СМЪРТТА НЕ Й ПРИЛИЧА

Оказа се изключително трудно да започнеш да говориш за някого, когото не просто уважаваш, цениш или обичаш, а за някой, който е дал път и посока в живота ти, в онези единични мигове от него, в които ти се случва да застанеш на кръстопът и да трябва да направиш своите големи избори. Такива хора са рядкост. Затова, когато за кратко ги имаш в живота си – просто си благодарен, че си роден в едно време с тях, че си живял покрай тях, общували сте, говорили сте и дори нещо повече – мечтали сте заедно. Професор Николина Георгиева беше от тези хора за мен. Познавах я съвсем малко, може би дори най-малко от всички, но за краткото време, в което си общувахме като че ли (ми) се случиха толкова много неща.

Парадоксално, но първата ми среща с проф. Георгиева беше в чужбина. През септември 2010 г., като студент по театрознание, бях в Санкт Петербург на провеждащия се там Първи световен фестивал на училищата по куклено изкуство.  Незабравима емоция и не защото си за пръв път в Русия или защото гледаш как се представят десетки театрални академии като твоята, а защото виждаш у всеки в кукления свят, а там бяха всички, огромния респект към личността на проф. Николина Георгиева. Признавам, че тогава не съм съзнавал мащабите на нейното дело, но в очите на другите тя беше легенда и това ме караше да се гордея, че съм българин (дори сега, когато го изричам, си давам сметка колко рядко ми се случва да го казвам). В годините си станахме близки. За това заслугата е изцяло нейна. Мисля, че и до днес не познавам друг, който да умее така да предразполага човека срещу себе си. Да го насърчава и обича, заради самия него и заради това, което прави. А в това тя беше много добра, дори повече от добра – имаше талант за хуманизъм и го развиваше непрекъснато. Николина Георгиева успяваше да намери болката у всеки и да даде лек, а в тях ходехме все болнави, разстроени едни такива, несигурни в професионалните си мисли и въжделения. И тя слушаше – внимателно, усърдно, с интерес. Учудваше и се гневеше на едно с мен, така сякаш всичко, за което ѝ говоря пряко я засяга, а не беше така. Не мога, а и не искам да си спомням колко са били следобедите прекарани на гости у тях, в хола, със синия японски сервиз, с който пиенето на чай ставаше ритуал. Помня обаче едно – след всички тези срещи съм си тръгвал някак по-спокоен, по-омиротворен, забравил теглото, с което съм отишъл. Като че ли друг някой поемаше всеки път моя кръст, моите проблеми, моите несгоди и терзания и не ме пускаше да си тръгна, докато не беше сигурна, че съм по-добре. Не понасяше, щом оставам сам за празниците. Аз пък ѝ го спестявах, когато ми звънеше по телефона, за да ми честити Коледите. Щадяхме се някак един друг, както когато обичаш някого. Веднъж, след едно голямо мое академично разочарование, беше отново преди Нова година, реши да направи баница с късмети. От мен поиска да начупя клонките на дряна, а тя ги нарисува в един тефтер и написа пожеланията. Едно от тях беше „докторантура през новата година“. Е, тъкмо то ми се падна. Само две седмици по-късно се и сбъдна. Това беше нейният начин да ми покаже, че не всичко е изгубено, че в онова, в което тогава виждах края на света, всъщност се криеше едно добро начало. И пак беше права. Когато говорехме за куклен театър – очите ѝ светеха. Слушаше с интерес впечатленията ми след всеки един фестивал, от който се връщах. Щом излезеше новия брой на сп. „КуклАрт“ – първа звънеше да каже, че го е прочела – с какво е съгласна и с какво не е. Последното интервю, което даде, беше именно за него. Дълго ми отказваше. Имало по-важни хора, по-интерсни – с тях да съм си говорел. В крайна сметка склони, а после дълго редактира онова, което беше казала – не ѝ се струвало важно. То пък за мен – извор на мъдростта, ала с присъщата ѝ скромност трудно се излизаше на глава. Кой ще го интересува това? – питаше. Тук пък сега да не се обидят, дай да не го пишем това – все тая деликатна душа, която не спира да мисли за другия, да не прекърши нечий полет – нали всички са ѝ ученици, еднакво ги обича. Николина Георгиева имаше безрезервна вяра в мен и това най-много ме притесняваше. Често говореше пред другите, че трябвало да ме спечелят за каузата на кукления театър, а когато оставахме насаме ми споделяше тъгата си, че на българския куклен театър му липсва театроведът, който да се отдаде на куклата, да пише за нея, да я изследва. Ето, Полша си имат Юрковски… – почваше всеки път и продължаваше да изрежда страните, дали на света по едно голямо име в кукления театър. Вярваше в нашата професия и я поставяше наравно с актьорската и режисьорската и тази вяра и липса на познатия към гилдията ни скепсис към онова, което правим, всеки път ме извисяваше. Даваше ми мотивация да търся и работя, а днес – вече тръгнал по пътя на кукления театър – ме задължава повече отвсякога.

Често седя и си мисля за нея. Понякога, както проф. Маленов ще сподели в интервюто по-долу, и аз си говоря с нея на ум. Разказвам ѝ разни неща и си отговарям вместо нея. Друг път се питам какво ли би ми казала сега, как ли би ме посъветвала? Често ме канеше на концерти в зала „България“. Имам два билета – вика, да идем? Отивах заради нея. Музиката я правеше щастлива. Мисля, че винаги е била част от нея. И днес, в края на тази особено жестока година, в която си отидоха толкова хора на изкуството в световен мащаб; когато само в една единствена година кукленият театър осиротя, губейки проф. Хенрик Юрковски, проф. Юлия Огнянова и проф. Николина Георгиева – титани на кукленото изкуство, си мисля какво всъщност изгубихме? За себе си знам – един човек, на чието рамо можех да заплача; един учител, който не се страхуваше да ме научи да летя; един приятел, който не искаше, но все пак ме будеше рано сутрин, за да ми каже каква книга е прочел – да я прочета и аз; един ментор, на който можех да звънна по домашния телефон, който помня и до днес, за да попитам нещо малко; един глас – като гласа на мама – който да те успокои, където и да си; едно миличък, което да те разтопи и направи деня ти по-светъл и безгрижен. Всичко това сега го няма. Но тръгвайки си, Николина ме научи на едно – да вярвам в себе си, а щом нещата не се получават – в божествената режисура. И знам със сигурност, че няма случайност в нищо, което ми се случва тук и сега; във всички тези срещи, дори и в срещата ми с нея – толкова за малко, толкова набързо. Не успяхме да си кажем хиляди неща и като че ли не ѝ благодарих за всичкото добро. Ще ми се да вярвам като нея, че ще се срещнем отново и ще се познаем, за да продължим еретичните си мисли за кукленото изкуство.

                                                                               ***

Следващите три интервюта взех с ученици на проф. Николина Георгиева – всички те преподаватели в НАТФИЗ – достойни нейни последователи. Попитах ги едно и също и  отговорите им, колкото и да се различават те един от друг, се пресякоха в общия им спомен за духовната майка, за големия творец и приятел, в чиито очи винаги са се оглеждали.

ПРОФ. СЛАВЧО МАЛЕНОВ – РЕЖИСЬОР,  ПЕДАГОГ  В  НАТФИЗ „КР. САРАФОВ“

Михаил Байков: Проф. Маленов, връщайки се назад във времето, какви са първите Ви спомени от проф. Николина Георгиева като учител?

Славчо Маленов: При влизането в Академията студентът често се чувства малък и нищожен, особено при величията, при които влизаш, а и когато видиш по-големите студенти, които вече са овладели нещо, а пък ти нищо не знаеш. Николина Георгиева винаги е подхождала с доста обгрижващо, майчинско отношение към своите студенти. Това доста се отличаваше от педагогическите подходи на проф. Илков, но двамата много добре се допълваха взаимно в своята работа. Той беше доста по-принципен, праволинеен, поставящ точни диагнози на нещата. Вдъхваше много силен респект, дори страх с присъствието си. Благодарен съм за това, на което ме е научил като негов асистент. Николина подхождаше доста по-майчински и умееше да насърчава. Именно тази нейна толерантност и мекота позволяваше всъщност да навлезем по-безболезнено в материята на кукления театър. Тя проявяваше, разбира се, и своите високи  критерии и естетически изисквания към работата ни. Не създаваше голяма дистанция между себе си и студентите. Тя беше и една от причините да се занимавам с режисура, защото тогава нямаше отделни класове по актьорство и режисура. Бяхме един клас актьорски – 10 момичета и 3 момчета. Любопитното е, че в момента и трите момчета са преподаватели в Академията. Почти всички от класа намериха професионална реализация, защото бяха насърчени от нея. Винаги сме имали това топло усещане за нея. И когато е ставало дума за значението ѝ в нашето развитие, няма нито един, който да каже, че именно тази подкрепа не му е била важна. Любопитно е, че с този творчески тандем те всъщност балансираха нещата в цялата педагогическа дейност на куклената катедра. Нейната мекота успяваше да бъде буфер между всички проблеми. Трябва да ѝ се признае, че тя има доста последователи в режисьорската професия в българския куклен театър. Умееше да предава безболезнено и леко своя опит, без да създава чувство за малоценност в студента. Хубаво беше и това, че Николина Георгиева ни подсказваше различни подходи в кукленото изкуство. Ние се стремяхме да овладеем класическите системи кукли, докато нейният спектакъл „Карнавал на животните“ се отличаваше драстично от всичко останало. Той беше едно продължение на работата върху музикални произведения, започнал с „Петя и вълкът“, но тук се беше изградил друг образен език – на сенките с ръце, които до голяма степен са една абстрактна рисунка. Изкуството да рисуваш с ръцете си за нас беше голямо предизвикателство, нещо много интересно. Неслучайно този спектакъл е бил отличен в Монтрьо с наградата Сребърна роза. Това беше откритие случило се тук, в Академията, с ръцете на студентите, които са били съоткриватели на тези изображения и на това подреждане. Разбира се, не на последно място, трябва да подчертаем нейната голяма музикална култура, която ѝ позволява да работи върху такъв невербален материал, каквито са музикалните произведения. За мен винаги е било удивително как тя се справяше с тези задачи. Ако човек няма такава подготовка, за него цялото звучене на една музикална пиеса би било едно и също, докато тя ни научи как да делим нещата на фрази, на теми, на подтеми и да можем да използваме тези свойства на музикалното произведение. Дълго време си спомням как по театрите гледаха доста скептично на подготовката на студентите в НАТФИЗ, а аз осъзнавах, че Николина Георгиева успяваше да изгради в нас критерии, които постепенно с годините се развиваха. Последователите както на проф. Илков, така и на проф. Николина Георгиева намираха общ език. Нямаше конфликт между поколенията. Тя ни научи да бъдем солидарни един към друг и да се поддържаме, а не да се делим на отбори. В годините в театрите се оформяха групи, но те бяха на хора, които искаха да качат летвата по-нагоре. Като се върна сега назад и виждам колко неща са се случили, колко неща съм научил, се гордея, че съм бил част от това движение нагоре към театъра. Научаваш се да работиш, да бъдеш предан на онова, на което си се посветил, а не да се пестиш и да изчакваш. Да смириш своето его и да го подчиниш на цялото – на това ни научи нашата учителка Николина Георгиева.

Михаил Байков: Проф. Маленов, какво от всичко това, което сте научили, предавате днес на студентите Ви в Академията?

Славчо Маленов: Мисля, че това, което съм наследил от нея, е голямото ѝ любопитство към света и нещата в него. Тя съзнаваше, че са почнали почти от нулата, без да е имало каквито и да е било икономически или битови условия за развиване на образователната дейност в Академията и сами, стъпка по стъпка, са открили пътя, методологията, с която трябва да се движи образованието за куклен театър у нас. Именно това беше за мен отправната точка, когато започнах да осмислям в по-късни години изминатия път. Първото, което успях да направя, е да опиша методологията на моята професорка. В книгата „Трудът М“ описвам ужким своя си път на развитие, но така или иначе този мой път следва стъпките на един друг път, на който аз дължа всичко това. Започнах да разширявам полезрението си, в мен се събуди интересът за развитието на естетиката на кукления театър. Как изведнъж това изкуство е станало толкова популярно и различно? Най-ценното беше, че успях да съхраня любопитството към онова, което правя. Николина Георгиева винаги търсеше и успяваше да намери позитивното и красивото в онова, което другите хора правят.

Михаил Байков: До известна степен отговорихте на следващия ми въпрос, но все пак нека Ви попитам – каква според Вас е ролята на проф. Николина Георгиева в българската култура и в частност кукления театър, и паралелно с това – в европейския куклен свят?

Славчо Маленов: По принцип си мисля, че голяма роля в нейното развитие играят именно тези първи години – особено 1961, когато се заговаря за българския куклен театър по повод „Петя и вълкът“, и изведнъж с проф. Илков застават на една друга позиция. Изведнъж започват да правят впечатление в международен план. Хората започват да гледат с респект към българския куклен театър. През 1962 г. на Световния конгрес и фестивал на УНИМА във Варшава Ян Малик предлага Николина Георгиева да бъде избрана за член на екзекутивния комитет на Световната организация, въпреки че в България няма такъв национален център. Трябва да се отбележи, че България и преди е била член, още 1929 г. с Елисавета Консулова-Вазова, но там нещата са били на базата на индивидуалното членство. Ян Малик точно това развива като теория – тя ще бъде избрана, въпреки липсата на Център, а после ще го направи. И всъщност така се и случва. Благодарение на това присъствие и тази придобила популярност българска изява се поставя пред тогавашното правителство и държавни власти изискването България да стане член на УНИМА и да се създаде национален център у нас, чийто първи председател става Николина Георгиева. Това всъщност е пътят, по който се заявява нейното присъствие в международен план. Тя е била повече от 20 г. член на екзекутивния комитет на УНИМА, член и на комисията за професионално образование. Познаваха я всички хора от целия свят – от Индия и Япония до Франция и Англия. Когато трябваше аз да вляза в УНИМА и да наследя нейното място, това се случи през 1988 г., видях респекта, с който се отнасяха хората към нея и колко тежеше нейната дума. Мен никой не ме познаваше, но тя застана на трибуната, издигна моята кандидатура и всички гласуваха за мен. Отделно тя беше известна и като режисьор с последващите си спектакли, присъстваше на много фестивали. Значението ѝ за развитието на УНИМА е безспорно. Беше избрана единодушно на конгреса в Нагоя (Япония) за почетен председател на световната организация, а това е признание както за нейната дейност, така и за България. Що се отнася до вътрешния авторитет, който тя има в страната, аз мисля, че винаги, при всяка една манифестация на достиженията на кукления театър, тя и проф. Илков винаги бяха в редиците на хората, които са сред инициаторите, главните коментатори и анализатори на това, което се случва. Нейната дума и тази на проф. Илков винаги тежеше много. Този авторитет не е случаен. Това е комплексно натрупване на качества и влияние, които тя сама е изградила през всички тези години. По този начин ние имахме едно голямо огледало, в което да се огледаме. Очите на нашите професори бяха огледалото, в което оглеждахме своите постижения, своите успехи. Човек, твърде често увлечен в желанието си да се прослави и да постигне върхове, се самозабравя и някой път си мислиш, че си направил нещо кой знае какво, а то всъщност не е така. Проф. Георгиева умееше едновременно да ни приземява, когато хвърчим неоснователно и заедно с това ни позволяваше да се извисяваме.

Михаил Байков: Какъв е последният Ви ярък спомен с нея? Какво беше последеното нещо, което Ви каза и което винаги ще помните?

Славчо Маленов: Не знам дали имам последен ярък спомен, но по принцип тя винаги се е отнасяла с едно много добро чувство към онова, което правя. Винаги съм се опитвал да споделям с нея своите проекти. Казвала ми е, че трябва да оставам верен на сърцето си, на това което нося в него и душата си. Вътрешното око никога не бива да заспива. Дори и най-големият успех трябва да подлагаме на преосмисляне и съмнение, за да бъдем реални и истински. Това, което мен лично ми направи много силно впечатление, е, че тя беше абсолютно спокойна по отношение на своето предстоящо заминаване в Другия свят. Четеше такава литература, приемаше го философски, нормално, без самосъжаление и трагизъм и това за мен е било пример за това как човек може достойно да изживее целия си живот. Дори когато си замина, в мен остана чувството, че е отишла донякъде за известно време и пак ще се видим. Не можах да изпитам такава скръб от загубата, каквато ми се струваше, че ще изпитам, защото нейната усмивка, нейният дух – той остана тук сред нас. Твърде често си говоря мислено с нея. Казвам си, ако тя трябва да ми отговори – ще ми каже така и така… това е нашето куклено деформиране – когато започнем да влизаме в чужд логически поток. Мисля си, че тя е някъде сред нас, макар и незрима, и продължава да ни подсказва някои крачки, които трябва да направим. Дори когато я видя на портрета в коридора на ректорския етаж, винаги я поздравявам, защото тя е усмихната и излъчва една виталност, която като че ли няма да изчезне никога.

проф. Боньо Лунгов – режисьор, педагог, ръководител на клас „Актьорство за куклен театър“ и ръководител на катедра „Актьорство, режисура и сценография за куклен театър“ в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“

Михаил Байков: Проф. Лунгов, какви са първите Ви спомени от проф. Николина Георгиева като преподавател, когато сте бил неин студент?

Боньо Лунгов: Трудно е да се каже точно кой е първият ми спомен – ще трябва да излъжа. Затова ще кажа, че най-траен спомен за мен е добротата, с която проф. Георгиева обграждаше всички първокурсници. В чисто професионален план, още в първата година, тя възбуди моето любопитството със системата импровизирани кукли, която остава моя любима и до днес.

Михаил Байков: На какво Ви научи в професията, което сега предавате като знания и умения на своите студенти?

Боньо Лунгов: Преди всичко да обичаш кукления театър. Да цениш това изкуство и да го развиваш. За голямата разлика между кукления и драматичен театър, която някои колеги не признават и до днес. Какво повече!

Михаил Байков: Каква според Вас е ролята на Николина Георгиева в българския куклен театър и доколко нейната фигура е важна и за случилото се на европейската куклена сцена?

Боньо Лунгов: Опитвам се да внушавам на своите студенти, че големите фигури в българското куклено изкуство са две: тези на проф. Николина Георгиева и на проф. Атанас Илков. А проф. Георгиева откри пътеките към световното куклено изкуство. Уважаваха я на всички континенти. Беше ценена от най-големите личности в кукления театър. Пропагандираше българския куклен театър навсякъде, където можеше.

Михаил Байков: Какъв беше, професоре, последният Ви ярък спомен с нея? Има ли нещо, което Ви е казала и Вие винаги ще помните?

Боньо Лунгов: Винаги ще помня огромната ѝ работоспособност, на която научи и нас. Самата тя имаше много изискан вкус. Ние – нейните ученици – би трябвало да сме възприели това нейно прекрасно качество и съответно да го предадем на нашите студенти.

Доц. Петър Пашов – режисьор, педагог в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“, ръководител на клас по Режисура за куклен театър

Михаил Байков: Доц. Пашов, какви са първите Ви студентски спомени от проф. Николина Георгиева като преподавател? Кое е първото нещо, което помните, връщайки се в годините назад, когато за първи път се срещнахте с нея?

Петър Пашов: Първата ми среща с нея, естествено беше, още на кандидатстудентските изпити. Ние бяхме един малко особен клас – въвеждаше се нов художествен ръководител – Елена Владова, официално се водеше Николина, но ние знаехме това нещо, разбира се. Тя съвсем неофициално се занимаваше с нас. За нея нямаше разлика – тези студенти са от класа на Атанас Илков, тези са на Елена Владова, тези са моите. За нея всички бяха наши. Това чувство, което създаваше у нас – на общност, на принадлежност към едно голямо семейство, може би е най-открояващият се за мен спомен. Тя го проявяваше в абсолютно всичко – в анализите, в разработките, в задачите, най-вече в отношението, което имаше към нас, прословутото ѝ майчинско пляскане по бузата, което е останало като една нарицателна шега. Сега, въпреки че нея я няма, ние си го употребяваме като някакъв запазен знак на тези семейни отношения в кукления театър. А иначе, разбира се, най-силният ми контакт беше, като се прехвърлих режисура. Естествено, че тя ме насочи към това. Заниманията ни по режисура, в които тя по такъв интересен начин поставяше режисьорските задачи пред нас, винаги бяха някакво предизвикателство. Някак си не възприемахме нещата в педагогически план – преподавател, който води студентите по определен път. Артистизмът, с който тя умееше да превърне и най-скучната педагогическа задача в приключение, помня и до сега. Връщайки се назад, се сещам, че тя не се държеше някак си професорски, въпреки цялата ѝ ерудиция, въпреки огромния интелектуален потенциал, на чиято база почиваха критериите ѝ и принципите, които тя се опитваше да разкрие пред нас. Никога това не звучеше професорски, не звучеше назидателно, не звучеше академично, а много, много артистично – с майчинско отношение, през което преминаваха всички занимания. Не си спомням да ни е говорила за дисциплина, да е изисквала, да ни е правила забележки. То си се налагаше от само себе си като поведение, с което тя, допускайки ни до нея, някак си ни изравняваше и ние неусетно започвахме да се държим и да спазваме някакви професионални правила и принципи, без тя да ни ги насажда дидактично или строго. Естествено ставаха нещата.

Михаил Байков: Вече толкова години по-късно, какво от тези нейни умения, не само от педагогическа гледна точка, успяхте да откраднете и сега предавате на Вашите студенти по режисура и актьорство за куклен театър? На какво се опитвате да ги научите, което пък Вие сте научил от нея?

Петър Пашов: В по-късните години, когато и ние станахме преподаватели, тя идваше да гледа нашите изпити на нашите възпитаници и към всяка нова рубрика, която ние вкарвахме, тя подхождаше много възторжено. ,,Ах, какво новаторство, ах какви нови неща!“- казваше тя. Те всъщност не са нови, те са си същите, които Вие сте правили с нас – отвръщах ѝ аз. Не правя нищо по-различно от това, което тя е правила спрямо нас. Или поне се опитва да е така. Естествено, че всичко е пречупено през моята собствена индивидуалност или тази на другите преподаватели, но ние всички сме нейни ученици. И на проф. Илков, разбира се. Тя обаче така поставяше нещата, че всички бяхме наши. Спомням си например едно представление на ,,Дон Кихот“ тук в София. Тя страхотно хареса спектакъла и каза само: ,,Ама нали и малко хумор, нали и малко хумор? Трябва да се запазва хуморът и в най-сериозното, и в най-трагичното“. Не ни учеше, а ни предразполагаше, подсещаше ни за тази винаги иронична гледна точка, която режисьорът или творецът въобще трябва да запазва към самия себе си. Да не се взема толкова на сериозно, че да става досаден на публиката. Неща, които често срещаме и виждаме. Тя до последно запази този специфичен поглед към света, към кукления театър и кукленото творчество. И в този специфичен поглед винаги участваше, по един особен начин, самоиронията.

Михаил Байков: Отмина твърде малко време, но то тук няма значение, щом говорим за проф. Николина Георгиева. Нейните постижения и значимост бяха видими още приживе. Каква според Вас е ролята ѝ в българския куклен театър и извън пределите на България за неговото популяризиране? Защото си мисля, че тя все пак има реформаторска функция и направи много не само у нас, но и извън пределите на страната.

Петър Пашов: Не „все пак“. Аз мисля, а и колкото повече време минава го и осмислям, че спектаклите на Николина Георгиева ,,Петя и вълкът“ и „Карнавал на животните“ и успехите, които те донасят на българския куклен театър, са първото модерно явление въобще в изкуството в България, не само в кукления театър, но и в изобразителното изкуство, в литературата и т.н. по времето на социализма. Модернизмът беше нещо, ако не очернено, то поне неосмислено и непознато. Нейният ,,Карнавал на животните“ се явява принципно такова произведение на изкуството, което въплъщава съвременността и модерността. Тоест, изразяването на едно чрез друго, на конкретно чрез абстрактно, духовно чрез материално, и т.н., тези основни принципи като че ли тя ги въведе. До колко това е било съзнателно като реформаторски пробив въобще в изкуството – не знам, но с ,,Карнавал на животните“ тя направи първия театрален спектакъл, в който говорим за театъра като синтез на изкуствата – музика, изобразително, театрално, действено и т.н. Това има огромно значение, разбира се, за България, но пък получи своето признание, пък и огромен интерес и навън. Първо, спектакълът беше показван много в чужбина. Второ, от него тръгнаха цели течения.

Михаил Байков: Последният ми въпрос е по-личен и той е свързан с последния Ви ярък спомен с нея. Има ли нещо, което Ви е казала и което Вие винаги ще помните?

Петър Пашов: Разбира се, нещата са много. Но може би това, което е една дреболия, а всъщност ми остана за цял живот, е, че тя ни научи не да бъдем само режисьори-словесници, които словесно се изразяват, но да пишем. Казваше: ,,Белият лист задължава и дисциплинира. Друго е да ръкомахаш и словесно да захранваш актьорската енергия, да поставяш задачите, помагайки си с абсолютно всичко, и друго е когато ги пишеш“. Когато на хартия ги изложиш в една синтезирана и конкретна форма. И като че ли всички нейни ученици сме взели това от нея, независимо дали става въпрос за създаване на драматургия или за изграждане на концепция, за решения или за каквото и да било. Освен че го реализираме сценично, го имаме и написано. Станахме пишещи режисьори. И със Славчо Маленов, и със Съни Сънински пишем. И докато не го напишеш, така че сам да си го приемеш, няма смисъл да го представяш пред другите. Това може би е нещо съвсем специфично от нея. Така или иначе, това, което тя ни остави, е тази любов към куклено изкуство, която да минава през нещо конкретно. И то е може би човеколюбието, да има винаги нещо, в което двигателят да бъде хуманността. Тя го умееше, естествено ѝ идваше. Не знам дали го е формулирала точно така, но за мен е това.

Това е последното интервю на Петър Пашов (1955 – 2017). Докато излезе броят на списанието от печат, той също ни напусна завинаги, оставяйки светла диря в българския и световния куклен театър.