Варненската драма или Апология на способността за промяна

Пламен Марков / Юбилеи

HOMO LUDENS 24/2021

Всъщност не помня кога за първи път съм гледал театър – никой от рода ми не беше ходил по своя инициатива на театър. Но без съмнение е бил Варненският театър, защото израснах на брега на морето. Първата ми среща трябва да е била на организирано от училище представление, тогава често ни „водеха“ на театър, и то на задължителните, т.нар. „ученически“. Една тълпа, вкарана насила с най-добри намерения на едни неимоверно шумни „мероприятия“ с ужасно невнимателна и понякога непомерно агресивна публика. Хем не си в училище, хем сте огромно пъстро и неукротимо множество, събрано от различните възрасти на цялото училище, т.е. има на кого да се „покажеш“. И тъй като няма места, често се сяда по принципа кой с когото му е приятно да си бърбори. Всъщност никой не обича даже най-облагородяващите „задължителни мероприятия“, които социализмът осигуряваше в изобилие. В случая, както обикновено става, в тълпата, която се заформя, доминират и налагат правилата си най-агресивните, най-егоцентричните и нетолерантните екземпляри. Може би заради тях и не си спомням нещо при тези „възпитателни мероприятия“ да ме е втрещило, някаква светкавица да ми е подсказала, че това ще бъде моя съдба, както често чета в патетични театрални мемоари и интервюта. Нищо за отбелязване, освен че като някой идеализира онова време, когато е било задължително да се ходи на театър и затова театрите са имали много отчетена публика и съответно в театъра представленията са се играли невероятно дълго за сегашните критерии, в спомените ми има известни резерви към тази идилична картина от соцминалото.

Аз бях, неясно по какви причини, прекомерно четящо дете, денонощно четящо. Помня как на „ученическите“ почнах да се дразня, че съучениците ми толкова много шумяха и не внимаваха, а понякога ми се струваше, че от сцената като че ли се казваха интересни неща, които после трябваше да търся в пиесите от Средношколската библиотека „Пенчо Славейков“ и да си ги прочета сам. Виж, в спокойствието на тази библиотека аз бях привилегировано вътрешно лице, даже ме допускаха в хранилища, в които връстниците ми просто нямаха място, понякога ми даваха там и книги със „специален достъп“. Именно на „мероприятие“ на средношколската библиотека е и първото ми доброволно театрално преживяване, което буквално ме разтресе. Бяха  поканили, заради честване на вечер на съветски автор, в библиотеката да гостува непретенциозен моноспектакъл от театъра, който да се играе между рафтовете с книги. Беше по „Майка Земя“ на киргизеца Чингиз Айтматов. Този полутеатър-полурецитал оказа много силно въздействие върху мен в тишината на библиотеката. Особено ме впечатли екстатичното присъствие, както биха го нарекли сега, на една доста възрастна актриса на име Венета Славчева, която никога после не видях на сцената на театъра, макар че снимката ѝ беше във фоайето. Вероятно заради възрастта ѝ. Магическо минималистично присъствие в антрето на детския отдел, току пред рафтовете с книги, а зад гърба ни през прозорците можеха да се видят и чуят преминаващите коли и автобуси по булевард „Владислав Варненчик“ (тогава „Карл Маркс“, по-преди пак „Владислав Варненчик). На този булевард, с пряк достъп откъм тротоара, беше настанен детският отдел, а Средношколската библиотека беше близо до сегашния Исторически музей, а тогава в него се помещаваха елитните цели 4 езикови гимназии, че и Математическата. Всъщност тази сграда е построена в началото на ХХ век точно с това предназначение. А красивата сграда на Средношколската библиотека после я реституираха и я върнаха на някоя от разновидностите на християнските църкви. Та моноспектакълът на Венета Славчева се играеше току до бързо летящите с поне 30-40 километра в час отвън коли. „Майка Земя“ се играеше все едно беше „Майка Кураж“, в условното пространство, с някакво „Брехтово“, както сега бих го нарекъл, внушение и отстранение. За тези, които няма как да си го представят, ще им посоча за асоциация други театрални внушения: по-късно сме виждали Елена Стефанова и Златина Тодева така да превърнат опустошителността на възрастта си в екзистенциалност, в автентичен и екстатичен въздействащ театър. Доста по-късно разбрах, че това е била някаква монологична извадка от постановката на Любен Гройс „Майка-Земя“. Все едно, аз се срещнах само с парче от постановеното на сцена от този голям режисьор, но какво потресаващо въздействие имаше за мен!

По все още напълно неясни за мен причини кандидатствах за драмсъстава на учителката по руски Катя Папазова. Бях измежду няколкото момчета сред морето пърхащи от желание да бъдат актриси момичета. Явих се с „Червените ескадрони“ на Смирненски, което си го знаех, защото беше задължително за наизустяване по литература. Изпитът обаче беше открит, пред настоящите членове на състава. Знаех Смирненски за пред учителката в клас, но пред толкова непознати, възбудени и явно опитни в изкуството на театъра „каки“ не беше същото. Те вече от години играеха „театър“ на сцената на физкултурния салон, а после и в специално построената „актова зала“ в новата сграда на езиковите училища на „Почивка“…  Какъв парадокс: тогава се построи специална актова зала за театър в квартал „Почивка“, който после се прослави не толкова с нея, колкото с „Гошо от Почивка“… Да се върнем към първия ми театрален конкурс пред голямо и взискателно жури от всички езикови гимназии. Казах си „ескадроните“  донякъде, после блокирах. Всъщност още почти съвсем в началото спрях, защото не бях се изявявал много-много публично. Аз не можех да продължа с текста, а всички го знаеха и започнаха да ми помагат: в началото ту една от младите нимфи, ту друга, милостиво ми подсказваха следващата дума, аз продължавах и пак блокирах, после подсказванията станаха кажи-речи  хорови, както приляга на рецитатори от драмсъстав. Аз бях готов да се откажа, но бях окуражаван да продължа вече от самата Катя Папазова, но аз окончателно блокирах, целият потен, пламтящ в лицето, червен направо като варен рак. Накрая проявих достойнство и просто си тръгнах, като и не помислих да се връщам, за да чуя резултатите от конкурса, които се обявяваха на място след всяко изпълнение в присъствието и съучастието на всички. Когато ме издириха след  няколко дни, за да ми кажат, че съм приет в прочутия драмсъстав на Катя Папазова, веднага си дадох сметка, че поради пропорциите момчета-момичета измежду кандидатстващите са готови да приемат всякакви момчета. (Между другото веднъж в „Актърс Студио” дошли някакви чужденци да видят какво е това толкова прочуто чудо, а се случило така, че се паднало един обучаващ се първа година младеж на име Ал Пачино да показва. Той излязъл на сцената и безобразно се провалил, и то пред чужденците, а Ли Страсбърг, опитвайки се да покрие неудачната изява, бил казал: „Ами, както виждате, тук приемаме всякакви“.) Този драмсъстав, в който явно бях приет по милост от съчувстващите на напразните ми усилия девойки, после се отдели от езиковите гимназии и се превърна в прочутата детска театрална студия „Златното ключе“. Катя Папазова носеше всички най-разнообразни посоки и традиции на руския театър и често е споменавала имената, които и до днес са сериозни теми в театралните училища. Много от възпитаниците на драмсъстава на езиковите гимназии и после на „Златното ключе“ станаха прочути театрали, а днес даже има улица „Катя Папазова“ във Варна.

Вече горд член на театрален драмсъстав, посещенията ми във Варненския театър станаха по-редовни и вече напълно доброволни. Тогава във Варна имаше много забележителни артисти. Артисти с ярко и мощно присъствие. Имаше и двама режисьори: един доста странен и ексцентричен чудак на име Станчо Станчев и един друг особняк,  Цветан Цветков, малко фалцетен, много приказлив, водопадно- интелигентен, който като вземеше думата, не я даваше никому с часове. Портиерите на театъра ме допускаха на репетиции. Всъщност не знам дали много хора искаха, но поне мен ме допускаха, ако си стоя тихичко на задните редове. А на репетициите тези двама варненски режисьори от моята ученическа младост бяха „огън и жупел“. Бяха като военачалници в битка по време на репетициите, все командваха, все обясняваха, все показваха. Налагаха своето. Много различни, но и двамата винаги в центъра на събитията, нещо, което ми изглеждаше на морски мили далеч за притеснително и затворено момче като мен. Наблюдавайки на репетициите им тези много  различни, но много знаещи, много увличащи се и увличащи другите предводители на армията актьори, не ми е хрумвало, че един ден и аз ще принадлежа към тази професия.

След провала си като кандидатстващ за драмсъстава, макар и помилван, логично за мен последваха роли в миманса. Първата с една-единствена реплика „… край високите стени“ в „Приказка за цар Салтан“ на Пушкин, казана след като преди мен много момичета, в ролите на „богатири“,  имаха също по една строфа, но моята строфа бе казана от последния в редицата, най-дребничкия от 33-мата морски богатири на Черномор. Отгоре на всичко и носех по „брехтовски“  написан  картон. „Останалите са на зъболекар“. Това беше обяснение чрез намигване по вахтанговски защо не сме 33-ма и експлоатираше популярно тогава извинени за скатаване от часове – ходене до новооткрития в гимназията зъболекарски училищен кабинет. После играх две малки, но ярко характерни роли с бърза промяна и редуване на появите: на слугата Прошка и на слугинята Марфа, водещи съвсем жалко съществование поради скъперничеството на господаря си, помешчика Плюшкин от „Мъртви души“ на Гогол. Справих се и стигнах по-далеч – до сериозни драматични роли, а после и до индивидуални награди от фестивали на средношколската самодейност в Шумен. Добре се чувствах вече на сцената, натрупах самочувствие. Ако някой има съмнение в терапевтичните свойства на театъра, аз съм доказателство, че това е възможно. Вече и в живота имах друго самочувствие, интровертното, притесняващо се момче без самочувствие си беше отишло.

Но варненските актьори бяха все така високо в облаците, все така далеч от мен. Те се носеха на сантиметри над сцената, уверени в себе си, произнасяха се категорично за всичко театрално като богове, все едно те бяха измислили театъра. Понякога спореха ожесточено с режисьора, обаче много странно, в крайна сметка винаги се подчиняваха на камшика на звероукротителя. Както лъвовете в цирка ръмжат и се зъбят, но най-накрая изпълняват исканото от дресьора. Всяко оспорване видимо приключваше с властното режисьорско надмощие, макар и с много скърцане на зъби и прочутото актьорско мърморене: „то като дойде публиката, ще видим… тя ще покаже кое е правилно“. Понеже аз се виждах като бъдещ актьор, не ми допадаше тази необходимост да се съгласяваш с режисьора, ако виждаш нещата по друг начин. Аз им съчувствах, защото също бях твърде честолюбив и самомнителен, та да се подчинявам на някого само защото се е нарекъл режисьор. Може и да запазвах понякога мнението за себе си, но и не се подчинявах лесно, бях не толкова конфликтен, колкото вътрешно опозиционен и своеволно си играех на сцената това, което за мен е правилно (съпътстващото тази професия лицемерие, което сега най не понасям у актьорите – казват ти „да, да“ и си правят каквото те решат). Катя Папазова беше толерантен човек и поощряваше моите „твърди убеждения“ кое как трябва да направя. Но къде бях аз от драмсъстава със своите несъгласия и алтернативни идеи, къде актьорите от това славно поколение, което играеше, докато бях ученик. Забележителни актьорски личности. В репетициите те можеха и да преклонят глава, но на сцената ходеха винаги осъзнаващи значимостта си. Толкова достолепни, толкова убедителни: Преслав Петров, Ана Феликсова, Катя Динева, Грациела Бъчварова, Борис Луканов, Данаил Мишев, Стефан Самсиев, Яким Михов, Илия Пенев, Димитър Хаджиянев… Не артисти, а тежка артилерия. Много бях впечатлен от категоричното им личностно присъствие.

След това, вече в последните класове на елитната Английска гимназия, пак ни водеха на „ученически“  представления, но този път ученическата публика беше подбрана с коефициент на интелигентност и желание за общуване със сцената, но с повишени критерии. Често след представление оставахме в салона за много популярните тогава обсъждания с актьорите и творческия екип. Забелязах, че независимо от моето изначално възхищение към варненските театрали, започнах да се срещам и с една доста специфична особеност на част от варненската публика. Моите варненски съученици не харесваха особено варненските актьори и театър. И техните родители повече ги одумваха и критикуваха, отколкото да споделят моето възхищение към тях. Една немалка част от варненската публика като че ли признаваше нещо за добър театър само когато дойдеше софийска трупа. За представленията на не много долюбваните от варненци т.нар. „софиянци“ нямаше билети, щяха да си счупят ръцете да ръкопляскат в препълнения за много вечери напред Летен театър. „Ей туй са артисти – казваха, – ни съ кът наште.“ После, когато след време запитах един прочут, много интелигентен варненски актьор от това поколение защо е според него този синдром, той ми отговори така: „Част от варненската публика е парвенюшка, тя харесва само софийски артисти, софийски театър. Тези хора разсъждават така: „Аку съ толкуз дубри, що съ останали тук, кво дирят тука“. Често това е свързано със собствените им провалени амбиции да станат софиянци, което често ги прави злобни местни патриоти, мразещи всичко столично и същевременно мислещи, че само там е „голямата работа“. Още повече чрез морето и „параходаджиите“ още по соцвремето Варна имаше самочувствието на отворен световен град, град, който общува със света и може да си позволи дрехи и аксесоари, домакински уреди и порносписания, за които в другите BG градове не могат и да си мечтаят. Ние, варненци, още по онова време носехме дънки и слушахме плочи и записи на магнета с музика от цял свят! Каква ти тук София! Но варненските артисти не принадлежаха към този отворен свят, към който истинските „варнйенци“ принадлежат. Артистите от варненския театър за тях си оставаха местни.

Бях позабравил това, мислех си, че е вече изживян този двойствен провинциален комплекс, когато скоро срещнах във Варна една своя много амбициозна и значима в собствените си очи съученичка. Позна ме, виждала ме е често „по тиливизора“ и заинтересувано ме пита: „Кажи къде мога да гледам нещо твое.“ „Ами скоро имам премиера тук, в театъра“ – казвам. „Ама тук във Варна ли работиш сега? – пита ме силно разочарована тя. – Ти ми кажи в София какво твое да гледам, аз често ходя дотам.“ „Можеш да гледаш това и това в София – казвам, – ама нали и това тук пак аз го правя. Тук има много добри артисти.“ „Ама моля ти се, варненски театър? Не ми говори! – настоява тя. – Аз тук на театър не стъпвам, няма и да стъпя. Ще ми повториш ли, за да си запиша в София какво твое къде да гледам.“ Ето заради такива и защото обичам да ги предизвиквам, аз в София казвам, че съм от Варна, а във Варна, че съм от София. За да ги дразня, какъвто вероятно ще е резултатът и от този мемоар.

Ами нека не се правим, че няма и такива варненски зрители. Справка: театър „Българан“, шумни местни варненски патриоти. Сравнете цените на билетите за гастрольорите там, цените на билетите в „местния“ театър, адресирани към една и съща варненска публика. И след всяка сесия на общината публични оплаквания защо общината давала излишни пари за култура на Варненския театър, вместо да подкрепя техния комерс, защо не им давали местните и национални награди, които заслужавали… А имаше по времето, за което сега си спомням, и други градове в България, където зрителите предпочитаха като местни патриоти техните си артисти пред всякакви външни: Бургас, Сливен, Русе, Пловдив и др. Всъщност тогава беше така, сега не давам гаранция. Но по онова време в тия градове „нашите“ артисти винаги бяха с бонификация пред „другите“. Сега май никъде не е така. За една „телевизионна мечка“ са готови да закрият целия местен зоопарк. Някои хора. По някои места. „Патриот е, душа дава…“

А изброените от мен артисти от моите ученически години бяха наистина достолепни. „Актьор Актьорич“ – казваше за тях моят професор, вече в София. Но и някак удобни за критикуване. Лесно беше да ги обявиш за добри, но старомодни и останали в предишна театрална епоха. В София и в други градове наричаха Варненския театър от това време „Задунайская губерния“ . В смисъл, че са затворени за другите театрални процеси, че те там си мислят, че само те са, че те само себе си признават. Неравновесието между театъра и публиката, това как театърът приема сам себе си и какво публиката очаква от него май не беше само настроение на парвенюта и сноби. Имаше си и други сериозни естетически несъответствия между част от трупата и част от публиката. Новопристигащите от ВИТИЗ млади театрали често изпадаха в сериозни противоречия с начина, по който част от основната трупа играеше и искаше от тях и те така да играят. Имаше в началото на седемдесетте представления, на които театърът много вярваше и много разчиташе на тях за националния си имидж. Отиваха тези много харесвани от създателите си, емблематични за Варна, „варненски“ спектакли в София и получаваха убийствена критика. Между другото тогава имаше Критика, сега има само PR. Връщаха се и с месеци ближеха рани – в София всички ги мразели, всички им завиждали. Помня ги тези подслушвани от мен разговори. Помня, че все страдаха, че не са получили на еди-кой си преглед и фестивал наградите, които заслужавали, а ги дали на еди-кой си софийски или даже на театър много по-малък в сравнение с Варненския. Един от младите артисти ми цитира мисъл на Чехов: „Няма нищо по-непоносимо от провинциална знаменитост“. Когато в театъра ти слухти един невръстен любопитко, той какво ли не чува, защото никой от големите не му обръща особено внимание, защото той все още е непълноценна личност и си говори в негово присъствие, все едно че го няма. А този малък шпионин понякога всичко запаметява и архивира в паметта си: и звуците от камбана, но и алтернативните звънчета.

В началото на седемдесетте имаше социалистически почин: да не се претоварва системата на държавния ВИТИЗ със струпване на огромна бройка кандидати за актьори за първия кръг на кандидатстудентските изпити. (Нещо, за което сега само можем да мечтаем.) Но според ръководството на тогавашния ВИТИЗ сигурно е, че най-малко от три четвърти до четири пети от тези кандидати за нищо не стават и посмъртно няма да бъдат приети. Тази бройка пречи да се обърне внимание на истинските таланти. Да не говорим колко лоши частници ги подготвят, което е нерегламентирано по социалистическите правила, и значи е лошо, а отгоре на всичко и напразно, защото „подготвячите“ не са откровени с кандидатите за липсата на данни и им вземат парите недекларирано. От центъра се възлагаше на окръжните държавни театри една година преди кандидатстването да съберат потенциалните, въртящи се около театъра кандидати от окръзите, художествените съвети на театрите да ги прослушат и на перспективните кандидати да определят един, а по възможност и двама лични настойници, който да ги готвят. Накрая на годината художествените съвети ще играят ролята на комисията на ВИТИЗ от първи кръг и ще пращат в столицата само подбрани, перспективни, добре подготвени кандидати. Такава социалистическа тотална генерална  загриженост бе характерна за времето, в което имаше амбиция да се регламентира всичко по един калъп и да се контролира. Често най-добронамерено, идва нов шеф, иска да се докаже като реформатор, прокарва някакви негови правила, без да се вслушва в ничие друго мнение, защото социализмът предполага единоначалие и реформи от горе. Нововъведенията траят ден до пладне, а често си отиват скоропостижно, преди на новия шеф да му изстине мястото. Социализмът вече се гърчеше и се знаеше, че има нужда от реформи, така че често нагоре се изстрелваха нови герои чудотворци. Когато кандидатствах в средата на седемдесетте, ту не разрешаваха да се кандидатства нищо друго освен само една-единствена специалност, т.е. ако кандидатстваш в много трудния за приемане ВИТИЗ, не можеш да кандидатстваш никъде другаде и трябва да се откажеш да бъдеш студент където и да е. А и във ВИТИЗ можеше да кандидатстваш само в една специалност и нищо друго. Поради това кандидатствайки преди казармата режисура за три отпуснати държавни бройки, след като, естествено, не ме приеха, макар да бях в класирането, но оставен под чертата, защото, както ми обясниха, щели да си загубят бройката, тъй като на мен ми предстояло да ходя войник. Та загрижено ме посъветваха да съм кандидатствал пак, като отслужа, защото съм имал качества, но моментът бил особен. Заради всички тези бързо приемани и бързо отхвърляни правила на тресящия се в необходимостта от реформи строй аз бях единственият от елитния ми клас в гимназията, който не успя да стане студент, макар да имах най-висок успех при приемането ми и трябваше да се възползвам от още едно соцвдъхновено правило, че от казармата даваха цял месец отпуск за конкурс, насочен селективно към випускниците на елитните езикови гимназии, за висше образование по външна търговия в чужбина, тъй като държавата имала спешна нужда от висококвалифицирани външни търговци, за да прекъсне непризнаваното, но очевидно негативно развитие на обществото. През този отпуск аз се готвих и за този изпит и бях приет да уча външна търговия в Полша, но не преставах основно да се готвя за ВИТИЗ.

Все едно, събраха ни една година предварително в репетиционната на театъра и корифеите от художествения съвет цял ден ни прослушваха. После дълго заседаваха, после разпределиха тези, които „стават“ . На мен ми се паднаха най-яркият комик Илия Пенев и драматургът на театъра Сия Папазова, сестра на моята ръководителка от самодейността Катя Папазова. Подготвях се сам и след това ходех по къщите им на уроци, както си ходеха подготвящите се на частно кандидати за слава. За тези уроци аз не плащах, а и до днес нямам идея как бе уредено цялото това нещо от финансова гледна точка. Дали „строяха за родината“ като обществена поръчка или предвиждащият всичко социализъм е определял от някакъв специален фонд нещо за тези техни усилия, нямам идея. Все едно, те се държаха като хора, овластени да извършват това отговорно общополезно дело. И досега помня миниатюрната соцкухничка в дома на Илия Пенев в апартамента на улица „Кръстьо Мирски“, точно на петнайсет метра от голямата сграда на театъра. Улицата носи името на съименника и дядо на режисьора проф. д-р Кръстьо Мирски, който е бил кмет на Варна скоро след Освобождението. Илия Пенев беше много ярък комедиен актьор и се опитваше да ме подготвя, като ме караше да повтарям неговите много изразителни интонации. Аз, като своенравен хлапак със самочувствие, нито исках, нито можех да „играя“ като него. Той променяше постоянно и избираните от мен материали (особено комедийните), а чувството ни за хумор беше доста различно: той имаше свой утвърден ярък и носещ му голям успех сред публиката стил, а аз бях випускник на Английската гимназия и тънкият английски хумор беше много по-близък до моето понятие за комично тогава. Още не бях открил прелестта на плебейския простонароден хумор. Накрая  Илия Пенев вдигна ръце от мен и аз се преместих за по-често в по-широкия хол на Сия Папазова, която освен драматург на театъра беше и съпруга на моя любим учител по философия Константин Хранов (тогава май се водеше марксизъм-ленинизъм, но той ни преподаваше цялата философия много атрактивно, открито и провокативно). Като устойчив в ината си юноша, аз започнах да споря и с нея. Спомням си един път, след тежък спор, тя ме остави да си помисля върху това, което ме е посъветвала, докато тя през това време си свърши някаква къщна  работа (върти ми се в главата някаква прахосмукачка, която бучи). Изведнъж спря прахосмукачката и от упор ме застреля: „А бе ти защо не кандидатстваш режисура, като все много знаеш?“. Това беше вече като прочутата светкавица, която изведнъж и т.н. Да, но пък от социалистически ентусиазъм и волунтаризъм във ВИТИЗ, както вече казах, за тази година можеше да се кандидатства или само актьорство, или само режисура, и тъй като шансовете да те приемат режисура в тогавашния ВИТИЗ  при три държавни бройки и никакви връзки клоняха към нула, гръмотевицата имаше и своето ехо на размисъл за този огромен риск с почти нулеви шансове за успех. Предишна година други умници на оправящия с един замах всички проблеми с „недъзите“ соцволунтаризъм бяха решили режисура да може да се кандидатства само след предварително завършено друго висше. Говореше се, че тази година ще отменят това условие, но не беше сигурно и затова вариант „режисура“ не беше изобщо обмислян. „Провери се“ дали ще „дадат“ да се кандидатства тази година без висше в характерната за времето „безлична“ форма от гледна точка на кой го предлага и кой провежда решенията. „От горе“ казаха: тази година „щели да разрешат“. (Винаги се подозираше, че тези неща зависят от това дали детето на някое величие ще кандидатства тази година, нещо такова.) Така че изборът вече беше режисура без резервни  варианти. В крайна сметка трябва да решиш какво най-много искаш, а не да изчисляваш шансовете за успех – реших аз, горд от взетото решение да изкача този осемхилядник. И досега съм благодарен на прахосмукачката на Сия Папазова, че с рязко прекратеното си бръмчене, постави въпроса ребром. Всеки ритник отзад би могъл да доведе до крачка напред. Без обезопасителните въжета на все пак наличните актьорски данни и само напред. Слава богу, че бях взел медал за актьор-самодеец от прегледа на средношколската театрална самодейност в Шумен от жури с председател проф. Надежда Сейкова и това ми даваше право по едно друго прясно въведено соцволунтаристично правило да се явя направо на втори кръг, така че прескачах първия актьорски кръг по режисура, но най-вече така избегнах трудната среща с „тежката артилерия“ на художествения съвет, където този, на когото му беше възложено да ме подготвя, със сигурност щеше да разкаже за моята опърничавост и че се мисля за по-умен от всички… Но пък заради решението да кандидатствам режисура театърът ми определи нов настойник – режисьора Цветан Цветков, в чийто дом също вече бях чест гост. Защо ми определиха него, а не Станчо Станчев, чиито представления много повече ме впечатляваха, не знам. Нито съм питал, нито някой ми е казал. Цветан Цветков знаеше много, говореше много, но пък с него можех да споря на воля, защото той обичаше да спори и се отнасяше към мен като с млад колега. Даваше ми специализирана литература от своята безценна за мен библиотека, книги, които нямаше къде другаде да намеря. Сия  Папазова беше учила в Съветския съюз и като се насочих към режисурата, също ми даваше книги, донесени от там, каквито нямаше на български. Учителката ми по английски в гимназията, мис Кейт Шорт, ми носеше след всяка своя ваканция в Англия  безценни театрални книги от там, които аз ѝ плащах по фалшивия официален курс български лев – британска лира, а не както вървеше чейнджът на черния пазар във Варна. Всички тези хора дадоха тласък да се  събере огромната библиотека, която и досега мъкна като черупка на охлюв след себе си където и да се местя. А макар че правилото художествените съвети да играят ролята на комисия на ВИТИЗ  първи кръг отпадна още на следващата година, докато ползвах отпуск, за да спасявам външната търговия на социалистическата ни татковина, нито един от моите настойници не отказа да ме чуе и да оценява разработените от мен теми и никога не е ставало дума за заплащане на частни уроци.

След години, вече бях от доста време директор на Сатирата само на невръстните трийсет и три лазарника в първите години на демокрацията, един ден ми звънна по домашния телефон големият български артист Иван Кондов. И той, и аз живеехме в панелките на „Младост“, той вече не играеше по здравословни причини, но гледаше много театър, харесваше работите ми и все искаше дълго да си говорим за тях, за да сравни своите критерии с тези на младото поколение. Беше с широко отворена душа и сърце за театър, както е бил цял живот. Той не беше учил редовно ВИТИЗ и се записа в един задочен клас, когато вече беше почти на петдесет и беше, мисля, вече „заслужил артист”. Говореха, че бил много съвестен студент. Често сядахме с него на скамейките на една квартална тенекиена бира-скара между двете панелки, които обитавахме, и на пържена морска риба и бира той ми правеше анализ на представлението, което е гледал, хвалеше ме, критикуваше ме, съветваше ме. Така винаги, когато ме срещнеше някъде, проф. Атанас Илков ме спираше и ми правеше дълъг и подробен разбор на новото ми представление. За него нямаше значение дали бързам за някъде или не. Той винаги имаше да ми казва нещо по-важно от моите забързани ангажименти. Знаех предварително, че за най-малко един час той ще ме разкости направо там на улицата, ще анализира, ще посочва грешки и несъгласуваности, но знаейки, че харесва това, потисках „егото“  и чинно слушах непоисканите присъди за това, което правя,  и нямаше как да го прекъсна или пренебрегна всъщност доста компетентните му анализи. Това много рядко се случва в самотния професионален път на режисьора, особено професионален анализ от колега режисьор. А аз в това отношение очевидно съм бил голям щастливец да слушам подобни подробни професионални съвети от Красимир Спасов, от Леон Даниел, от Юлия Огнянова, от Димитрина Гюрова… Но това е друга тема. Първият режисьор, който ме провокираше, критикуваше и съветваше като бъдещ млад колега, в което той вярваше, беше много интелигентният варненски режисьор Цветан Цветков. Много ценна подкрепа навреме!

Иван Кондов имаше много сериозни проблеми със здравето, бяха му забранили да играе, за да не умре на сцената, а той имаше талантлива млада жена, малка дъщеря – Марта Кондова. Не можеше да играе, но гореше с театъра. Когато поиска среща с мен, помислих си: „Пак му се говори за театър на Иван. Кое ли ново представление ми е гледал и иска да сподели впечатления?“. Отидох лежерно по комшийски, по летни къси гащи, на пържената риба с бира, а той – много сериозен. Имало големи брожения в театър „София“, щели да се изпопребият и от кметството го поканили да поеме театъра временно като директор. Изключителен авторитет, извън актуалните политически и творчески стълкновения след промените, не участва в никакви театрални котерии, нека успокои страстите на колегите. Поиска ми съвет дали да приеме. На мене ми е пламнала директорската глава в неразбориите от началото на деветдесетте и му казвам: „В никакъв случай! Тези ще те уморят за една седмица! Трябва да ходиш да просиш спонсорски пари от мутри! Никой няма да ти признае нищо, сега няма авторитети, няма никаква публика и май скоро няма да има! Не приемай!“.  А той ми казва: „Ще се обърнем към младите, Пламене, знаеш ли какви млади умни и талантливи хора има навсякъде около нас!“. И ми дава пример как на едно обсъждане във Варненския театър (той беше дошъл там на щат за един само сезон заради съпругата си, варненската актриса Маргарита). Та на онова обсъждане на един спектакъл по пиеса на Недялко Йорданов след представлението станало едно русоляво момченце и такива анализи им направило, така умно ги било критикувало, хем уважително, хем безпощадно, че месеци след това си говорели по гримьорните за този  инцидент. Ето такива млади хора има – казва ми Иван Кондов, – и сега в тази криза точно на такива трябва да разчитаме. А на мен изведнъж ми просветва, че този момчурляк бях аз, но абсолютно бях забравил тази случка. На мен представлението не ми хареса, исках да впечатля моите съученици и най-вече съученичките, които предимно бяха останали за обсъждането. Тогава преклонението ми към величието на варненските артисти вече се беше поразмило в последния клас на гимназията. Не помня дали между участващите не беше и Илия Пенев, на когото исках на всяка цена да кажа някои работи. Аз съм забравил какво изобщо съм говорил на това обсъждане, забравил съм даже този свой „подвиг“, а сега великият Иван Кондов търси в тази случка с мое участие от ученическия ми живот основания да поеме в онези трудни времена тежки отговорности. „Ами това бях аз, Иване – викам, – но казвам ти го като настоящ директор на театър, тази притча никаква работа няма да ти свърши сега. Не приемай!“ Все едно, не му се стоеше извън театъра на Иван, прие, и даже свърши добра работа по успокояването на трупата. И те не успяха да го уморят, но това върна в паметта ми една случка, която беше изтласкана дотогава в периферията ѝ, а за някого, и то не за кого да е, се беше оказала митологична и мотивираща.

А онзи спектакъл, макар и с участието на големи артисти, си беше лош. Бутафорен. Самодоволен. Псевдомодерен. „Варненски театър“ – казваше презрително  за такива представления Слави Шкаров. „Не ми играй варненски театър!“. След време ме канеха във Варна, ту на щат, ту на гастрол, и аз все намирах повод деликатно да откажа. А там отиваха талантливи хора с амбиции из дъно да го реформират, защото се знаеше, че има нужда от сериозни реформи и предимно канеха хора отвън, за да не са обвързани с местното статукво, което явно трябваше да се промени. Гриша Островски и Желчо Мандажиев направиха радикални неща, привлякоха различен тип добри артисти, голяма битка беше, много конфликти и публични скандали, но и те след време се оказаха нежелани.

Бойко Богданов, като варненец, се върна във Варна и направи нови неща, взеха се нови артисти, получиха национални награди, но… помня как настояваше като председател на секцията на младите театрали към САБ да отида, за да защитавам  неговата „Мадам Бовари“, защото художественият съвет иска да му я спира като недостоен за Варненския театър неуспех. Искаха да го изядат.

Помня как Владо Пенев беше разпределен заедно с Пипата Гяурова в главните роли на пиесата на Станислав Стратиев „Максималистът“ от вечния бунтар на театъра Станчо Станчев, но и двамата бяха обявени за некадърни от художествения съвет и че не играят правилно, и даже самият Станчо Станчев не успя да ги спаси от напускане. А Станчо Станчев не е кой да е във Варна, той направи най-добрите представления, повечето след като аз вече бях извън Варна, но ги помня: „Полет над кукувиче гнездо“, „Швейк“, преди това „Сто години смешно театро“. Но театърът разделяше нещата така: „Нашият Станчо много добре си е свършил работата, но тези младите Гяурова и Пенев за нищо не стават. Кой ги е учил тези, нямат те място във варненската трупа“. Помня как целият театър жужеше: колко са некадърни тези двамата. Пипата избяга чак в Америка, а Владо, много огорчен, все пак се закотви по средата на пътя дотам, в София. И досега, когато има представление във Варна, Владо много е мотивиран да играе, защото има да си им връща и трябва да ги бие с талант местните. Питам го шеговито: „Владо, в салона са роднини, приятели и колеги, добре ли ще играеш?“. А той: „Аз тук не мога да играя просто добре, тук винаги играя най-добре, затова обичам „Варненско лято“. А помня и как някои от корифеите на театъра редовно излизаха в антракта от почти всички спектакли, поканени в първите години на международния фестивал „Варненско лято“, и шумно коментираха по фоайетата, че варненските представления са много пъти по-добри от всички софийски и чужди спектакли на това измислено и ненужно „Варненско лято“, защото спектаклите на варненската есен, зима и пролет многократно надвишават техните спектакли като качество.

Помня промените, които Коста Бандутов, дошъл чак от Благоевград за директор, се опита да направи и настана истинска война във Варна. Отделни части от трупата публично водеха война до смърт с друга част от трупата с най-вулгарни средства. Един голям почитател на Варненския театър ми каза: „Няма повече да стъпя в театъра! Те се псуват като каруцари, аз ще ходя да гледам как играят Чехов“.

Помня как Станчо Станчев и Сия Папазова, които след това поеха ръководството като местни хора, много пъти ме канеха като варненец в моя си град да поставям, и аз все отказвах, защото все бяха блокирани за нещо в решенията си и също водеха епична битка.  Все едно, понякога е по-добре да не се помни толкова много. Но пък като че ли и трябва да се помни, за да не се повтарят някои неща, които имат лошия навик да се повтарят. Не бих искал да видя Варненския театър отново толкова самодоволен и самодостатъчен като в моите ученически години.

Един ден Стоян Камбарев, мисля, че вече го бях поканил на щат в Сатиричния театър, защото много харесвах това, което прави, та той ми сподели, че го канят да поставя във Варна и ме попита мен, като варненец, дали да отиде. Аз приятелски го посъветвах добре да си помисли. „Много добри артисти, много труден и неповратлив театър“ – казах му. „Е, аз затова те питам като варненец. Забелязах, че не поставяш там. Да ходя ли?“ Бях истински изумен, че Стоян Камбарев направи във Варна поредица от прекрасни мощни режисьорски спектакли. Нещо, което беше трудно във Варна, ако не си местен – да правиш режисьорски спектакли без всеки от безспорно добрите артисти да играе както на него му харесва. Разбира се, Стоян взе нови артисти, даде главната роля на реквизитора, у когото провидя мощен артист, взе и други „недоказани“ артисти извън основните дотогава. И успя! И то блестящо успя! И всички Тома Неверници, начело с мен, трябваше да признаят, че това е театър, който може да се преобразява. Стоян Камбарев премести планина! И във Варна започнаха да се канят, и по-важното, да ходят добрите режисьори на България. И започнаха редовно и да поставят. „Варненско лято“ отвори очите на тези от актьорите и зрителите и тези, които все още можеха да виждат, прогледнаха. След това по времето на Дафинка Данаилова щатен варненски режисьор и основен двигател на театъра стана Явор Гърдев. И театърът се заявяваше на национална и международна сцена като модерен, динамичен, движещ се театър, с идеи и сериозни нови актьорски ресурси  И отново поредица от впечатляващи спектакли. Не че нямаше и „местническо“ съскане, че пак трябва да гледаме „глупостите“ на Явор Гърдев, както ми се оплакваше една културтрегерка. Но вече не така шумно, вече под сурдинка. Колелото мощно се беше завъртяло и театърът стана видимо друг.

И нямаше вече „Задунайская губерния“. Ако беше жив Слави Шкаров, сега щеше да казва „варненски театър“ като комплимент. Ако беше жив, щях да му казвам: „Майна, пак отивам да поставям във Варна“, както той казваше с превелика радост в Русе: „Пак отивам да поставям в Сливен“ и идваше с огромнейшая радост в Сливен при нас. Щях да му се хваля, че отивам да правя „варненски театър“. Защото след времето на Стоян Камбарев и аз започнах да поставям във Варна, и то с удоволствие. Директорите Стоян Алексиев и Дафинка Данаилова ме канеха и ми предоставяха да правя каквото най-много ми се иска, а не каквото „нашата“  публика е свикнала да гледа. А когато Даниела Димова ме покани за по-обвързващ ангажимент, това вече беше предложение, на което не можех да откажа, след многото си откази през минали години. Започна се в 2011 г. с „Ричард III“, после „Вуйчо Ваньо“, „Ревизор“… Последният проект е „Отело“ от 2020 г. Всяка година по най-малко едно представление, правено с много обич и много приятели, в климат на истинско творческо горене и много радост. Преди няколко дни възстановихме и играхме прекъснатия заради пандемията за близо година „Отело“. Разрешените 30 процента от местата бяха плътно запълнени. Актьорите бяха съхранили и даваха ново, по-високо качество на поставеното преди година. След представлението на служебния вход на театъра имаше група между 15 и 20 младежи, които не са от винаги комплиментарно настроените варненски студийци, а някакви „ничии“. Одухотворени лица, очевидно не на организирано „ученическо“ представление, защото те сега са забранени. Чакаха артистите, но не смееха да продължат. Когато дойдоха тези, които очевидно най-много чакаха, един младеж говорител се приближи, след него другите също, леко притеснени, и той, явно от името на всички, благодари на всички участвали, небързащи да си ходят, събрали се за още малко пред служебния вход: „Много ви благодарим на всички! Това е най-хубавият театър, който сме гледали“. При техния зрителски стаж от не повече от една-две години тази хвалба не бива да се надценява. Но е искрена, не е изпросена и е от сърце. Значи театърът е жив и е в добър период, щом има такъв един сегмент от младата публика, отзивчива и желаеща не само да ръкопляска, а и лично да благодари. И ето че си припомних всичките ми варненски обожания и разочарования, когато бях на тяхната възраст

Аз улових активно последното десетилетие от тези сто години на Варненската драма. Ползотворно десетилетие за моята работа тук, а надявам се и за театъра и за трупата. И сега вече съм планирал за следващите сто години по едно представление всяка година. За да мога да наваксам десетилетията, които съм пропуснал. Е, ако не са сто, докъдето аз или театърът издържим. Макар че театърът във Варна май ще ’иляди!!!

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox