Статии

Интервю на Илко Ганев

Илко Ганев: През изминалата 2018 година успя да привлечеш вниманието и на двете големи театрални награди в България, които те номинираха за ролята ти на Варвара Петровна в Програма Достоевски „Изгонването на бесовете“ – „Бесове“ по Фьодор Достоевски, режисьор Иван Добчев, Театрална работилница „Сфумато“. Как се отнасяш към тази оценка?

Неда Спасова: Всъщност в тази категория аз бях единственото повтарящо се име и при двете награди. Да, нищо не спечелих, но признанието на моите колеги за работата ми беше по-важно. Аз одобрявам тези номинации, както и наградите по принцип. Те са много ценни, особено за младите актьори, защото това е знак, че можеш и трябва да продължаваш. Наистина хубавото е, че колегите ти признават твоята работа. Нашето актьорско съсловие не сме най-добродушните хора на света, и когато нещо подобно се случи, това означава, че хората те уважават, уважават и работата ти, а може би те харесват и като човек, а това не е без значение. Поне аз така си мисля.

Илко Ганев: Мислиш ли, че наградите могат да бъдат коректив на номинираните? На всяка цена ли е разочарование, ако не се вземе дадена награда, за която си номиниран?

Неда Спасова: Аз лично се разочаровах по този начин. Казах си, какво не направих пак? И двата пъти не взех. Но после, когато те пусне първоначалната емоция, може би си казваш – ти си направил много, постигнал си достатъчно. Е, да! Винаги може и още. Но трябва да призная, че хората, които получиха и Икарите, и Аскеерите, заслужаваха своите награди. Тогава си казах – това са хората, не аз, те заслужават повече от мен. Не познавам лично момчетата на Здравко Митков (Шахин Шехзен, Антоан Петров, Денис Хаят и Павел Емилов, победителите в категория „Дебют“ на наградите ИКАР 2018, за ролите им в спектакъла „Ревизорът“, реж. Нина Димитрова), не съм гледала и „Ревизорът“, но толкова много хубави неща чух за тях. Не съм чула нито едно негативно мнение, и си казах, ами да. Това е. А и те са завършващи и е важно да получат мотивация и сила, за да продължат напред.

Илко Ганев: Разкажи ми повече за ролята, с която те отличиха. Знам, че много дълго сте репетирали.

Неда Спасова: Първо в „Сфумато” направиха ателиета. Аз участвах и в двете – и при Грети, и при Добчев. В „Идиот“ с Радина Кърджилова двете опитвахме ролята на Настася Филиповна. Чувствах се много нелепо. Радина го носи отвътре, а за мен е важно да си даваш сметка какво можеш и какво не на сцената. На мен Настася ми е много симпатична и харесвам образа, но ако между двете ни има Настася, то това беше Радина. А в „Бесове“ Добчев търсеше и други актриси, и по-възрастни, но всъщност съм благодарна, че е избрал мен, защото Варвара е моят любим персонаж от романа, въпреки че тя е на 50, а аз на 25 години. По време на процеса гледах много неща, например филма „Огледало“ на Тарковски. Гледах го няколко пъти. Исках да се провокирам от някакъв женски образ на по-зряла жена, на майка и т.н. Добчев правеше асоциации и с Клитемнестра, с Медея, с някакви други силни женски образи в драматургията. Каза ми да гледам Мария Калас, да наблюдавам поведението ѝ, жестовете ѝ. И аз откровено съм си откраднала някакви неща от нея. А един познат беше дошъл да гледа и без да знае всичко това, беше написал коментар: Неда Спасова е Мария Калас.

Илко Ганев: За първи път ли работиш с Иван Добчев? Имали ли сте срещи в НАТФИЗ, докато беше студентка?

Неда Спасова: Много рядко. Но бях ходила на кастинг за „Антигона“. Там до финала бяхме стигнали четири-пет момичета. Мисля, че тогава той ме видя като актриса.  След това Грети ме покани за „Процесът против богомилите“ в Народния театър, а Добчев ме покани за „Гео“, отново там. После се появи ателието „Светлото бъдеще на битака“, а след това дойде и „Бесове“, и така три представления изкарахме заедно.

Илко Ганев: Как се появи предложението да работиш в Театър „София“?

Неда Спасова: Заради кастинга за „Антигона“ всъщност си подадох документите в театъра. Тогава директорът ми обясни, че в момента няма нужда от млади актриси, но ми каза, че не забравя. И няколко години по-късно той наистина не ме беше забравил. Предполагам, че ме е поканил, следейки работата ми на сцена през тези четири години от нашата първа среща.

Илко Ганев: Какво успя да получиш от образованието в НАТФИЗ? Чувстваш ли се подготвена за това, което ти се случва в творческите предизвикателства в момента?

Неда Спасова: Аз съм доволна. Взех всичко, което мога. Търпяла съм подигравки, че съм зубърка, че съм отличничка и т.н. Просто бях решила да взема максимума от това, което ми предлагат педагозите в НАТФИЗ. Тенденцията сред младите е, че нещата могат да минават метър, че може да не се ходи на балет или на народни танци. Ясно е, че няма да станеш балерина, но всичко това ти помага с някакви други неща и аз си взех от всичко. Имах прекрасни преподаватели. И когато самите виждат в студента желание за работа, те са готови да дават още и още от себе си. Разбира се, всеки има свободата да избира дали да научи нещо, или не. Санкциите за това са просто слабите оценки. Има колеги, на които не им пука, но на мен ми пукаше. Сега разбирам, че часовете по актьорство са намалели много, часовете по сценична реч също. По някакъв начин е редуцирана програмата, което е малко смущаващо, защото резултати не могат да се постигат така лесно. Необходимо е натрупване и някаква последователност.

Илко Ганев: Мислиш ли, че повечето днешни студенти в НАТФИЗ кандидатстват и влизат в Академията заради шума и бързата популярност, която носят сериалите?

Неда Спасова: Много е важна личната мотивация. Аз не знам как се придобива такава, дори не знам аз лично как съм намерила такава за моята работа. Не отричам сериалите, риалити форматите, рекламите и популярността, която трупаш чрез екранно присъствие, все пак това е част от работата ни, но мотивацията да си актьор според мен не може да е родена от това, че искаш да бъдеш известен. Ето сега ми се случва участието в сериала „Откраднат живот“ и виждам хората колко много оценяват качествата, които съм натрупала с годините по време на обучението си. Трябваше да направя каскада, нямах никакъв проблем, съгласих се веднага. Някои от екипа се учудиха на това и трябваше да обяснявам, че учим сценично движение. А също така ми направиха комплимент, че имам добър правоговор. Но ето това не съм го постигнала сама, това съм го взела от НАТФИЗ. Така че едното не изключва другото. За съжаление, нашето, а и следващото поколение се ограничават много в „тук и сега“. Ако помислят малко повече за своето бъдеще, усилията им ще бъдат оценени. Не разбирам докрай всичко, свързано с популярността – искам да уча в НАТФИЗ, защото искам да съм известен. Тук е моментът с отговорността и на педагога. Слава Богу познавам млади колеги артисти, които не се движат по повърхността. Аз съм човек, който се опитва съзнателно да контролира суетата, защото знам, че това е нещо, което убива личността и артиста.

Илко Ганев: Разбрах, че ти самата преподаваш на деца.

Неда Спасова: Преподавам, да.

Илко Ганев: Какви са децата, които учат при теб?

Неда Спасова: Преподавам в неделното училище за театър в „Сфумато” от февруари тази година. Маргита Гошева и Иван Бърнев го ръководеха доскоро. Грети ми предложи тази работа, защото знаеше, че и друг път съм се занимавала. Работим заедно с Мира Гоговска. Избрахме си деца. Бяхме направили кастинг. Дойдоха около петдесет-шестдесет деца, но избрахме половината. Сред тях има и готини, и жестоки деца, и интелигентни, и талантливи, и възпитани. Имаме едно детенце, казва се Ясмина, тя е дъщеря на режисьора Стоян Радев, която миналата седмица застана пред нас и започна да ни разказва за Станиславски и за „Работата на актьора над себе си“, и за нещата, които е прочела и разбрала. А ние с Мира само седяхме и се чудихме, защото това дете е на 11 години. Това беше просто супер, защото тя се е мотивирала и го е прочела, дали заради нас, или заради баща си, няма значение, важното е, че го беше прочела и вникнала. Има надежда. Децата са прекрасни и аз самата много се уча от тях, затова и съм се амбицирала да работя там.

Илко Ганев: А на какъв принцип работите? Ще направите ли представление с тях?

Неда Спасова: Сега сме ги накарали да пишат техни собствени истории, случки, преживявания, дори да си ги намислят. Трябва да се получи нещо като кратка драматургия, която те сами да си разиграват. Всеки сам пише своя история, ако желае може някой друг да му участва в историята. На този етап от обучението не се преструваме, а те трябва да са си те в предлаганите обстоятелства, играят своята роля в историите си. Изисква се известна подготовка през седмицата, за да им намеря упражнения или подходящи игри.

Илко Ганев: Успяваш да съчетаваш киното с театъра. Гледахме те във филма „Роза Дамасцена“. Как те избраха за ролята?

Неда Спасова: Там отново търсиха по-възрастна актриса. Тази роля беше малка, но драматургично важна и това ми даде самочувствие. Бях се вживяла. По принцип с всяка роля е така, винаги е част от теб. Но специално в тази роля си казах, че ако не успея да покажа драмата на главния герой, да представя болката му, то той няма да живее. Бях в нещо като приказка, но пък това ми е мотивацията – да се боря за някакъв измислен персонаж, както беше и при Варвара – колко мисли са ми минали през главата за тази жена, и колко съм я съжалявала и колко болка съм изживяла с нея, и всичко това нямаше как да се прояви, ако аз не бях успяла да го представя. Това се случи и във филма. Аз играех мечтата на главния герой и трябваше да бъда и силата, която го движи.

Илко Ганев: Успяваш ли да се концентрираш след дълъг снимачен ден, когато ти се налага да имаш и представление в театъра?

Неда Спасова: Случи ми се наскоро. Имахме „Тирамису“ в Театър „София“. Снимачният ден не беше чак толкова дълъг, обаче ми направи впечатление колко по-освободено играх, а „Тирамису“ е представление, което се играе от 6 години, но за мен е едва осмо представление, защото аз замествам Дария Симеонова. Наистина се почувствах много освободена и се замислих – сега това откъде идва, дали от мен самата, или заради това, че вече два месеца снимам непрекъснато в Бояна, не разбрах откъде точно идва, но беше супер. Усетих публиката и тя ме усети. Дори ми се смяха, а аз съм напълно несмешен човек. Когато има известна преумора, започнал си в шест сутринта снимки, а в седем вечерта имаш представление, ефектът е, че спираш да се суетиш около себе си, защото си толкова уморен, че нямаш сили да си помислиш за друго.

Илко Ганев: Тоест умората ти помага, за да играеш по-добре?

Неда Спасова: Да, помага. Допринася. Падат бариери, задръжки. Но сценичната треска никога не изчезва. Аз винаги се вълнувам и ми е притеснено.

Илко Ганев: Какво ти предстои в театъра?

Неда Спасова: Сега ще влизам във „Франкенщайн“, отново да замествам Дария. Продължавам да играя в „Закачане“ на Неда Соколовска. Всъщност това ми беше първата собствена роля в Театър „София“.

Илко Ганев: Как работихте с Неда Соколовска в „Закачане“?

Неда Спасова: Аз бях много стресирана в началото, начинът на работа тотално ме извади от зоната ми на комфорт. Но свикнах. Неда ми отдели достатъчно време. Ние не знаехме текста дословно. Слушаме го всеки път, знаем за какво става въпрос, знаем също и докъде стига историята, но се чувстваме някак неподготвени. Тя ни успокояваше, че няма за какво да се притесняваме, защото просто трябва да произвеждаме гласа, който чуваме в слушалката. Но все пак това е техника, ако записът прекъсне или нещо се случи, ти трябва да реагираш бързо. Ако имаше технически проблем или не чувахме добре, тя ни караше да ѝ дадем сигнал, за да върне записа. В крайна сметка това е най-адекватният начин за работа в подобни представления. И веднъж-два пъти се случи да прекъсне записът, но нито публиката реагира негативно, нито се оказа голям проблем. Хората, виждайки начина на работа в този спектакъл, го приемат съвсем нормално и техническите гафове не ги притесняват. Другото интересно беше, че Неда все пак държеше да наподобяваме гласовете, които слушаме, кой колкото може. Аз не съм най-добрият имитатор, но тя държеше да се опитаме да запазим емоцията на говора, който чуваме. Моята концентрация беше най-вече в това, защото усещах, че е важно.

Илко Ганев: С кого искаш да работиш в театъра?

Неда Спасова: С Явор Гърдев. Харесвам го от много време и наистина с него ми се работи много. И с много други, разбира се. Покрай „Закачане“, а сега и след като влязох във „Франкенщайн“, Стайко Мурджев[1] ми стана много интересен. Интересен ми е неговият начин на работа, как той създава персонажа. А в „Закачане“ правихме заедно актьорски тренинги и това беше жестоко преживяване – случи се нещо извънредно, заради което всички я работим тази работа. Успяхме да се потопим в нещо, което не е нашият живот. Но аз съм млад артист и не съм работила с много хора, така че…

Илко Ганев: Кои са задължителните правила, които един млад артист трябва да следва?

Неда Спасова: Важно е да не робува на стереотипи и на някаква общоприета визия как  един артист трябва да се държи. Аз лично се опитвам да съм максимално искрена. Повечето хора не обичат истината, но според мен тя носи повече позитиви. Актьорите най-вече трябва да работят, всеки ден да надграждат нещо допълнително в себе си, да записват курсове, ако трябва, да ходят на народни танци, на йога, на каквото искат, но да развиват себе си. Актьорите не са хора, които просто си учат текста, те трябва да умеят много други неща.

Октомври, 2018

[1] Стайко Мурджев е консултант-драматург на спектакъла „Закачане“ и режисьор на „Франкенщайн“ в Театър „София“.