Статии

Преди 5-6 години в клуб „Хомо луденс“ – постоянна рубрика в нашето списание, обсъждахме въпроса: кое е актуално в съвременния театър?[1]. Днес в продължаващата ситуация на Covid пандемията нямаме съмнение какво е актуално както за театъра, така и за целия ни живот.

Трябва да осмислим новата ситуация, в която се намираме. Тя има множество измерения, но бих искал да акцентирам върху културните последствия, които Covid 19 вече оказва върху нас. И те не се изчерпват само с очевидната промяна в живота след ограничената мобилност, замяната на живото общуване с дигитална комуникация, принудителния аскетизъм. Мисля за друго едно глобално последствие от тази световна криза. А именно, че през последните десетилетия, най-общо казано, поколенията след Втората световна война на Запад, а в Източна Европа – родените десетилетие-две преди и тези след 1989 г., колкото и различни нагласи да носят, си приличат в едно: те постепенно изоставиха проекта на модерността за общество, съставено от просветени чрез системно образование индивиди, отговорни за себе си и за общността (града, държавата, човечеството). Този проект се провидя като изначално авторитарен и унифициращ, при това фаворизиращ модела единствено на западната цивилизация. Философи от различен калибър, неизброимо множество от политици, интелектуалци и артисти постигнаха мрежи от консенсуси, доминиращи в академичния и артистичния свят, които издигнаха на пиедестал култа към безотговорността, към хедонизма, към неформалното изграждане на личността, към алтернативната култура и т.н.

Разпространеното схващане, че модерността, и най-вече нейният мощен импулс Просвещението, е всъщност един утопичен проект, който по-късно е довел до авторитарни и унифициращи практики, постепенно започва да доминира философската мисъл през втората половина на ХХ век и особено в първите години на новия XXI век. Канадско-американският психолог и лингвист Стивън Пинкър публикува през 2018 г. книгата си „Просвещение сега. Защита на разума, науката, хуманизма и прогреса“[2], в която имаше смелостта да се изправи срещу огромната и авторитетна традиция на систематичното подриване на ценностите на Просвещението, достигнала своя връх в постмодерната философия (Мишел Фуко, Жак Дерида). Нека подчертаем, че подобни пледоарии като тези на Пинкър, подлагащи на критичен анализ доминиращите нагласи сред водещи интелектуалци, художествени критици и хора на изкуството, са все още изключения.

Можем да се позовем и на собствения ни културен опит. Художествените произведения, които са оставили траен отпечатък върху нашето формиране често са антиутопии, носещи отрицанието и бунта срещу света, подчинен на разума. Всички помним песента на „Пинк Флойд“ „Още една тухла в стената“, сякаш въплътила духа на тези нагласи. Тя възпява отхвърлянето на наложения образователен модел („не се нуждаем от никакво образование“, „оставете децата сами“ и т.н.), а заедно с въздействащия си ритъм и с клипа, метафоризиращ образите на конвейера и месомелачката, се превърна в емблема на съпротивата срещу всяка Система. И неслучайно песента става химн на антирасистките ученически бунтове в ЮАР през 1980 г., неслучайно тя е апотеозът на разрушаването на Берлинската стена, ознаменувано чрез грандиозен концерт в Берлин през юли 1990 г. Не крия, че съм почитател на „Пинк Флойд“, че „Стената“ е предизвиквала и все още събужда у мен силни емоции, но трябва да видим, наред с музикалната ѝ виртуозност, и двойствеността на нейните послания особено в днешната ситуация (най-малкото поради факта, че затворените заради пандемията училища предизвикват силно неодобрение сред самите ученици). Да, образователният модел в расистките и тоталитарните общества е неприемлив, но все пак песента е създадена във Великобритания през 1979 г. и носи духа на анархистичното отрицание не просто на един дидактичен модел, а на самата идея за формирането на индивида от училището и другите обществени институции. Не съм срещал някой, който да не харесва тази песен…

Да си спомним още един емблематичен художествен феномен. Този път от навечерието на новия XXI век, когато филмът „Матрицата“ на Уашовски създаде култова антиутопия на Системата, при която научният прогрес води до възхода на интелигентните машини, а човешките същества са обречени да водят подчинен и илюзорен живот в изцяло виртуално създадена действителност. Филмът имаше въздействие върху мисленето и представите на милиони хора и подсили антиглобалистките настроения по света, доколкото образите на Матрицата продуцираха аналогии със съвременния хипермодерен Запад.

Това са само два красноречиви примера, могат да бъдат цитирани още много подобни художествени произведения, които допринасят за подриването на основните стълбове на модерността – образованието и науката. Или най-малкото налагат представата за тях като инструменти за конструирането на антихуманни светове. Уви, и ХХ век, а и новият век, могат да дадат доказателства за това. Но виждайки в образователните и научните практики само авторитарната или спекулативната им страна, така постепенно отслабва разбирането за решаващата им роля за развитието на човека и обществото. Ако към лавината от антиутопични произведенията на изкуството добавим интелектуалните пледоарии срещу западната модерност, както и медийната реалност, предпочитаща катастрофичните образи, ще видим, че позитивистичната представа за усъвършенстването на човека чрез нови знания, използване доводите на здравия разум и развиване на чувство за справедливост постепенно остава в миналото. Подобни нагласи изградиха една различна представа за човека на новото време, дистанциран от обществените конвенции, отчужден от всяка традиция, отхвърлил властта на авторитетите, следващ импулсите на свободната си воля и стремежа си към удоволствие. Днес трудно бихме се отказали от това неповторимо усещане за индивидуална свобода, втъкано в нашия светоглед, формиран от песенни шлагери, филми, спектакли, литературни творби, философски концепции и обикновени човешки истории.

И точно в момента, когато нашите права се разрастват до неподозирани висоти, понякога преминавайки дори границите на здравия разум, идва световната пандемия от Covid, която ги свежда само до най-основното – правото на живот. Всички останали права и свободи вече ни изглеждат второстепенни и те биват третирани като такива. Протестите в демократичния свят срещу различните ограничения и забрани днес свалят ореола от борците за човешки права, превръщайки ги във фанатизирани групи или защитници на икономически интереси, а философските възражения срещу „новата нормалност“ разклатиха авторитета на интелектуалци от ранга на Джорджо Агамбен.

Но откъде идва лъчът на надеждата в тази извънредна ситуация, която се превръща в живителна среда за слухове, конспиративни теории, политически спекулации и фалшиви новини. Ваксината! Открита като средство срещу заразните болести още в самия край на XVIII в., тя, както знаем, е един от продуктите на модерната епоха. И единственият надежден път за избавление на човешкия род се оказа изобретеният от модерността научен метод на емпиричните доказателства. Има ли нужда да си припомняме, че и изграждането на хигиенни навици се е считало за част от образоваността на модерния човек, а обяснението на света чрез научни модели е причинило неговото разомагьосване.

Припомняйки си аксиомите на ранната модерност, за около година време ние загубихме илюзиите на постмодерното време, че истината е само въпрос на спечелване на войната на интерпретации, че не съществуват нито големи разкази, нито универсални ценности, а само лични истории и мозайка от различни гледни точки и преживявания.

В този смисъл пандемията и нейното медицинско овладяване (дано!) мисля, че ще промени и вече променя културната парадигма, наложена през последния половин век. Сухата статистика за загубилите битката с живота, а и нашите лични непрежалими раздели, просто ни връщат към позабравени, мислехме останали в миналото усещания и разбирания за живота като постоянно изпитание, за уязвимостта на човека пред стихиите на Природата, за непредвидимия изход в борбата за оцеляване. А също и към азбучните истини за необходимостта от образование на масите, за ценността на експертното знание, за дълга на индивида към обществото, ако щете – и към човешкия род. В известен смисъл патетични констатации, но днес изглеждат отново пределно актуални.

Вярвам, че ако човечеството победи пандемията чрез силата на науката и индустриалното производство на милиарди дози ваксина, заедно с просветата на масите за ползата от нея и справедливото ѝ разпределение между всички жители на планетата, това ще бъде началото на края на времето на постмодерната релативност и на постистината, в която бяхме приели като правило да живеем.  Това ще бъде и връщане – може би не просто завръщане – към фундаментите на епохата на просвещението, надявам се преосмислени през критицизма и скептицизма на XIX и XX век. Защото днес знаем, че разумът може да бъде замъглен от подсъзнателните нагони, а образованието може да бъде използвано за целите на пропагандата, имаме горчивия опит от авторитарните и тоталитарните практики. Това вече би била една по-добра модерност, бихме казали пожелателно, по аналогия със заглавието на нашумялата книга на влиятелния турски интелектуалец и ООН активист Кемал Дервиш „По-добрата глобализация“[3]. Всъщност Covid пандемията доказа глобалната ни свързаност, а всеобщата и достъпна за всеки ваксинация е образът на добрата  глобализация. Със сигурност можем да кажем, че вече се засилва усещането ни за свързаност с всички хора по света, а и с цялата биосфера.

Как конкретно тази огромна промяна в нагласите, която неминуемо предстои, ще се отрази върху обществените практики, в това число и върху изкуствата, не се наемам да гадая. Но съм убеден, че ще нарасне общественият авторитет на науката, здравеопазването, образованието и културата – всички онези дейности, които поне в Европа по силата на една мощна просветителска традиция продължават да бъдат публично финансирани.

Досега българските политики на финансиране за тези сфери си приличаха по две неща – те бяха хронично недофинансирани и се основаваха на броя на потребителите на техните услуги. Последното е особено видно в здравеопазването и образованието, но тенденциите във финансирането на науката и културата също са в тези посоки. И последствията са налице – повсеместна комерсиализация, която създава всъщност един квазипазар, изграден върху публични субсидии и нарастващи цени на създадените продукти и услуги. Без да се гарантира нарастващо качество. Впрочем това не е само български феномен. Водено от презумпцията, че истинският измерител на стойността е потребителският интерес, публичното финансиране днес следва стратегиите на ПР-а и маркетинга, на изискванията за „видимост“, а не измерването (колкото и сложно да е то) на реалния принос на всяка една субсидирана дейност за цели отвъд непосредственото ѝ високо оценяване от нейните потребители. С други думи, щом единствено количествените критерии и добрата „видимост“ се оказват решаващите аргументи за една или друга публична инвестиция, отпада необходимостта от всякаква по-нататъшна експертиза.

Тези констатации особено силно се отнасят за субсидиите за държавните театри в България, които, както знаем, представляват съществен процент от публичното подпомагане на театралната дейност, в което общинските театри и проектното финансиране имат скромен дял. Вече 10 години субсидиите за държавните театри се определят, най-общо казано, според критерия колко души са посетили със закупени билети техните представления. В Covid ситуацията това се оказва, разбира се, неадекватно. Но въпросът не е само да изчакаме докато минат ограниченията за масови събирания. Въпросът е да се върнем към разбирането, че смисълът на публична подкрепа за културата е в нейната добавена стойност за изграждането на ценности, за излизането извън границите на личностния хоризонт и груповата субкултура, за разбирането и ориентацията в сложността на съвременния свят.

В този смисъл не е важно само колко души ходят на театър, но и какво гледат. Да, критерият колко души се интересуват от театър и посещават театрални представления трябва да остане, но само след като преди това сме си отговорили на въпроса: какво всъщност те гледат? Именно отговорът на този въпрос би следвало да движи публичните инвестиции, а не само простият количествен показател на театралните зрители. Това предполага по-сложна методология на оценяване, допълнителни усилия и експертни знания, които тепърва трябва да се изграждат като обществен консенсус и да задвижат работещи процедури. И това се отнася не само за театралната дейност, а засяга цялата културна сфера, както и всички останали сфери, свързани с качеството на живота като здравеопазване и образование например. В пропуска да постигнем експертно знание как най-добре се инвестира в изграждането на човешкия капитал, което минава през всички тези сфери, виждам загубеното обществено време през последните три десетилетия, след като скъсахме с тоталитарните модели.

Всъщност в стремежа си да избягаме именно от задушаващите практики на тоталитарната държава в миналото ние продължаваме да се лутаме в търсене на модели за развитието на онези сфери от обществения живот, които не могат просто да бъдат  приватизирани. Как да бъдат калкулирани необходимите публични инвестиции в тези сфери и как и към кого те да бъдат разпределяни – ето това са въпросите, на които трябва да намерим ефективно решение. То, естествено, ще бъде специфично за всяка сфера и всеки отделен сектор от нея, но важното е да излезем от елементарната формула публичните пари следват потребителите. Като човек, чието професионално развитие минава през три от публично финансираните сфери – култура, образование и наука – мога да констатирам, че има още много какво да се направи за постигане на така желаното европейско / световно качество във всяка от тях. И проблемът не е само в размера на публичните инвестиции, те са само необходимото условие, проблемът помоему е в начина, по който сега те се правят и насочват.

В резюме: какво ни показа и доказа Covid пандемията? – Решението за справянето с нея може да дойде единствено от центрове, където има реално измерими върхови постижения. И второ: необходими са мрежи от звена (в случая медицински), до които хората да имат лесен достъп.

Ето тези условия за ефективност мисля, че могат да ни бъдат критерии за добри практики в сферите от обществения живот, които изискват по силата на европейската просветителска традиция публични субсидии. Как конкретно да стане това във всяка отделна сфера дебатът тепърва предстои. Но дебатът сам по себе си не е достатъчен – ето още една илюзия, с която трябва да се разделим. А именно илюзията, че експертизата е някъде „там“ – в държавните институции, в неправителствените организации, във висшите училища или научните центрове, и трябва само да бъде организиран публичен дебат, за да се чуе мнението и да се съвместят интересите на всички. Именно тази демократична процедура се оказа необходимо, но недостатъчно условие за решаването на проблемите. Защото дебатът трябва да води до работещи експертни решения. Без популизъм, без политически спекулации, без партикуларизъм. Съгласуването на различните експертни мнения, изграждането на реалистични визии, превръщането им в работещи механизми и инструменти – ето голямото предизвикателство, за което се изисква глобално мислене и смелост да не се поддаваме на истериите в социалните мрежи. Днес повече от всякога се нуждаем от холистичен поглед върху проблемите, пред които нашето общество, а и цялото човечество сме изправени.

[1] Дискусия: кое е актуално в съвременния театър? – Homo ludens,  2011 / бр. 5, 295-311.

[2] Pinker, Steven. Enlightenment Now: The Case for Reason, Science, Humanism, and Progress. Penguin Books Limited/Viking, 2018. На български в превод на Ел. Филипова – Просвещение сега. Защита на разума, науката, хуманизма и прогреса. София: Изток-Запад, 2018.

[3]  Дервиш, Кемал. По-добрата глобализация – легитимност, управление, реформи. София: Кръгозор, 2007.