Статии

Интервю на Михаил Байков

Михаил Байков: Изминалият сезон 2017/2018 беше много силен за теб. Работи с двама от най-големите ни режисьори в странство – Галин Стоев и Иван Пантелеев. Имаш ли усещането, че това е най-високата точка в актьорската ти кариера?

Владимир Карамазов: Честно казано – не. Причината е, че отчитам и предишни неща, които съм играл, и те също са много важни за мен. Галин и Иван дойдоха в етап, в който нямах мотивация да се занимавам с много от нещата, които се случват в българския театър. В мига, в който ме поканиха, за мен беше голямо удоволствие, защото знаех, че щях да се сблъскам с Европа. И двамата имат съвсем различен начин на мислене, съвсем различни изразни средства, вълнуват се от съвсем различни неща и това за мен беше супер, защото последователно успях да се докосна до френския театър, до немския театър, до хора, които са наистина много талантливи. Бях много поласкан от поканата им. Впрочем тя дойде въз основа на едно друго представление, което направих малко преди това – „Богът на касапницата“ от Ясмина Реза с режисьор Антон Угринов, което също беше много важно представление за мен. Получи се като че ли едно щастливо стечение на обстоятелствата. Ако не бяха Галин и Иван, аз нямаше да репетирам през този сезон в театъра. Те ми предложиха алтернатива и нещо, от което жестоко много имах нужда точно в този етап на живота си и точно в театъра. В живота ми има неща, които се случват точно когато трябва да се случат. Срещата ми с Иван Пантелеев например е такава. Много рядко се срещат хора като Иван. Смел и истински мъж. Свръхдостоен човек, който никога няма да те излъже или да направи нещо срещу теб. Ако нещо не му харесва – ще дойде и ще ти го каже с един хладен глас, без да му пука какви ще са последствията от това. Такива честни, искрени и смели хора аз почти не познавам в България. Такива хора липсват като цяло на обществото ни. Това са съвременните будители, които те карат да мислиш, да разсъждаваш. Обществото ни е лениво в момента именно защото липсват повече такива хора като него, които да бутат, да искат, да изискват.

Михаил Байков: Всеки един от персонажите, които изиграваш и в „Танцът Делхи“, и в „NEOдачници“, и в „Богът на касапницата“ има много плътна биография. Как успяваш да наситиш всеки един от тях и каква част от себе си влагаш вътре в образа?

Владимир Карамазов: Знаеш ли, през последните години се промених много като човек. Преди бях много по-фриволен, а сега имам ужасна нетърпимост към много неща. Тази нетърпимост не я прикривам и това понякога ми причинява много проблеми, включително и в отношенията с хората. Промених се много. Всъщност и трите пиеси са много добри драматургии, в които имаше какво да се играе. И тримата режисьори изискваха много от мен. Стигнал съм до такъв етап в актьорското майсторство, че вече не казвам, че нещо не мога да направя. Ако преди съществуваха въпросите: „Мога ли да се смея на сцената?“, „Мога ли да рева?“ – сега това изчезна и най-вероятно всичко това го мога, стига да има човек от другата страна, който да го поиска и да знае как да ме провокира, за да дам всичко от себе си.

Михаил Байков: Нека се спрем за малко на „Танцът Делхи“. Разкажи ми за срещата си с Галин Стоев и за приема на спектакъла тук, в Народния театър, и във Франция, където играхте пред публиката в Тулуза.

Владимир Карамазов: В „Танцът Делхи“ влях изцяло моите мисли, чувства и емоции, това, което съм аз на 38 години. Намерих нещо от драматургията в мен. Галин поиска, от своя страна, също своето. Самият той репетира много странно. Много труден режисьор е.  Не всеки актьор би го разбрал, защото той не прави действен анализ, не ти казва какво точно да играеш, а разказва различни неща и всеки трябва да намери нещото за себе си в този текст. Той разказа много неща, които ужасно много ми харесаха, които ме вълнуват и всичко това го влях в „Танцът Делхи“.

„Танцът Делхи“ е много важно представление за българския театър, защото е алтернатива на това, което се играе по театрите. То е много сериозна хапка за българската публика. Не че такова нещо не се прави в чужбина – прави се, но тук, у нас – не. Драматургията е странна, сложна, сценографията и това, което Галин направи, са крайни, не всеки може да го възприеме и мога да кажа, че българската публика се измъчва с представлението. Има хора, които са чувствителни и са потресени от сюжета. Други – нищо не са разбрали, но се впечатляват от тази искреност, с която играем на сцената. Във Франция, от своя страна, го възприеха в пъти по-добре. Не мога да кажа защо това се случи. Там имахме среща в една зала с 200 души, които бяха дошли да ни видят, да зададат въпросите си, да ни питат… Бяха впечатлени от нашата актьорска школа. Впечатлиха се от емоционалните състояния, до които достигаме в спектакъла, и това ги респектираше. И там имаше хора, които не възприеха идеята за камерите, за екрана, но бяха впечатлени от актьорите, от сюжета, от режисьорската работа.

Михаил Байков: Има ли Владо Карамазов своя танц Делхи?

Владимир Карамазов: За съжаление – не. Е, имам някои свои хобита, но нищо сериозно. Истината е, че всеки трябва сам да си създаде свой танц, свое пространство, в което да се чувства добре. Танцът Делхи е метафора, но всеки трябва да си създаде тази метафора, всеки трябва да вземе живота си в свои ръце.

Михаил Байков: Има спектакли, които играеш вече над 10 години. Има ли рутина при теб, излизайки да играеш ролите на младия рибар или идеалния мъж? Как успяваш да се мотивираш така, че да изглежда сякаш ги играеш за първи път?

Владимир Карамазов: Истината е следната. Много ми е трудно да играя тези представления, защото са ми омръзнали. Чувал съм, че с певците е същото. За зрителите това не е така. Заедно с това обаче през последните години развих изключителен респект към публиката. Имам отговорност, която не ме оставя на мира. Това дойде преди 7-8 години, когато започнах да ходя да гледам театър в Лондон. Случи се и след като със Захари Бахаров и Юлиян Вергов направихме няколко представления, в които вложихме много – тогава публиката ни върна тази любов. Започнахме да се грижим много за публиката и тя се чувстваше добре. Оттам ми остана това усещане, че дори и да не ми харесва някой спектакъл или да имам умора от него, никога не трябва да излизам просто ей така на сцената и никога не съм си го позволявал именно заради публиката. Дори сега, когато играя тези спектакли, те са различни, защото аз съм различен от този, който съм бил преди 10 години. Логиката, която сега вкарвам в тях е друга и резултатът, който се получава е друг. Понякога сам се изненадвам от него.

Михаил Байков: Мисля, че растеш заедно с ролите си. Хубаво е, че не си ги запечатал във времето, в което си ги направил. Развиваш ги…

Владимир Карамазов: Развивам ги, защото аз самият се развивам. Не съм вече младият рибар. Аз съм старият рибар (смее се). И не мога да се правя на Пердикан, който е на 18. Аз съм на 38.

Михаил Байков: Заедно със Захари и Юлиян направихте нещо, което малко ваши колеги си позволяват – създадохте собствен театрален кът, в който да се чувствате уютно и да правите онова, което искате. Докъде стигнахте?

Владимир Карамазов: Опитахме се да направим нещо, което се оказа мечта за голяма част от актьорите. По някакъв начин на нас ни беше лесно поради няколко причини: и тримата сме цял живот в театъра, и тримата бяхме много близки приятели, и тримата мислим по сходен начин, особено аз и Захари, с когото сме били заедно в една театрална школа, а после в Академията, където един и същи човек е програмирал вкуса ни към театъра. Това, което тръгнахме да правим, беше продиктувано от недоволството, че в българския театър нещата винаги се случват с някакъв огромен компромис. Решихме да го направим, видяхме, че се получава. Направихме още нещо, после друго, за да стигнем до турнето в 60 града. Но изпуснахме нещо много важно – че и тримата сме много силни характери. Преценихме, че сега, на този етап, ще оставим това настрана, за да живеем по-леко. Хората не бива да съжаляват, защото и тримата сме активни в професията си. Едно от нещата, които „Танцът Делхи“ ми даде да разбера, е, че всичко е такова, каквото е. Просто се примири, че всичко около теб е такова и започни да живееш с това.

Михаил Байков и Владимир Карамазов (едновременно): „По–добре да изживееш лошо собствения си живот, отколкото добре живота на някой друг“[1].

Михаил Байков: Често на сцената си партнираш с Юлиян Вергов, с Александра Василева, с Теодора Духовникова… Какво значи за теб партньорството на сцената?

Владимир Карамазов: Когато влязох в Народния театър, нямаше много млади хора. Малко по малко започнаха да назначават и в един момент се събрахме една група. Дълго време играхме заедно, бяхме най-близки приятели и партньори на сцената. С това много се свиква, до степен, в която друго ти е неприемливо – да играеш с непознати актьори на сцената, с такива, с които никога не си си партнирал. Именно тези партньорства създадоха и химията в много от спектаклите, които може би сами по себе си не са кой знае какво, но ние ги направихме така, че това да не личи. Тези представления са правени начисто – без задни мисли, без интриги. Трудно е, но и хубаво да играеш с приятели. Но се получава, и това личи и в „Богът на касапницата“, и в „NEOдачници“ – всъщност това са най-близките ми хора.

Михаил Байков: Има ли спектакли, по които изпитваш неистова тъга – че вече не се играят, че не си бил част от тях. Кои бяха те?

Владимир Карамазов: „Арт“ – представлението, което страшно много обичам. Смятам, че то беше за нас. Толкова исках и Ясмина Реза да дойде и да го гледа. Не си мисля, че след време ще го изиграем пак, но… Всъщност това е животът. Такива неща се случват. Няма нищо извънредно. За някои неща ти е мъчно, за други не. На мен за „Арт“ ми е мъчно и смятам, че това беше най-доброто ни представление. Виждал съм как хората реагират на него. Липсва ми… но мисля, че им липсва и на тях.

Михаил Байков: След всички тези роли в театъра, в киното, че и на малкия екран, промени ли се мисленето ти в театъра и за театъра през всички тези години от завършването ти досега?

Владимир Карамазов: Абсолютно. В момента за мен театърът е нещо, което е много важно за живота ми, за мен като човек, а и за обществото ни. Но вече искам да го правя само тогава, когато наистина аз имам нужда от него и когато нещото ме иска мен. Не искам да правя нещата на всяка цена, просто ей така. Търся взаимност в театъра. Когато един творец е независим, той започва да прави нещата, които харесва, което е предпоставка те да се случват, да стават интересни и истински. Театърът е нещо страхотно, но не трябва да се прави насила. В момента съм си казал, че тази година няма да репетирам, надявам се и следващата, а след това ще избера проектите, които са ми наистина интересни. Знаеш ли какво най-много ме провокира в момента? Казаха ми, че има идея да се кани в дипломните спектакли на НАТФИЗ професионален актьор, който да играе с тях. Ей това в момента най-много ме провокира. Бих го направил без да се замисля. Има нещо много приятно в младите, в ентусиазма им – без интриги, без фалш.

Михаил Байков: Какво цениш в едно представление, когато гледаш като зрител?

Владимир Карамазов: Искреността! Вманиачен съм в това. Вѝдя ли искрен актьор, който не се пести и стига до дъно – това дълбоко ме респектира. Давам си сметка, че такива представления са ми харесвали. Не се случва често да харесам нещо. Ходя на представленията, които вярвам, че ще са хубави.

Михаил Байков: Казваш на едно място, че „ролята на откровен човек е най-трудната роля“. Коя е най-трудната ти роля (не само в театъра)?

Владимир Карамазов: Труден човек съм. Аз не мога да комуникирам с хора, които не харесвам. Когато съм с фотоапарата си, несъзнателно снимам хора, които са ми симпатични. Не мога да снимам тези, които не са. Душа-човек съм за хората, които обичам, за близките си. За неблизките си – не съм такъв, дори съм неудобен и това е трудно. Видях пример от Иван Пантелеев и смятам, че това е достойното съществуване на тази земя. Лъжи, интриги – писнали са ми и не искам да съм такъв. Не е удобно, не е приятно, представям си какви врагове имам, особено в театралните среди, но аз съм искрен.

Михаил Байков: Вярваш ли в бога на касапницата?

Владимир Карамазов: О, да! Вчера тръгвам да снимам един човек с куче. „Не ми снимай кучетооо!“, наежва се той яко. Всичко живо се е увълчило. Ако това не е Богът на касапницата, не знам кое. А с колите като шофираш? Ей това е адът! Богът на касапницата е жив и властва от древността, факт!

Михаил Байков: Успя ли да осъществиш големите си мечти?

Владимир Карамазов: Много голяма част от мечите си, да. Сега предстои най-голямата ми мечта. Дано има време. Искам да направя нещо голямо, не за мен, а голямо по моите мащаби. Искам да създавам големи неща, които да се видят от целия свят. Това може да се случи, стига да си упорит, и то ще се случи. Искам да направя сериал, 6-сериен минисериал, който да изнеса навън. Мисля, че в моя мозък има нещо, което е по-различно от актьорска природа. Знам какво искам и съм непримирим в преследването на това, което искам. Винаги съм имал инициатива за нещата, които искам. Това, което ме дразни в актьорите в момента е липсата на инициативност – дали ще играят нещо или не, дали някой ще ги покани или не – нулева инициативност. Искам да постигна повече от това, което постигнах в Народния театър. Искам да постигна в пъти по-големи неща, които излизат извън пределите на тази страна, и ако аз не го направя, ще съм имал тотално провален живот. Защото какво значи да пробиеш в тази страна – това не е кой знае какво, лесно е. Не е кой знае какво мерило. В момента целият свят е отворен. Тези години, които съм минал, са били важни, изиграл съм много неща, минал съм през много проекти, научил съм много. Дойде време обаче, когато всичко това ми отесня. Отесня ми манталитетът на хората, манталитетът в театъра е кошмарен. Искам да направя нещо по-голямо. Искам да се развивам.

Октомври, 2018

[1] Реплика от спектакъла „Танцът Делхи“ на Иван Вирипаев, реж. Галин Стоев, Народен театър „Ив. Вазов“.