Статии

„Бягства“, текст и постановка Веселка Кунчева, сценограф Мариета Голомехова

Участват Милица Гладнишка, Полина Христова

Национален дворец на културата, Театър „Азарян“, сезон 2015/16

Старата истина, че театърът се самообновява чрез вътрешни саботажи и декларирани кражби, не пресеква да се актуализира пред очите ни. Българският театър днес би могъл да понесе критики и упреци от всякакъв характер, но най-незаслужено би било да го обвиним в безразличие към другите изкуства. В търсене на себе си, театърът се обърна към изразността на пластическите, визуалните, музикалните и танцовите изкуства и почерпи от техните естетически регистри. Свидетели сме, че от това отваряне на границите, театърът  печели.

Спектакълът „Бягства“ е пример за такава осмоза между сценични изкуства. Режисьорът Веселка Кунчева е личност с интересен професионален опит. Активно работи в кукления театър (за деца и за възрастни), в драматичния театър (за деца и за възрастни), в музикалния театър (куклени мюзикъли). Нейният почерк е разпознаваем, не само заради смесването на кукли, визуални акценти, игра с класическите елементи на драматичния театър, интегриране на богат музикален регистър. Тези принципи на изграждане на сценична творба с подчертана естетическа хибридност не са само нейна специфика. Онова, което я отличава от масовото пресичане на границите между чистите изкуства е трайното авторско изразяване на своя тема. В интервю В. Кунчева казва, че нейната тема е: „посредствеността.“[1] Спектаклите ѝ доказват, че я вълнуват въпроси от тази широка проблематика, на които тя придава собствено осветление. Размислите относно онова „средно“ човешко, което в негативен план наричаме „по/сред/ствено“, тя интерпретира като питане, преминаващо от една творба в друга. Питането докосва отношението между мечтата и усилието на човека да бъде индивидуалност, да бъде свободен, да бъде воден от красиви пориви. Идеалното и реалното в личния път на човека – този универсален въпрос стои като доминанта в нейния идеен свят. Представленията ѝ се стремят да изведат в обобщен образен план този аспект на конфликта между копнеж и реалност. Спектаклите ѝ са разпознаваеми заради тематичната линия, която се разгръща чрез интензивна сценична картина, приближаваща този театър до естетиката на театъра на образа и доминиращото визуално начало.

„Бягства“ не напуска територията на авторския почерк на Веселка Кунчева. Тя отново е със своя верен екип от съ-автори. Сценографията на Мариета Голомехова, музикалната и звукова среда на Христо Намлиев присъстват като равностойни партньори и солидарно допринасят за експресивния стил на спектакъла. В обновеното пространство на Театър „Азарян“ (НДК) представлението се възползва от обемите и техническите възможности, за да построи ярка и динамична визия. Кръглата, въртяща се сцена е опасана с плетеница, която при по-внимателно вглеждане се оказва изработена от патерици. Тази метална ограда е като настръхнала, подобна на трънен плет, (или на актуалната бодлива и режеща тел). Върху платформа (или наблюдателна вишка, ако продължим с асоциациите за преградната стена) е разположена женска фигура, която също при по-внимателно вглеждане разкрива различни свои видими и невидими аспекти. Фигурата е уедрена чрез костюма (дълга надиплена тога) и различни елементи, които подчертават отделни части. Бюстът е допълнен с две метални канчета (или каски?), които са като предпазен щит, но и като външни апликации, буквални презентации на залепена плът. Главата на жената е увенчава със сложна конструкция, която смесва мотиви от венеца на статуята на Свободата, боен шлем и антена. Подобна инсталация може да ни препрати към някои хиперавангардни допълнения към облеклото, разнасяни по модните подиуми от иконите на женската красота днес. Тези двойни препратки (към класически визуални знаци на свободата и на модерния свят и към актуалните версии за освободеност) продължават внушението за търсене на пластически израз на темата за границата. Очертаната чрез патериците външна и видима граница на игралното поле рамкира кръг, в който втора женска фигура създава контраст. Тя е облечена с трико, което подчертава тялото, дългите коси са свободно разпуснати.

Фактурата на метала, обемът на преплетените патерици, огромните бели кълба по сцената и плуващите във въздуха бели балони са красива сценична картина. Тя въздейства и сама по себе си, подобно на инсталация, съчетаваща усещане за контрастна материалност и изненадващи движения. В тази условна среда малката женска фигура е призована като обобщен образ на човека. Човек и външен свят – това е смисловата връзка, която се изследва тук. В тези ориентири на естетизация представлението остава в полето на символното и метафоричното. Различните динамични картини раздвижват образната представа за онези физически и ментални граници, които преодолява човекът. Истинска борба с огромни усилия на волята и на духа демонстрира живият човек, който върви през света. В стилистиката на сценичната хибридност това се конкретизира чрез интензивни пластически, физически, танцови и акробатически етюди, които крехката актриса Полина Христова изпълнява виртуозно. Между нея и странното женско създание, което отвисоко репликира или парира човешките стремления за свобода се изгражда връзка, базирана на плоскостта на борбата за надмощие. Божеството (или пък образната представа за надчовешка сила?) се интерпретира от Милица Гладнишка през постоянна линия на музикално присъствие, преливащо в монологични партии, речитативни и музикализирани словесни моменти. Музиката като фон, песенното изпълнение на актрисата на живо, насищането с допълващи акценти от дишане и синкопи – това особено внимание към звука допълва пластическата образност на спектакъла с респектираща енергия.

Ако има нещо, което би могло да се пожелае, то е към чисто драматургичната страна на спектакъла. Отделните етюди бързо изчерпват вътрешния си заряд и не преминават в по-обобщено смислово ниво. Доста от сцените зациклят в повторение и не успяват да развият буквалното насищане с жест или движение в нова плоскост. Метафоричният ключ се оголва и вместо поезия, образът добива само технически измерения. Може би тези принципни недостатъци са следствие от стилистиката на „неосимволизма“, в който плуват образите и внушенията на спектакъла. Най-силните му страни (артистизъм в смесването на изразни средства от различни изкуства, естетизиране и красива визия, ангажираност със съвременните измерения на свободата и индивидуалността) – в театрален план се уязвяват от изтъняващата драматургия. Импресията също има своя вътрешен живот и набиращата скорост емоция трябва да достигне до точка на максимална концентрация. Сцената, в която огромни криле от патерици понесоха в полет крехката човешка фигура, би трябвало да бъде тази кулминация, но енергията като че ли се беше отляла…

Авторският театър в България има разнообразни лица, а Веселка Кунчева е сред онези фигури, които имат своя собствена пътека. Искреността, артистизмът и смелото изповядване на позиция, дързостта да споделиш вяра в свой идеал – това заслужава уважение. Макар и далеч от широката популярност, този театър има своя публика и ценители. Най-силната му страна е, че определението „авторски“ тук е точно на място. За Веселка Кунчева като автор, акцентът пада върху нейния личен искрен поглед.

Венета Дойчева

[1] Кунчева В. „Вярвам в театъра на откровението“. В: сп. „Homo ludens“, бр. 15, 2011, с. 50-60.