Статии

Катерина Георгиева: Спомняш ли си първия контакт с изкуството на театъра? И беше ли това любов от пръв поглед или тя постепенно се зароди у теб?

Анастасия Ингилизова: Още от малка съм повтаряла, че искам да стана актриса, това ми го разказват родителите ми. Но първият ми истински, най-ярък спомен, моментът, в който ми се е приискало да бъда част от сцената, е свързан с онази най-важна думичка – магия. Това беше моята първа най-вълнуваща среща с театъра и някъде там се е зародило и желанието. Може би съм била в 8-ми или 9-ти клас, отидох сама на театър. Тук, в Армията се играеше „Чудо” по Иван Радоев на Леон Даниел. Мисля, че това е най-хубавото представление, което се е играло в този театър. Бях на първия ред, финалът настъпи и аз започнах да плача. Спомням си, че тогава Стоян Стоев се наведе към мен и ми каза: „Шшшшт, спокойно това е само театър!”. Това може би, беше моментът, в който усетих онзи най-силен копнеж да бъда нещо друго от това, което съм. Осъзнах, че актьорите не са ТЕ, а са някои ДРУГИ, опитват се да говорят с други думи, да мислят по друг начин. Това страшно ме изуми и заплени.

Катерина Георгиева: Естествено продължение е идеята за обучението по актьорско майсторство…

Анастасия Ингилизова: Беше отдавна, но със сигурност важна роля е изиграла традицията в нашето семейство да ходим на театър. Била съм още много мъничка, когато съм започнала да повтарям заветните думички, че искам да стана актриса. И така започнах да ходя с тях на балет, опера. Имаше неуспешни опити от страна на родителите ми да се подготвям по математика и биология, за да стана лекарка, но на един изпит, след като вече бях ходила и на уроци, предадох празен лист, и тогава стана ясно, че няма да са се занимавам с точни науки. Решихме да ме запишат в някое студио. Ходих на няколко места, наблюдавах как работят преподавателите, как учат малките деца, и въпреки че все още не разбирах от театър и не знаех какво точно търся, усетих, че не е това, което искам. Нещо ми липсваше. И така в 11-ти клас възникна въпросът на родителите ми: „Какво правим? Ако искаш да кандидатстваш във ВИТИЗ, трябва да ходиш на уроци!”. В 10-ти клас ходих при преподавателка във ВИТИЗ по сценична реч – Анета Сотирова, но нямам много спомени. Даваше ми материали и се опитвахме заедно да ги работим, но аз не ходих много често и не бях се задълбочила достатъчно. Много се зарадвах да започна уроци при Стоян Алексиев, защото го бях гледала в киното и много го харесвах. Самото записване беше много забавно и малко екстремно. Бях закъсняла със срока. Но помолих Стоян поне да ме чуе. И тогава, там на стълбите между етажите, аз казах една басня и едно стихотворение. Той ми каза да дойда на другия ден. Много работи с мен, зарази ме с една особена отговорност, която ме омагьоса и е останала и до днес като едно от нещата, които най-силно ми е повлияло в професионалното развитие. Силен спомен ми е, когато Стоян ме заведе в Народния театър. Нямаше представление. Огромна тъмна сцена, празно и тихо, аз – качена на нея си казвам драматичния монолог от „Рейс“ на Станислав Стратиев. След като свърших чух той да казва от долу: ”Ти вече си готова да кандидатстваш.“ Тогава, като че ли завършихме подготовката. Той ми даде началото, за което много съм му благодарна. И след това кандидатствах при Крикор Азарян…

Катерина Георгиева: Ти си завършила в класа на Крикор Азарян, Тодор Колев и Николай Поляков. Три съвсем различни личности със свой специфичен театрален възглед. Кое ги обединяваше и какво основно научи от тях?

Анастасия Ингилизова: Аз мисля, че Азарян ми изгради мирогледа. Не мога да кажа някакви точни думи, изречения, важни са всичките разговори, които сме имали с него, анализите на откъси и пиеси, които сме правили… Много ми е помогнало това, че и тримата винаги даваха примери от живота си и всичко заобикалящо ни въобще. Тази среща с тях наистина ме промени по някакъв начин и ме изгради като личност. За съжаление думите не тежат, не могат да изкажат това, което те са направили за мен. Всичко положително, което имам, дори в характера си, и като човек, го дължа и на тях. Да, те бяха различни. При Азарян и Тодор Колев много се припокриваха нещата, защото те винаги работеха заедно. Мислеха почти по един и същи начин. Различаваха се, разбира се, в детайлите. Тодор беше много полезен в актьорската изразителност на сцената. Въпреки, че и Коко беше много добър в показването, в примерите, които ни е давал. Така изиграваше нещата, че на нас ни беше неудобно да се качим на сцената и да го повторим. Имаше един период във ВИТИЗ, към края на 2-ри курс, в който ние седяхме объркани и не знаехме кого точно да слушаме. И тогава Коко ни каза, че трябва да взимаме от всеки, защото така ще се развием най-пълноценно. И мисля, че точно така стана. Но…най-силна остава неговата фигура, той беляза живота ми. Като стил, вкус, характер, като актриса, като човек най-вече. Много неща съм чувала от него и съм запомнила и са останали в мен. Но особено на края като завършвахме ВИТИЗ в един разговор относно пътя ни нататък, какво ще правим и как да постъпваме, той ни отговори така: „Винаги в главата ви да бъде не да имате, а да бъдете.“ Старая се да бъда, нямам, но мисля, че съм.

Катерина Георгиева: Прочетох нещо, което си казала и ми хареса: „У всяка от нас има Жулиета, Офелия, Нора…“ и ме провокира да те попитам има ли някоя героиня, с която силно се отъждествяваш и която надделява в теб?

Анастасия Ингилизова: Има, да. Няколко са. Но всичко е съвкупност – добрите режисьори, с които съм работила над конкретните пиеси, различните роли, силната драматургия, на която сме се подчинявали, партньорството. Всичко това трябва да се случи, да го има, за да мога и аз да усетя нещо, да се провокирам… Нора в „Куклен дом“ на Стоян Радев, Нина в „Чайка“ на Маргарита Младенова и Маша в „Чайка“ на Коко. Имаше нещо общо в задачата, в която трябваше да се впуснем – и при тримата режисьори това е да тръгнем от себе си. И че този избор точно ние да играем конкретните роли не е случаен – идеята, че са видели нещо от героите в нас, че носим идеите и нагласите на тези герои. Има някаква тайнствена прилика, която те намират в определения актьор и мисля, че в това има много красота, някаква истина за нас самите, която преоткриваме с нова сила. Дори в някакви мигове да не съм си го признавала, пред себе си и пред колегите, това чувство просто си излизаше. Най-вече като начин на мислене и на живеене се получава някакво припокриване. Разбира се, в различни етапи от живота ни.

Катерина Георгиева: Относно Чехов… по-скоро Нина или по-скоро Маша?

Анастасия Ингилизова: Някога бях като Нина. Когато имаше повече оптимизъм, време на бързото взимане на решенията, СЕГА и НА МИГА, хвърлянето във всяко едно нещо. Желанието да се изразя беше общо с желанието на Нина Заречная и това, което искаше от мен Маргарита Младенова. Болезнената любов на Маша в пиесата на Чехов и в представлението на Коко, стигаща до „самобичуване“, го притежавам в себе си, усещала съм се такава в любовта. Разбира се, нищо не е едно към едно, но тази енергия и музика, която носят в себе си героините, усещам, че и при мен я има. И… разбира се в „Нора“. Докато репетирахме със Стоян, усещах, че тези неща, думите на Нора са и мои думи, че аз също бих постъпила по този начин, бих реагирала така на ситуацията. Има нещо особено в героинята на Нора. На мен ми беше много трудно да си я представя как точно се движи, говори, как изглежда.

Катерина Георгиева: При теб се получи някакво сливане, някакъв дълбок допир. Има ли някаква тайна?

Анастасия Ингилизова: Някъде по пътя се получи това докосване между нас двете. Когато съм започвала да чета пиеси, не само в „Куклен дом”, не съм усещала това веднага. Не съм ги приемала така. Винаги съм вярвала, че героите, които играя са съществували и аз сега трябва да ги пресъздам, да ги покажа. Става по средата. С героинята на Нора бях много изплашена, бях изумена колко много неща се случват в тази жена, в семейството й. Допирът, приближаването към нея се случи в процеса на работа. Познавах пиесата доста добре и имах такъв респект към нея, че дълго време бяхме отделно – аз едно, а Нора друго. А работата със Стоян Радев беше изключителна, като някакъв дар. И някъде в търсенето, между репетициите, с негова помощ, аз успях да открия тези общи неща. Беше ми много трудно, защото в мен изникваха образите на големи актриси, които са играли Нора. Докато се отпуснеш и започнеш да вярваш във всичките тези думи има едно особено препускане и когато разбереш, че те са и твои и са част от теб и би ги казал, се случва онова тайнство, за което говорим. То е почти като свещен ритуал. И след представление изпитвах удоволствие да ги казвам, защото някак в тях беше отразен и период от живота ми. Стоян още на първа репетиция обясни защо точно ние сме разпределени – още там той даде своя код. Той ме познава добре, работили сме заедно в „Братя Карамазови“, играех Грушенка. Понякога се изумявам как добрите режисьори наистина ни познават, както беше и с Азарян.  В „Чайка“ той казваше: „Аз съм ви разпределил в точно тези роли, защото всъщност вие сте това. Образите ще си дойдат по-късно, от само себе си. Но то тръгва от вас.“ С „Куклен дом” разбрах, че е много е опасно с такава голяма, класическа драматургия, защото тя звучи силно във всяко едно време. И в един момент започваш да мислиш като героя си, ти си като този човек. Странно е, но ти се развиваш, натрупваш, взимаш от всеки по нещо, и наистина се изграждаш като личност от тези образи. И за това е хубаво да ги има тях, защото те ме оформят по някакъв начин като човек и като личност.

Катерина Георгиева: Ти си работила наистина с много различни и интересни режисьори, освен Крикор Азарян, с Красимир Спасов, Лили Абаджиева, Десислава Шпатова, Иржи Менцел, Иван Добчев, Маргарита Младенова, Николай Ламбрев – Михайловски, Камен Донев. Подчиняваш ли се изцяло на задачата към образа или предлагаш някаква своя интерпретация, представа?

Анастасия Ингилизова: Зависи от човека, който седи от долу, от това какво изисква. Добрите режисьори наистина тръгват с някаква конкретна идея, отделни точки, върху които да стъпят. Съвсем нормално е в началото ти да тръгнеш в посока на изпълнение на задачата и когато това е един истински, динамичен процес, няма как да не започнат да се случват промени. Ти започваш да вярваш повече, да даваш от себе си и режисьорът ти отвръща, приема, изслушва. Това е работата, която ти доставя удоволствие, която те движи напред. Когато вие мислите по един и същи начин  и се усещате, когато има диалог, енергия и чувства – тогава се случват нещата. За мен е много  важно да има чувства – тогава се получава истинско общуване и актьорите започват да предлагат, да си измислят, да фантазират ситуации, моменти. Добрият режисьор, който има самочувствие и знае какво иска, той винаги ще остави актьорът да предложи някоя своя идея, нещо свое. Мисля, че в началото е много важно да тръгнеш с уважение, внимание към това, което режисьорът иска, а после, в самият процес на работа да започнеш да опитваш различни неща. Да има диалог – наистина тогава се случва онова жестоко джазиране…

Катерина Георгиева: Много различни режисьори, много различни роли… Не искам да те питам за мечтана роля, а по-скоро имало ли е такава в професионалния ти път, която те е уплашила, която те е отдръпнала и си се съмнявала?

Анастасия Ингилизова: Никога не е имало роля, която да съм искала да изиграя, както и такава, за която да си кажа, че е невъзможно. По-скоро не ми се иска да участвам в слаба драматургия, защото тогава става много трудно – и за режисьора, и за актьорите. Когато няма на какво да стъпиш борбата е жестока, и се луташ, има опасност да тръгнеш в грешна посока. А когато имаш добра драматургия, независимо дали това ще комедия, трагикомедия, драма, мелодрама, когато авторът е добър, а човекът, който седи отдолу знае какво иска да прави – не се плаша от никаква роля, всичко бих направила.

Катерина Георгиева: Много ми се струва важно едно изречение на Крикор Азарян: „Виждам как всеки гледа да направи важен момента си и се загубва потокът, енергията на протичане на нещата.“ Как, мислиш, се преодолява този  момент в актьорската професия?

Анастасия Ингилизова: Не знам аз как успявам, но като гледам добри актьори виждам как те го правят. Когато партнираш истински и даваш възможност на другия да се изяви, да му помогнеш да го направи – тогава при всички случаи се получава този момент. Но тук основна роля има партньорството. Старя се, понякога си го поставям като задача да пропусна този силен момент, за който е ясно, че тук нещо трябва да се случи, и да го преотстъпя на партньора си и да изчакам някакъв друг момент, в който да се включа. Мисля, че понякога  това ми е по-интересно. Вярвам, че когато работиш с добри актьори нещата наистина се получават. Когато искаш да помогнеш на другия, и той на теб – този момент, за който говори Азарян, може да бъде преодолян. Говорим за една необходима интелигентност. Всеки е важен в работата, и когато осъзнаеш това, много повече неща могат да се кажат.

Катерина Георгиева: Една от основните характеристики за Чеховите герои е изразена в изречението: „Исках, а не можах.“ Иска, а не можа? И защо?

Анастасия Ингилизова: Това беше и едно от нещата, които Азарян ни каза. А то е от пиесата „Чайка“ и е реплика на Сорин. Какво исках, какъв исках да стана, а какво станах. Точно това беше и едно от първите важни неща, които Азарян ни каза. Че всъщност го вълнува точно това, което казва Сорин. За това и Чехов е голям автор – какви сме, за какво мечтаем, какво целим, какви надежди имаме, и какво се случва на края. А за мен… аз си поставям много малки цели. В конкретна ситуация и в живота ми, и в работата. Никога не съм имала конкретна цел – след 2 години да направя това и това, или след 5 години се виждам така и така… може би като бях по-малка си представях, че като жена на 35 години ще бъда свидетел на един друг театър. Отношението към това изкуство някак го виждах по друг начин. И като студентка и като актриса съм израснала в едно абсурдно време и все си мислих, че в един момент нещата ще се оправят и театърът ще заеме своето важно място. И изкуството въобще. Защото си мисля, че човек не може да живее без тези неща. Да, трябва и да се храним и обличаме, но без другото, за къде сме? И може би това ми е голямото разочарование, че като че ли пречките стават все повече и повече. И дори до там се стига, че се мисли за изкуството само като финанси – трябва да се изкара един определен тип представление, което после да може да плати нещо друго. Цялата конструкция е такава. Сигурна съм, че творчеството изобщо не е свързано само с материалното, защото това би обезсмислило големите автори. Има по-сложен процес, не е само лесния смях, трябва зрителят да открива себе си. Все си мислих, че аз на 35 г. ще го имам като възможност за работа с много повече пиеси, повече актьори в различни театри, срещи с режисьори. Това вече трябваше да се е случило. А то не е.

Катерина Георгиева: Крикор Азарян…

Анастасия Ингилизова: Мисля, че той ме е изградил в най-голяма степен – като възприятия за театъра, света, живота въобще. Той много ни учеше още докато бяхме студенти – да се възползваме  да правим много неща, да експериментираме, за да видят отдолу, че можем да имаме много „Аз”. Той ни даваше възможност всичко да правим. Една среща, един разговор с него – цял живот. Изключителен учител, човек. Той ме научи какво е да работиш в театъра, как да бъдеш отговорен, какво значи да си партньор, да имаш вкус. Той е голямата среща.

Катерина Георгиева: Как възприемаш извървения от теб път, правиш ли си някаква равносметка?

Анастасия Ингилизова: Благодарение на всички добри режисьори, с които съм работила, не съм гладна в духовен аспект. С тяхна помощ  и с помощта на хубавите пиеси, над които съм работила с тях – чувствам се човек с потенциал. Надявам се във времето, в което ми остава да бъда актриса, да мога да го прилагам, да го развивам повече, да не спирам до тук. Не съжалявам за нищо, още повече, че се  занимавам с това. Иска ми се в нашата държава да се съзнава колко е важна духовната храна. Аз лично без нея нямам тема на разговор. Нещо такова…

Катерина Георгиева: Развиването на въображението в актьорската професия е един от най-същностните елементи… Как работиш с него, имаш ли си някакъв специфичен твой метод, нещо, което си изградила с времето и можеш да разчиташ на него?

Анастасия Ингилизова: Определено при първо четене има едно особено напрежение и не мога да кажа, че веднага ми става ясно за какво става въпрос. Не знам… не знам… – това е в началото. Нещата се подреждат в процеса на работа, когато започнем да анализираме и да разговаряме, да се разпределят задачи, кой, как, защо, къде… В един момент ти просто се отпускаш, и може би някъде тук ми се отключва машината на въображението. Понякога ми се е случвало да чета пиеса, дори и когато не съм участвала в представлението, и да си представям веднага визуално нещата. В последно време ми се случва точно обратното – от вътре да започна. Спомням си, когато бяхме студенти попитахме Азарян кое е правилно – отвън или отвътре, а той казваше, че няма абсолютно никакво значение. Че зависи от ролята, от режисьора, от твоята нагласа. Въпросът е да се случи, да има процес. Няма закономерност. В този смисъл фантазията, представата ти за това как изглеждат нещата идва със запознаването на текста, на героите. Този момент е много интересен. Сега точно сме в такъв момент с репетициите си със Стайко Мурджев върху пиесата „Откат“ на Захари Карабашлиев. Важно е ти да знаеш от къде е тръгнал твоя герой, през какво минава, до къде трябва да стигне. Точно тази среднина е много вълнуваща, когато още си намисляме някакви неща, още четем. Скоро ще се качим на сцената и ще започнем да пробваме разни неща и тогава ти се отключва най-силно въображението. Особено когато започнете да си подавате с колегите идеи и ситуации и всичко става общо. То е истинска магия и наистина, както казва Азарян, всичко се случва изведнъж, както е и при големите автори… както и в живота… Имаш премиера, има някаква жестока паника, напрежение, треперене… И в мига, в който излезеш на сцената всичко се получава, всичко се излива. Това… е истинска магия. И ако можеш да поръсиш и публиката с тази магия е – това е смисълът да си горе на сцената. Да усещаш, че ти си с публиката и тя е с теб – това е най-несравнимото чувство.

Катерина Георгиева: А днешната ситуация?

Анастасия Ингилизова: Страхувам се театрите да не се превърнат в сладкарски цехове…