Статии

Ина Божидарова: Веселка, ти си вече десет години в професионалния куклен театър. Какво се промени в отношението ти към него от твоята първа постановка „Малкият Цахес” до днес?

Веселка Кунчева Когато започнах репетициите на „Малкият Цахес” имах идеалистично отношение към театъра. За мен той беше недостижима химера, култ,  който не бива дори да докосваш, за да не го омърсиш. Можеш само да мечтаеш, да бленуваш за него! Отношението ми беше като на влюбена тийнейджърка в голям и умен „батко”. Сега мога да гледам театъра право в очите и да си говоря откровено с него. Мога да понеса критиките и недоволствата му от мен, както и спокойно да приема флирта му. С една дума мога да танцувам с него без да се притеснявам, че ако сбъркам някоя стъпка и го настъпя, той ще си тръгне. Театърът е търпелив и всеотдаен към тези, които искрено го обичат. Другата голяма промяна, за която се сещам в момента е, че изразът „Не знам” от оправдание и притеснение се превърна в мое театрално верую. Да не знаеш означава да ти се случи истинско приключение. Това е театърът – приказка и откровение.

Ина Божидарова: А какво не се е променило?

Веселка Кунчева: Не се промени вярата ми в неограничените възможности на куклата! Когато кандидатствах куклена режисура не знаех, че куклите „не могат” да понесат психология. Категоричното ми „незнание” спрямо това твърдение си остава досега.  Силно вярвам, че куклата притежава психологическа дълбочина и може да понесе  толкова драматични пластове, с колкото може да бъде натоварен и един „жив” актьор.

Ина Божидарова: Това, че заговори за актьора и куклата ме подсеща, че ти започна с кукления театър, но по-късно се насочи и към драматичния театър. Можеш ли да сложиш за себе си определението „куклен режисьор”. Как би се определила ти самата?

Веселка Кунчева Не, не бих се нарекла куклен режисьор. Звучи много ограничаващо, рамкирано, ограбващо свободата да се занимавам с това, което ме вълнува. Бих се нарекла по-скоро режисьор. Защото любопитството ми, любовта ми към средствата на киното и драматичния театър не са по-малки, отколкото тези, които изпитвам към кукления театър. Просто по стечение на обстоятелствата завърших куклена режисура и започнах да работя първо със средствата на кукления театър, за да се опитвам да изразя това, което ме вълнува и което искам да разкажа на зрителя. От няколко години насам усещам недостиг и тяснота в пространството на кукления театър и започнах да се занимавам с кино и драматичен театър. Мисля, че в кое от тези изкуства ще работиш е въпрос на вътрешна необходимост да се себеизразиш. Скоро осъзнах, че има два типа хора на изкуството. Едните творят изкуство, заради това, че Те творят изкуство, другите създават изкуство, заради самото изкуство. Надявам се, че съм от втория тип „изкустводеятели”.

Ина Божидарова: Повечето ти постановки са за възрастни. Предпочиташ ли кукления театър за възрастни?

Веселка Кунчева: Кукленият театър за възрастни ти дава възможност да изкривяваш битието, да го обърнеш с главата надолу, да го проиграеш по друг начин. Разбира се, това не означава, че подценявам спектаклите за деца. Напротив. Те дори са много по-трудни и изискват много по-голяма прецизност и отговорност от създателите му. Просто в повечето случаи темите, които ме вълнуват не са детски.

Ина Божидарова: А когато спектакълът е за деца?

Веселка Кунчева: Е, тогава се налага да  извърна поглед навътре, към детето в мен. Онова заключено, в дълбините ни, малко същество, което си стои там и си подсвирква, забравено в ъгъла на страховете ни. Примамвам го близо до себе си и започвам да разговарям с него, за да си припомня какво го вълнува, какво го плаши, кое го отегчава и кое въодушевява… Важното в този диалог е честността и прямотата, защото децата усещат фалша много по-силно от възрастните и ако ги излъжеш дори и съвсем мъничко ще ги изгубиш изцяло. Затова и темите, които развивам в детските си спектакли са темите, които са ме вълнували като дете. Например страхът от тъмното е в центъра на последното ми детско представление „В тъмното” в Кукления Театър в Суботица. Това си е много плашеща и същевременно привличаща тематика за децата. Не познавам човек, който никога да не се е страхувал от тъмното. Затова и направих спектакъла, за да се срещна лице в лице с онова голямо, черно и дишащо същество, което оживяваше, щом татко угаси лампата и започваше да се чумери от ъгъла на стаята. Убедена съм, че ако за един режисьор не е изживян проблемът, с който се занимава в спектакъла си,  никога няма да успее да убеди и публиката да повярва в историята, която разказва. Не тръгнеш ли от себе си до никъде няма да стигнеш. Мен все още си ме е страх от тъмното.

Ина Божидарова: Имаш ли усещане за публиката, когато репетираш един спектакъл? Насочваш ли го към определена аудитория?

Веселка Кунчева: Публиката – това съм аз! Ако съм честна спрямо представлението, ако не лъжа и не се крия в него, ако успея да разголя онова, вътре в мен, което ме, принуждава да мисля, да пиша, да репетирам, да работя върху спектакъла и да не мога, нито да спя, нито да будувам, нито да дишам без него…  тогава и публиката ще възприеме това, което й разказвам. В създаването на един спектакъл, от измислянето на идеята до деня на премиерата, всеки ден, всяка нощ той расте и се оформя,  заживява по свой си начин и не бива никой да се намесва в неговото развитие. Затова смятам, че не може да се гледа през „окото на публиката”. Представяш ли си каква картина би се получила, ако всички ние застанем до Рембранд, например и започнем да му даваме съвети как да нарисува картината си, за да бъде по-продаваема и лесно смилаема? Публиката е многоцветна и разнородна, но винаги усеща, когато си искрен и си дал всичко от себе си, за да сътвориш и да й поднесеш един нов, различен и пълнокръвен свят. В това е смисълът. Друго не ме вълнува.

Ина Божидарова: Ти, както повечето млади хора в изкуството днес не искаш да се ограничаваш в една форма. Изглежда си любопитна да опитваш различни видове театър, да ги  смесваш.

Веселка Кунчева: За да започна да работя върху една постановка трябва силно да ме грабне темата, с която ще се занимавам в нея. А темата се съдържа в драматургичния текст. От начина, по който искам да се изразя произлиза и необходимостта от конкретни средства, с които да постигна желания образ. Например „Твоя завинаги” беше абсурдно да бъде направен с похватите на кукления театър. Не, че е невъзможно, но Аз не го виждах с кукли. „Твоя завинаги” се превърна в драматично представление, не защото така ми хрумна, а защото решението го изискваше. Същото се случи и когато работехме със сценографката Мариета Голомехова върху „Идиот” на Достоевски. Театърът е театър, независимо с какви похвати си служи.

Ина Божидарова: Каза, че според теб куклата, и актьора могат да носят психологически характеристики. С какво е по-различно тогава да работиш в драматичния театър?

Веселка Кунчева: Не виждам съществени разлики в процеса на работата с екипа. По-скоро различията са в начина на изразяване. Драматичният актьор борави основно с механиката на тялото си, докато куклата носи много повече експресия в статичността си, в хиперболизирането на външността й, в неочакваните функционални възможности. В момента с Мариета работим върху „Дама Пика”. В образа на Графинята Пушкин е  вложил болезнена непоносимост към самата себе си. Графинята е хипербола на крайната фаза на човешката скука. За да материализираме този образ куклата ще бъде направена така, че когато скуката връхлети Графинята, тя ще може да се изгризва, да чупи парчета от плътта си, да размества части от тялото си в търсене на покоя, който никога няма да се върне при нея. Такива възможности залагаме като основа в този персонаж, оттук нататък ще започнем да й вдъхваме живот, характер и биография. Със средствата на драматичния театър не бих могла да постигна тези буквално физически изкривявания. Всъщност не бих направила „Дама Пика” на драматичен спектакъл. Аз май се отклоних от въпроса… Различен е процесът на създаване на образ. Драматичният актьор работи само върху себе си, за да съживи героя си. Докато в кукления театър персонажът се изгражда в кукловода и по неведоми пътища преминава в  куклата. Колкото повече емоционалност, талант и дълбочина има в кукловода, толкова по-богат е и образа на куклата. Това преливане на актьор с кукла все още не знам как се случва. Като магия е. Като чудо, което не винаги, за съжаление, се случва. Но това важи и за създаването на образи в драматичен спектакъл. Понякога те просто не оживяват.

Ина Божидарова: Ти специализира и кинорежисура при Георги Дюлгеров. Какво прибави киното към професионалния ти опит?

Веселка Кунчева: Когато записах кинорежисура основната ми мотивация беше независимостта от структурата на театъра. Привличаше ме това, че веднъж направен филмът не може да бъде изменен. Той си остава категорично независим от забавените реакции на осветителя, от мобилния телефон на озвучителя, от слабата памет на сценичните работници и от моментното състояние на актьорите. Веднъж заснето и монтирано нищо не е в състояние да го промени. Сега, няколко години по-късно, не мисля, че това е толкова хубаво. След като излезе премиерата на мой спектакъл аз продължавам да работя с актьорите през целия период на неговото съществуване. И това ми харесва. А в киното не може да се случи. Да не говорим за миговете на импровизация, които всеки път превръщат представлението в едно ново случване. Говоря сякаш киното не ми харесва. Напротив. Да правиш кино е невероятно вълнение. Там не можеш да тръгнеш от нулата. За да започнеш снимки трябва да си подготвен много добре предварително, да си обмислил всички варианти, да си проиграл всички възможности, да си опитал всички връзки. Само по този начин можеш да имаш шанса да стигнеш до целта, към която си се запътил. И това си е сериозна провокация. Поне за мен, защото аз обичам хаоса и внезапните смени на решения. Киното обаче сформира в мен желанието за нов начин на работа в театъра. Иска ми се да опитам в следващия спектакъл да сгъстя, да притисна нищото, от което тръгваме във всеки репетиционен процес. Мисля, че така ще можем да навлезем още по-надълбоко в проблема, който изследваме. А това може да се случи, ако предварително се подготвим по-добре за бурите, които предстоят, ако предварително разуча какви опасности ни очакват и как бихме могли да им се противопоставим. Разбира се пак ще запазя безотговорните експерименти в първите десет дена от репетициите, но след това ще започна по-методично и нахално да навлизам в същността на спектакъла. Предварителната организация ми е чужда по природа и е провокация за мен… Когато правя кино си казвам – ето това е моето изкуство. Когато правя театър си казвам – ето това е моето изкуство. Следователно и двете са мои! Може ли?

Ина Божидарова: Визуалният образ на спектакъла е много важен за теб, според мен. Каква част от работата ти е той? Тръгваш ли от някаква визуална картина?

Веселка Кунчева: Всеки път двигателят за създаването на един спектакъл е различен. Веднъж е идея, друг път визия, трети път емоция…Никога работните процеси не се повтарят, но когато започнем с Мариета конкретна работа върху текста или темата, с които ще се занимаваме, картините, които се материализират в главите ни, предизвикват в мен неудържим възторг. Понякога визуалните представи потичат като мощен поток, който те залива с такава шеметна скорост, че едва успяваш да се задържиш на повърхността. А понякога зараждането на визията идва след дълго блъскане в стената на вдъхновението. Всеки път е различно, но всеки път изживяването е невероятно. Като да скочиш с парашут в бездната. Мигът, в който си между земята и небето, и парашутът още не се е отворил, и знаеш, че трябва да се отвори, и не знаеш дали този път ще се отвори… Прекрасно е.

Ина Божидарова: Може да се каже, че с Мариета Голомехова сте класически тандем на режисьор и сценограф. Работила ли си и с друг сценограф?

Веселка Кунчева: Да. Работила съм със Станислава Кръстева  върху клип на „Насекомикс” и с Ванина Гелева върху първия ми късометражен филм „Отражения”.  С  двете работихме абсолютно пълноценно и съм изключително щастлива от срещата си с тях. Мариета за мен, обаче не е просто сценограф, тя беше и моят пръв учител в професионалния театър. Преди да се ориентира към сценографията тя е завършила актьорско майсторство за драматичен театър. Когато се запознахме вече имаше натрупан седем годишен стаж като професионална актриса. Поканих я да бъде сценограф на дипломния ми спектакъл, защото Славчо Маленов ми каза, че рисувала много красиви ръце. Заедно завършихме НАТФИЗ със спектакъла „Малкият Цахес, наречен Цинобър”. С опита, който вече притежаваше Мариета ми показа как да формулирам действено задачите си, да отстоявам представите си, дори да не знам как да ги осъществя, да вярвам в това, което обичам да правя – театъра. Заедно извървяхме много път и се надявам да продължаваме напред. Сигурна съм, че срещата ми с нея не е случайна. Тя успява да надгради представите, които аз имам за спектакъла. Успява да ги развие до такава форма и експресивност, че всички съмнения относно тръгването ми към конкретното представление се изпаряват. За мен визията е от изключителна важност. Тя е по-важна, на един етап, дори от текста. Когато гледам театрален спектакъл или филм в мен след време остават само визуалните спомени. Не помня думите, които са изговаряни, нито действието, което са извършвали актьорите, нито историята, която се е случила. В мен остава визуалния образ, който е събрал всички гореспоменати компоненти в едно.

Ина Божидарова: Визията е силно обвързана с материала, от който е създадена. Не и ли това най-важният избор за вас с Мариета Голомехова преди да започнете един спектакъл?

Веселка Кунчева: Изборът на материал, от който да бъдат изработени куклите, по значение е сравним с кастинга в драматичния театър. Ако той не е верен, спектакълът няма да се случи. Затова е важно да се избере точният материал, който да изнесе цялата тема, да изостри релефността на разказа, да извади вътрешни катаклизми на персонажите. Тук не става въпрос за дърво или дунапрен, или стъкло, а за основния проводник на идеите заложени в спектакъла.

Ина Божидарова: Как избираш текста върху, който ще работиш? Носиш определени текстове в себе си или по-скоро е идея, която търси превъплъщение през текста?

Веселка Кунчева: По различен начин се срещам с текстовете, които поставям или искам да поставя. Мога да ти разкажа как избрах последния текст, който поставих на сцена в спектакъла „ТвояЗавинаги!”. Преди няколко години имах идея да направя представление, в което момче и момиче толкова дълго време са стояли вкопчени в интернет пространството, че са забравили да говорят, да общуват нормално. Споделих тази идея с Мария Станкова и се разбрахме да напише пиесата. Всичко приключи там и идеята беше изместена от други идеи. Много време след това Мария написа пиесата. Само че не беше пиеса. Беше роман, озаглавен „Мрежата”. Нямаше нищо общо с това, което бяхме говорили. Тя дори беше забравила за нашия разговор. Но този роман толкова силно ми въздейства и толкова здраво ме хвана в пипалата на непоносимата си безнадеждност, че аз нямах никакъв избор. Трябваше да поставя този роман! Всички около мен, включително и Мария  твърдяха, че е абсурдно този текст да се превърне в театър, защото става въпрос за чат в интернет пространство – статични хора, които си говорят. Именно в това се състоеше и  провокацията ми като режисьор. Как може да се пресъздаде чат-история на сцена без да стои статично и скучно? Какво да правят актьорите? Как да прехвърлим емоцията от романа в зрителите в залата? Ако режисьорът, а това важи и за актьора, и за сценографа, и за всички които се занимават с театрално изкуство, ако силно се вълнува от една тема или от едно произведение, което иска да адаптира, винаги ще намери ключ към него. Ключът всъщност е в индивидуалността на самия творец. Начинът, по който ще предадеш на другите това, което теб те е развълнувало. Това е нашата работа. Максимално разгръщане на емоцията, която съществува в драматургията. Аз не вярвам в театъра на посланието. Вярвам в театъра на откровението, в което споделянето е най-важната част. Изразът „Не знам” е моят двигател. Ако знам какво ще срещна по пътя си и докъде ще ме изведе, няма смисъл да тръгвам. Незнанието е важно за целият ми екип. То е плашещо, но и изключително вълнуващо. Ако няма риск, няма и смисъл да тръгвам. Подсигуряването в театъра чрез използването на вече познати похвати и средства гарантира фалшив и неискрен резултат. Логиката в изкуството е скучна. Всъщност и в живота е скучна. Тя е необходима дотолкова, доколкото е нужен здравият гръбнак за един танцьор, за да може да се движи, но движенията, които извършва са това, на което се любуваме.

Ина Божидарова: Впечатлението ми е, че ти си режисьор пристрастен към експеримента с формата, с езика. Ти можеш да започнеш в началото на един спектакъл от нищото. И с това често „тормозиш” актьорите. Началото на репетиционния процес е нещо като уъркшоп върху тема, в който участват режисьора, актьорите…

Веселка Кунчева: Абсолютно всички! Дори композиторът…

Ина Божидарова: Как протича този процес?

Веселка Кунчева: Първата ми работа с актьорите е да поговорим за идеята, темата, всичко, което сме мислили и изработили със сценографа, драматурга  и композитора и веднага след това да го унищожа. Унищожавам го не в материален смисъл, а като правила и конструкция, за да нямаме лъжлива сигурност, за да не ни е удобно. Единствените опорни точки на актьорите са моето незнание, темата, с която се занимаваме и бегла характеристика на персонажите. Прочитаме само веднъж текста и след това го отстраняваме. И тогава започват най-интересните и най-нахално безотговорните репетиции. Актьорите, освободени от всякакви правила и ограничения  започват да раждат случки и взаимоотношения, които нито аз, нито автора, нито сценографа бихме могли да измислим по този начин. Всеки от актьорите привнася в спектакъла себе си и своето виждане за историята и персонажите, защото всички играят всичко. Тези репетиции продължават около две или три седмици. След като се налудуваме започваме да конструираме внимателно самия спектакъл, използвайки всичко натрупано досега. Създаването на спектакъл е като създаването и отглеждането на едно дете. От самото зачеване, през етапите на прохождане, заиграване, отделяне и достигане до зрялост. Моята задача и работата на екипа ми е да му помогнем да стъпи на краката си и да заживее самостоятелен живот. Колкото по-малко вмешателство проявяваме в живота му, толкова по-силно и самостоятелно става то. Оформя собствена идентичност и се превръща в зряла и независима личност. Пазя се много от желанието си да го превърна в това, което съм си представяла, защото така ще нараня неговата уникалност и жизненост. Спектакълът се създава по закона за най-малкото съпротивление. Просто трябва внимателно да го следваш по пътя, който сам си избира. Всяко насилие над неговата природа може да доведе води до лошо функциониране и осакатяване на неговата неповторимост. Трябва да си много внимателен, да се вслушваш в диханието му, в туптенето на сърцето му, за да не го превърнеш от създание, родено с любов, в  егоистичен и недъгав Франкенщайн. Никога нямам сигурност как точно се изгражда един спектакъл и нямам знанието дали ще успеем да го направим. И това, вече мога да го кажа със сигурност, продължава до премиерата. Никога, нито аз, нито екипът ми, имаме гаранция дали ще се получи нещо от това, с което сме се захванали. Но в това незнание се крие и любовта ми към театъра. Почти като в живота е. Не! Определено е по-хубаво!

Ина Божидарова: Да не говорим, че първият образ за спектакъла или това, от което се тръгва няма почти нищо общо с окончателния резултат или поне така беше, когато работихме заедно върху „Пинокио”.

Веселка Кунчева: Да, но първоначалният образ остава заровен дълбоко, в невидимите  пластове на спектакъла. Тези пластове не достигат до публиката, но те представляват всички експерименти, разговори и мисли, които сме натрупали през целия работен период. Те са конструкцията, върху които се гради представлението. Ако аз ти покажа един скелет, ще се отдръпнеш, но ако дам на скелета плът и кръв няма да се уплашиш, нали? Не мисля, че зрителят иска да види костите на спектакъла.

Ина Божидарова: От „Пинокио – забранено за деца” и след това в „Голямото кихотене” ти изследваш границите на човешкото, метаморфозите му в духовен и морален план. Не съм гледала „Малкият Цахес”, но предполагам, че това се отнася и за него, както и за останалите ти спектакли.

Веселка Кунчева: Интересува ме бездната у човека. До къде може да се стигне? Има ли дъно?  Какво има на дъното? А какво има под дъното?… В първия ми филм „Отражения” се разказва за една посредствена пианистка, която иска да бъде гениална. Тя не може да се примири с „обикновеността си” и започва да се саморазрушава. Целият й живот преминава в един тих, мълчалив и ожесточен бунт към собствената й природа. Защо една жена ще прояви такава злоба към себе си? С какво се храни тази омраза? Как се издържа цял живот да живееш сам с непоносимостта към  себе си?

Ина Божидарова: Кукленият театър за възрастни има ли своя публика?

Веселка Кунчева: Проблемът с публиката е голям, защото зрителите не знаят, че съществува куклен театър за възрастни въобще. Публиката се самозаражда. От човек на човек. „Пинокио – забранено за деца” си извоюва публика едва две години след като се появи, което всъщност е доста парадоксално.

Ина Божидарова: „Голямото кихотене” вече имаше повече публика, струва ми се?

Веселка Кунчева: „Голямото кихотене” се възползва от зрителите на „Пинокио”. Столичен куклен театър имаше намерение да направи програма за възрастни. Незнайно защо то отпадна. Всеки петък трябваше да се играят такива представления. Има достатъчно добри куклени спектакли за възрастни, с които да се направи тази програма. Тогава публиката би започнала да се научава лека-полека. В момента „Голямото кихотене” и „Пинокио” се играят в най-добрия случай веднъж на три месеца. Няма стратегия за възстановяване на традицията да се играят куклени представления за възрастни.

Ина Божидарова: Какви хора идват?

Веселка Кунчева: Основно млади хора, защото те са по-любопитни към нови неща, въпреки че това не е нов жанр. Просто е прекъсната нишката.

Ина Божидарова: Ти си силна във визията. Как си представяш бъдещия театър? Как смяташ, че ще развива занапред?

Веселка Кунчева: В ситуацията, в която се намираме сега, мисля че се появява сериозна опасност театърът да се превърне в завод за произвеждане на халтура. Когато хората са притиснати в битовото, в ежедневното си съществуване няма как да раждат изкуство. Не вярвам в твърдението, че човекът на изкуството трябва да живее в мизерия, за да създаде гениални неща.

Ина Божидарова: Кризата, натискът в твоята работа пораждат резултат, а в живота?

Веселка Кунчева: Натискът може да породи нещо хубаво, когато е положителен, градивен. Аз говорех за притискане, за сгъстяване на репетиционния процес от гледна точка на раждането, на емоцията, а другото е натиск на пари, на бит, което със сигурност ще се отрази отрицателно. В театъра ще започнат да се правят представления за пари, което означава – бързо направено, евтино скалъпено, без търсене, на каквато и да е художествена стойност, защото става въпрос за оцеляване.

Ина Божидарова: А какви са твоите творчески планове? Над какво работиш сега?

Веселка Кунчева: Спектакълът, върху който работим в момента с Мариета е „Дама Пика” на Пушкин за Столичния куклен театър. Материалът, който избрахме за него е стъкло. Сценографията ще представлява огледални повърхности, с които ще можем да си позволим разчупване на пространството до степен на загубване в него. Куклите също ще са от стъкло. Ще ми се Графинята да може да си изважда очите от очните ябълки, да си откъсва ръцете, да си изгризва пръстите до лактите. Това може да се постигне с имитация на стъкло от разтопена захар. Така ще имаме възможността да постигнем разпадането на персонажа пред очите на зрителя. В този спектакъл продължавам да вървя към  бездната. Да видим какво има след нея. Друго важно средство, което ще използваме е вятърът, който отвява всичко, спомените, надеждите, самоличността ни. Той е изтичащото време, бурите в човека, които опустошават всичко. Става дума за безверието. Ако човек няма някаква стабилна опора, някаква вяра в нещо или някой… Какво се случва с него? Пречупва се. Разпръсква се. Изчезва. Затова избрахме стъклото като материал. Стъклото е крехко, чупливо, остро, но и крайно привлекателно.

Ина Божидарова: Твоята тема?

Веселка Кунчева: Посредствеността. Тази тема преминава през всичките ми спектакли като тънка нишка.Това ме подсеща за въпроса какво се е променило за мен в театъра от „Малкият Цахес” до сега. В „Цахес” проблемът Посредственост присъстваше по-скоро във външния свят, в „Дама Пика” се занимавам с посредствеността вътре в нас. Затова и куклите е важно да бъдат от стъкло, защото тогава бягство и оправдание не може да има. Вместо да се бориш със света, ако искаш нещо да се промени, колкото и банално да звучи, трябва да се пребориш със себе си. Промяната идва отвътре. Това е най-трудно – да се вгледаш в себе си, в бога в себе си, в дявола в себе си. Не знам дали споменах, но основният образ в спектакъла ще бъде Сен Жермен. В текста на Пушкин, той е поставен в ролята на мистериозен персонаж, чиито деяния се предават от уста на уста, но реално не се знае дали той съществува. Режисьорското ми решение изисква Сен Жермен да бъде изведен като главен персонаж. Той е самият дявол, Сатанаил, падналият ангел, грешният Распутин, вечният скитник… Той е катализаторът на върволицата от грешни избори, които правят героите в историята. Куклата Сен Жермен ще е симбиоза от актьор и стъкло. Кукла и човек ще бъдат слети.

Ина Божидарова: Това ли е твоето виждане за отношението актьор-кукла в театъра?

Веселка Кунчева: Куклата и актьорът са едно цяло.