Статии

Мирослава Мариянова: Как се роди интересът ти към театъра и специално към актьорската професия?

Деян Донков: Първо може би бяха филмите, които гледах като дете. Имах тази привилегия, може да се каже. Моят град Видин по времето на соца, когато аз бях дете, беше единственият град в България, в който се гледаше сръбска телевизия. Това ни даваше възможност да знаем какво се случва по света в областта на музиката или киното. Сърбите пускаха МТВ, аз знаех всички нови парчета, които в България бяха неизвестни. Като ученици ходехме на лагер в Кранево, записвахме с кабели от телевизора парчета от МТВ и разпространявахме по дискотеките. Бяхме много отворени. По сръбската телевизия имаше филмови маратони по 3 денонощия, даваха всички големи класики – „Последно танго в Париж”, „Кръстникът”, „Добрият, лошият и злият”, филми на Куросава, всичко от голямото кино, детски филми, приказки, филми на ужасите, всякакви жанрове според часовия пояс. Събирахме се приятели и гледахме. Това силно ми е повлияло.

Мирослава Мариянова: Кои актьори тогава те впечатляваха най-много?

Деян Донков: Тогава изобщо не се интересувах кой кой е. Много ме беше впечатлил „Последно танго в Париж”. Нищо не съм разбирал тогава, по-скоро съм усещал нещо стойностно. За пръв път си давам сметка сега, че примерно „Роден на 4-ти юли” го изживях много тежко. Като свърши, се почувствах свободен, прероден, беше ми много приятно след тежкия филм. В хубавите, въздействащи филми често се идентифицирах с главния герой.

Мирослава Мариянова: А кога се появи съзнателен интерес към театъра?

Деян Донков: Всичко стана много случайно. С приятели се бяхме снимали като статисти в два филма, без да искаме да участваме изобщо. Взимахме си бележките, с които ни изплащаха хонорара, отивахме на плаж и към края на снимачния ден се връщахме, навличахме си костюмите върху банските, уж сме били цял ден, взимахме си парите и заминавахме. Иначе за театъра, сестра ми е основният виновник. Трябваше да влизам в казарма и тя ми каза: „Защо не пробваш във ВИТИЗ, мисля че имаш талант”. Но аз смятах, че не съм достатъчно образован за това, не бях ходил на театър, изобщо нямах понятие за какво става въпрос и много ме беше страх от това. Тя ми каза, че така или иначе няма какво да загубя и ме заплаши, че ще ми се разсърди, ако не опитам. И аз, за да не ми се разсърди тя, отидох при директорката на кукления театър във Видин, която ми каза, че имам много малко време, но не пречи да се пробвам. Даде ми разни материали, които си учих на брега на Дунава. После отидох на консултации в София и като видях Тодор Колев на живо, щях да припадна от вълнение. Кандидатствах и ме приеха. Най-много ликувах, защото военните няма да могат да ме приберат. Аз така и не съм ходил в казарма.

Мирослава Мариянова: Помниш ли първото си театрално преживяване?

Деян Донков: Това, което силно ми се е запечатало, са последните десет репетиции на Коко Азарян на „Вишнева градина” в Театъра на армията. Тогава с Анастасия Ингилизова, майката на детето ми, бяхме гаджета. Тя играеше Дуняша. Ходех да гледам и ми беше много интересно как Коко боравеше с материала. Беше много красиво и вълнуващо. Гледах почти всички представления на „Вишнева градина” и бях много навътре в процеса. Ще ми остане много траен спомен как съзерцавах и то се раждаше пред мен. Актьорите бяха много силни.

Мирослава Мариянова: Имал си шанса да репетираш със Стоян Камбарев в последното му представление „Три сестри”. Игра Сольоний, което е и първата ти роля на професионална сцена.

Деян Донков: Да и нямам думи…Играех Поцо в „Очаквайки Годо” на Георги Михалков. Бяхме решили героя като леко луд, втренчен в нищото човек. Стоян ме беше гледал там, дойде да ме поздрави и ме покани да репетирам в „Три сестри”. Бях много щастлив. Като се опознахме, аз много го заобичах. Слава богу, че има такива хора, заради които и през които заобичах театъра. Само през такива хора можеш да разбереш с колко сериозно нещо се занимаваш.

Мирослава Мариянова: А той какъв режисьор беше? Проникновен, внимателен, интелигентен, ерудиран?

Деян Донков: Той беше като алхимик, като физик. Бил е добър математик и построяваше нещата като формула, която в движение се решава. Имаше нещо уникално, не знам как да го опиша. И той беше луд по своему, много приятно луд. Сольоний е един много мълчалив персонаж, през който минава всичко. В мълчанието си и нищо неправенето, той провокира и случва неща, кара хората да се държат по определен начин. През цялото време докато бях в този персонаж и можех да наблюдавам наоколо, усещах витаещата около нас смърт. Беше много тежко. Имал съм няколко представления, след които много трудно се съвземах, трябваше да стоя сам известно време, за да дойда на себе си. Скоро след като той почина, аз гледах „Майката” във Варненския театър и така плаках, както никога през живота си. Не можах да изляза от залата, някакви хора ме изведоха, бях изпаднал в ступор.

Мирослава Мариянова: На теб явно ти се случват метафизични срещи в театъра. С Крикор Азарян преживя нещо подобно?

Деян Донков: Да, може и така да се каже. Тези две срещи са абсолютни знаци за мен. Те са нещо, което те преизпълва и ти знаеш, че трябва да го следваш. Като божествено откровение. С Крикор Азарян съм работил доста. В Армията  „Бая си на бълхите”, „Война и блудство, блудство и война”, в „Зад канала” с Тодор Колев и с Анета Сотирова.

Мирослава Мариянова: Как би описал неговата магнетичност? На какво се дължи култовият му статут в българския театър според теб?

Деян Донков: Аз го усещам като духовен баща, като водач. Когато съм се допитвал до него по различни въпроси, той никога не ме е съветвал, по-скоро е споделял как той усеща нещата. Написах един текст за него, в който излях много импулсивно това, което чувствам и може би там най-точно е описано моето отношение.

Мирослава Мариянова: Ти, самият, имал ли си режисьорси амбиции?

Деян Донков: Не амбиции, по-скоро усещане, че знам как да подходя към определен материал. Правят ми се крайни неща.

Мирослава Мариянова: Какви например, нещо съвременно?

Деян Донков: По-скоро да. За класиките никога не е късно. Колкото повече четеш една пиеса, толкова повече неща откриваш в нея, можеш всеки ден да виждаш нещо различно. Грабна ме една пиеса на Ървин Уелш, заради темата за насилието. Интересно ми е как хората са стигнали до там в цикленето си, че за да се почувстват живи, започват да се забавляват с насилието. В момента търсим пари, за да го правим на сцената на „Сълза и смях”. Знам точно как, избрал съм си актьори – Цецо Алексиев, Владо Карамазов, имаме идея за сценографията.

Мирослава Мариянова: Да се върнем към „Вишнева градина”. Ти изигра много силен Лопахин, за който взе „Аскеер” за мъжка роля. През твоя образ изкристализира идеята, мъдростта на представлението.

Деян Донков: Това, което казваш е чудесно. Не мога да ти опиша колко вълнуващ беше този отрязък от живота ми. Коко беше вече много болен и всички го знаехме. Буквално свещенодействах когато ходих, репетирах, слушах, гледах да не го напрягам изобщо. Всичко, което искаше, аз го прочитах в очите му, без изобщо да се налага да говорим. Имаше един уникален момент, в който аз преминавам през част от сцената и той казва „Динка, майна…” и аз казвам „Да!”, връщам се, правя го и той казва, „Да, майна!” без повече комуникация. Въобще не ми е казвал какво да правя, той си знае, че аз знам. Беше изключително. Един ден към края каза „Майна, едно нещо само искам да ти кажа, искам да знаеш, че ти си двигателят на това представление.”, а аз му казах само „Благодаря ви за това.”. Общо взето това е всичко, което сме си казали за образа.

Мирослава Мариянова: Образът е сложен. Лопахин е носител на някаква новост, на която не може емоционално да смогне, налага се да я догонва…

Деян Донков: Човек никога не знае колко може да понесе…

Мирослава Мариянова: Носи го едновременно с жест и с чувство за вина…

Деян Донков: Радвам се, че така се е усетило. Защото ние и така сме го водили.

Мирослава Мариянова: Такъв сложен образ е и Жан от „Госпожица Юлия”. Как работихте с Лили Абаджиева?

Деян Донков: С Лили се познаваме още от студентските години. Работил съм много с нея. Много харесвам представлението, което направи с класа на Крикор Азарян „Женитба” в Сатирата. Беше много силен спектакъл. Когато работя с нея, държа да бягам от формалното присъствие. Може да има партитури, които да следваме, но държа сцените да се случват реално. Като правихме „Платонов” в Хасково, беше много интересно преживяване. Когато ме покани, аз отново й напомних условията си. Или в „Отело” примерно й казах, че може да построи нещата, както тя обича – с блицови сцени, импровизации и ефекти, които ги няма в текста, но аз държа трагедията на Отело да се случва истински, в пълния й размер. Тя взе само пиковите сцени от пиесата, които, следвайки една след друга, правят представлението много тежко. Аз исках да е много експресивно и силно  драматично, героят ми да не е марионетка. Мисля, че сме успели.

Мирослава Мариянова: Като че ли основно си работил с класически текстове.

Деян Донков: Да, така се случи.

Мирослава Мариянова: Как подхождаш към класиката – с уважение, с пиетет, с лекота?

Деян Донков: Текстът винаги е по-таланатлив от нас, затова не мога да кажа, че съм изиграл която и да е роля. Тя не се изиграва, ти я интерпретираш, играеш я известно време, но тя в крайна сметка е неизиграваема.

Мирослава Мариянова: Как би се определил като актьор? По-скоро интуитивен, аналитичен…?

Деян Донков: По-скоро интуитивен. Аналитичен също, но първо стъпвам на интуицията си и след това анализирам, ако има какво. Защото понякога нещата могат просто да се усетят, да разкодираш текста само през усещанията си. Когато работиш толкова много и непрекъснато влизаш от едно в друго, се изисква пълна мобилизация във всеки един момент. Все повече трупаш и трупаш, и когато не просто изпълняваш, става много изтощително. Искам не да играя „като за последно”, това не е сериозно, но всеки път да се случва, не да възпроизвеждам нещо статично. Най-жив се чувствам на сцената точно тогава, когато нещата се случват. И ако на мен се случват, вероятно и с публиката е така. Старая се да поддържам баланс. Да не забравям, че това е игра.

Мирослава Мариянова: Ти си от малкото актьори, които имат съзнателно отношение към пластиката си. Според теб българския актьор има ли достатъчно съзнание за тази страна на професията?

Деян Донков: Да, за мен пластиката е много важна. Сега като репетирам „Полет над кукувиче гнедо” с Александър Морфов моят герой Макмърфи буквално ме обладава. Не търся как да го направя, подхождам интуитивно, след като съм натрупал някакво знание за персонажа, той започва да ме обладава и аз неусетно започвам да се държа по един определен начин. Аз притежавам физическа гъвкавост по рождение, но да я организираш и да можеш да я приложиш е нещо съвсем друго, това става наистина с целенасочено усилие и внимание. За мен пластиката е важна, защото актьорстването не е да се правиш на някой друг. Аз искам да стана този друг. Не мога да си представя Лопахин без неговите жестове, които идват от детството, от комплексите му, от факта че са го били, изобщо от цялата му биография. Той е като негрите. Чехов не е обяснил защо е с жълти обувки, аз го отдавам на това, че както негрите ходят целите в злато и много шарени дрехи и дрънкулки, за да се себеизразят, така и Лопахин, който е буквално негъра на вишневата градина, където баща му и дядо му са били роби, също търси изява на личността си през външни аксесоари. А пластиката му е вдървена.

Мирослава Мариянова: Кога се почувства зрял актьор? Имаш ли усещането за зрялост?

Деян Донков: Не, изобщо нямам подобно усещане. Приемам актьорската си работа по-скоро като хоби, хубавото е че получавам и някакви пари за това, за да преживявам някак си. Не го усещам като професия, а тя е такава, разбира се. Усещам го по-скоро като любов, която все още е взаимна.

Мирослава Мариянова: Кои са проблемите в българския театър, които засягат и теб?

Деян Донков: Не разбирам защо държавата предприема такива ампутации. Намирам го за страшно и грозно. Дори се чувствам лично обиден. Винаги съм усещал дистанция между мен и държавата. Няма подкрепа, няма любов между държавата и изкуството. Това е много тревожно.

Мирослава Мариянова: Какво цениш в едно представление, когато гледаш като зрител?

Деян Донков: Последно гледах постановката на Теди Москов „Възгледите на един пън”. В приказката за Пинокио Теди е заложил най-вече връзката между баща и син. Аз познавам и Теди и сина му Иван и разбирам, че техните лични взаимоотношения са повлияли за това представление. И понеже аз също имам син, това ме вълнува. Много ми хареса представлението. Чувствам се много щастлив, че се срещнах с Теди Москов в „Сирано дьо Бержерак”. Заобичах го такъв какъвто е, колкото и да е чепат.

Мирослава Мариянова: Работил си и с Явор Гърдев, който е много различен режисьор. Как се случи срещата между вас?

Деян Донков: За съжаление много малко съм работил с него. Срещнахме се по повод „Крал Лир”. Спектакълът беше тежък и труден. Но поради факта, че ролята ми не беше голяма, срещата ми с него не беше много пълноценна. Но той е много качествен режисьор. Надявам се да имам възможност да работя с него отново.

Мирослава Мариянова: За ролята си на Валмон в „Опасни връзки” на Деси Шпатова взе „Аскеер” за изгряваща звезда. Кой ти е най-яркият спомен от тази работа?

Деян Донков: Останало ми е много приятно усещане от това представление. Имаше много уютна атмосфера, компанията беше много приятелска, всички прохождахме в професията и се забавлявахме, а същевременно и темата много ни вълнуваше. Бяхме като група съмишленици.

Мирослава Мариянова: Играл си много в пиеси на Чехов. В какво се състои за теб неговата гениалност?

Деян Донков: Аз много се забавлявам с разказите му. За мен гениалността на Чехов е в умението му да прозира в човешката материя. Творбите му са много плътни и живи, все едно се намираш в жив организъм. Многопластови и богати, дълбоки и същевременно много прости.

Мирослава Мариянова: Освен Чехов си работил и върху друга голяма и сериозна класика, каквато е Достоевски.

Деян Донков: Да, с Иван Добчев репетирахме в „Долината на смъртната сянка” по романа „Братя Карамазови”, аз играех Дмитрий Карамазов. Беше страхотно преживяване, аз избухвах зверски, на дълбоко „далдисвах”, както казва Грети (Маргарита Младенова) .

Мирослава Мариянова: Вече натрупа доста опит и в киното. Каква е разликата между това да стоиш пред камера и на сцена?

Деян Донков: В началото ми беше малко трудно. Но после като се абстрахираш от техническите разлики, като свикнеш с дългото чакане, като усетиш новата среда, вече можеш интуитивно да се пласираш в кадъра. Като натрупах опит, ми стана изключително приятно. То е много различно от театъра. Работата ми в „Хиндемит” например беше истерична, но аз се чувствах много добре. Играех два различни персонажа, бях ги намислил като различна пластика и мимика на лицето, за да излъчвам два различни характера. Последният филм, в който съм се снимал е „Ако някой те обича” на Киран Коларов. По времето, по което го снимахме, аз работих „Иванов” с Маргарита Младенова и много заимствах от Чеховия персонаж. Разказвах на Киран за Иванов, говорихме за това, че и неговият герой има екзистенциален проблем, подобно Иванов. Проблем, който не се вижда, а се усеща като липса на любов и желание за живот. Може да се каже, че наполовина героят ми във филма е Иванов. Беше много интересно пътуване, по-скоро бих го нарекъл експериментално кино, което непрекъснато лъкатушеше и се отместваше от първоначалната идея. Като актьорска работа бих казал, че харесвам всичките си опити в киното.

Мирослава Мариянова: Снима ли ти се в откровено комерсиално кино?

Деян Донков: О, да! Снима ми се екшън например, защото ми харесва да карам бързи коли, да се бия, да буйствам, такива мъжки неща, които ми се удават, но никога не съм ползвал тези умения пред камера. Всякакви жанрове са ми интересни. Но сериозните опити са най-приятни, особено ако нещата ти се случват наистина.