, продължава и продължава да говори… Енергия и неотстъпчивост, непрестанно фокусиране върху каузите. Изборът да следваш себе си – искаше да го открива у всеки и настойчиво го внушаваше. За нея бе естествено да стои като истукан и да не отстъпва нито крачка, беше убедена в правотата си, не се поклащаше встрани. За нас, останалите, това беше по-трудно и често изморително. Понякога имаш желанието да избягаш от принудата да си добър, да не грешиш, да вървиш в правилната посока с ясното съзнание коя е тя. Тя винаги и навсякъде настояваше, че най-важното е да не отстъпваш от позиция си – свободно да я определиш за себе си и да й останеш верен докрай, каквито и ветрове да завеят. Знаехме, че го е правила и го прави, без да се замисли, вероятно и без да се изкушава да не го прави. И това я поставяше малко встрани, не искам да го определя „над“, защото не мисля, че човешката личност може да се преценява в подобна йерархия.

Юлия Огнянова и театърът. За това безспорно има значение най-вече откритието, когато по време на лечение в Германия посетила театъра на Брехт. Представям си, че в младостта й нейната експанзивна, идеалистична и инатлива природа е намерила в този театър своя рационален близнак, своята гледна точка, своята философия за живота в съответствие с философията на изкуството.

Експериментът „Бургаска група“ е своеобразна аномалия за театралната политиката на онова време, доминирана от идеологическия контрол. Той не би бил възможен без първоначалния тласък на Юлия Огнянова и на три благоприятни обстоятелства – пропускливост в определени граници на цензурата след Априлския пленум през 1956 г.; подкрепата на Иван Башев, отговорен фактор в тогавашния Комитет за изкуство и култура; борческата биография на Юлия, която й отваря врати към начинания, непозволени за мнозина и които след това тя сама затваряла с неконформистко си поведение; най-вече целеустремената енергия на самата Юлия, която не признава прегради.

1957 година. Вили Цанков, Леон Даниел, Методи Андонов и Юлия Огнянова получават зелена светлина да експериментират. За първата си постановка Юлия привлича за театъра един поет – Иван Пейчев пише за  тях първата си пиеса „Всяка есенна вечер“. И отново за първи път в драматургията след 1944 г. централният персонаж е интелигент, безпартиен, който извършва подвиг, без екзалтация и агитационни лозунги – жертва се не по идеологически, а по човешки причини. Юлия въвежда Брехт с постановката на „Майка кураж и нейните деца“, тогава този автор бе несимпатичен на властта и неприемлив за социалистческия реализъм. Предзвиква зрителя да се съмнява, да критикува, да взима собствени решения,  и тъкмо затова е избран от Юлия – Бургаската трупа иска да взривява. Постановката е направена изцяло в Брехтовата естетика, в пълен контраст с това, което може да се види на българската сцена по това време. Изсипва се публика от цялата страна. Тогава бях дете, заведоха ме да гледам това представление, тръгнахме една сутрин с кола, пристигнахме за спектакъла и веднага след края му потеглихме обратно за София. Помня движението на кръга на сцената и върху него две жени с голямо физическо усилие теглеха фургон в обратната посока. Но най-ярък е споменът ми за възторжената публика.

Трите години в Бургаската трупа, от 1957 до 1960, съвпадат с най-ранния и силен разцвет на младежките движения в Америка и Европа, с първите изяви на хипи културата, чиито повеи прехвърчат през Берлинската стена. Мисля си, че Бургаският период е бил за Юлия подобен живот в комуна – интелектуална и творчески плодотворна театрална комуна на единомислие, на равнопоставеност, на любов във всичко, което е театърът – партньорите в експеримента и човекът срещу теб – зрителят. Юлия е бунтар по природа, при нея това удивително се е съчетало с идеологически дискурс, напълно чужд за хипи движението. В един възел се вплитат разнопосочните веяния на онова време, в което бунтарството бе най-привлекателният човешки избор, а светоустройствените проекти се раждаха един през друг и политаха самоуверено, разблъсквайки и преобръщайки всичко по пътя си.

След разтурването на Бургаската трупа, Юлия е назначена в театър „София“, след това в „Театър 199“, в Пловдивския драматичен театър, а после предприема дълги обиколки из страната и в чужбина – Полша, Латвия, Италия, Франция. В този период избира да работи с непрофесионални трупи, да ги въвежда в своята представа за театър. Задържа се за известно време в Родопския драматичен театър в Смолян („Забравени от небето“ от Екатерина Томова и др.), поставя в Народния театър („Лазарица“ от Йордан Радичков), последната си постановка прави в Сатиричния театър („Тапетите на времето“ по Константин Павлов).

Призванието на учител. През 1982 г. Юлия Огнянова е назначена като преподавател във ВИТИЗ в специалност „Куклена режисура“. Всеотдайно се впуска в това и открива призванието си, в което, мисля, получи най-голямото си удовлетворение. Бях предложила сценарий за документален филм, който се наричаше „Юлия и клоуните“. Приеха го и започнах да посещавам часовете, които тогава тя провеждаше със студентите в дома си.

Младите хора, във възрастта, в която търсят на кого и на какво да се доверят, попиваха пламенната обсебеност на Юлия от театъра, крайността, екстремността, упоритостта й. Изглежда, че наистина възпитанието е резултат не толкова от това, което говорят родителите, по-възрастните, авторитетите, а това, което в израстването децата несъзнателно попиват от тяхното поведение, от средата около себе си. По-късно следват тези първи уроци или се обръщат срещу тях. Юлия провокираше учениците си да забравят познатото, да изхвърлят правилата, да търсят в своя вътрешен свят, да събудят собствените си сетива, памет, интуиция, фантазия, да импровизират, да експериментират със самите себе си. Стремеше се да отвори очите им към собствената гледна точка във време, което ни внушаваше обратното. Това беше привлекателно, бе глътка свобода и вдъхновяваше. В едно интервю Юлия казва: „Искам да възстановя онази радост от работата в Бургас, вълнението, което ме е носело през живота и ме е правило дълго време недосегаема за лошите неща. Тази атмосфера след това пренесох и в работата си със студентите. Методът й е – да бъдеш свободен във възпитанието.“[1]

Защо Юлия избира театъра, който прави и който преподава?  Идеята за театър на Брехт винаги е била нейна – да внуши на зрителя, че светът е променяем – всеки е отговорен за промяната, всеки има право на избор и трябва да го реализира не само за себе си, а и за другите. През фокуса на тази идея моделът на света не изглежда сложен. Нужен е театър, който опростява, уедрява, обобщава, очертава типичното. Освобождава се от нюансите и тънкостите – от това, което усъмнява, прави нещата двузначни, изплъзващи се, неовладяеми. Юлия Огнянова подреждаше света като го опростяваше, в тази логика търсеше средствата на примитива и ги откриваше в клоунадата, в хитростта и наивитета на цирковите клоуни, в площадния хумор, в остроумните приумици на фолклора, във фарса, в гениалния минимализъм на Чарли Чаплин.

Този процес тръгваше от срещата с текста и тук водещи бяха собственият прочит и свободата да импровизираш по тема, която те вълнува, но е значима и за всички, тук и сега. Авторовият текст е преосмислен и пренаписан в кратки реплики между играчи. Среща между клоуни, които като в игра на пинг-понг си подхвърлят идеи.

Такова представление беше Дядо-Славейковите „Бивалици-небивалици“. В 1984 година сатиричните текстове на Славейков, които Юлия бе превърнала в сценарий за представление, звучаха актуално като току-що написани.  Публиката се заливаше от смях, забавляваше се, Юлия постигаше въздействието и чрез спонтанната радост от заиграването, и чрез отстраняване от познатото през учудения поглед, който не приема очевидността на лъжата, подмяната на стойностите. Смеейки се, зрителят се замисляше, че животът му не е това, което очаква, че всъщност изтърпява, понася, привиква към нежеланото.

В епохата на „желязната завеса“ Юлия настойчиво сочеше, че няма една истина, че съществува и още една гледна точка, изправяше един срещу друг двама клоуни да защитават всеки своята. Единият глас беше нейният, а другият на тесногръдия й опонент с тоталитарно мислене. Във времето след политическия обрат всички започнаха да говорят в един глас, всяка гледна точка се надвикваше с останалите. Истините се множаха, а Юлия оставаше, както винаги, всеотдадена на своя монолог. В този смисъл не мога да я видя като специфична личност на театъра, а като фигура, която беше едновременно в асинхрон и фокусираше определени явления на епохата – с това, което я различаваше и с това, което я причисляваше. Можехме да приемаме или не всичко, която тя беше, което твърдеше, на което настояваше, можехме да се уморяваме да издържаме нейния морален и енергиен натиск, но тя беше това – един монолит. И е странно, че той съществуваше, тъй като и времето, и хората се променят, многолики са, понякога разпадащи се, нюансирани, енигматични, а тя бе цялостна до непробиваемост, открита и изказваща се до абсолютна неизчерпаемост.

                                                                                                                                    Анна Топалджикова                                                                                                                     

[1] Интервю на Румяна Емануилиду с Юлия Огнянова в: http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=282&WorkID=11256&Level=2