Статии

„Зимна приказка” от Уилям Шекспир. Пограма Шекспир. Превод – Валери Петров. Адаптация и постановка – Маргарита Младенова. Сценография и костюми – Даниела Олег Ляхова. Художествено осветление – Даниела Олег Ляхова и Маргарита Младенова. Музика – Асен Аврамов. Участват: Цветан Алексиев, Христо Петков, Елена Димитрова, Маргита Гошева, Сава Драгунчев, Явор Бахаров, Бойко Кръстанов, Антонио Димитриевски, Станислав Ганчев, Марк Делчев. Театрална работилница „Сфумато”. Сезон 2010/2011. Премиера 27.01.2011 г.

Вече не помня откога, като Синдбад Носача от „Хиляда и една нощ” денем нося върху главата си представлението „Зимна приказка” от Уилям Шекспир (Театрална работилница „Сфумато”, адаптация и постановка Маргарита Младенова), а нощем като Синдбад Мореплавателя пътешествам с него из забравени и далечни води и земи. Докато в началото носенето и плаването ме изпълваха с ужас и страхопочитание, сега, повече отвсякога завиждам на професионалните „носачи” на театрални спектакли. И на мореплавателите.

В „Дао на физиката” Фритьоф Капра сравнява прозренията на древните източни учения и съвременните научни открития за Вселената, като убедително доказва, че новите технологии са в догонваща позиция спрямо знанието, известно на мистиците отпреди хиляди години. Независимо дали изследването на света (на едно представление, например) се случва по духовен или научен път, то предполага дълга подготовка за наблюдението.  Ако за учения това означава сложна синхронизация на множество машини и измервателни уреди, при мистика тежкият инструментариум е собственото му съзнание.  Позволих си цялото това встъпление, заради  наблюдателницата,  от която видях спектакъла „Зимна приказка”. Обичам да ходя на това място, но рядко успявам да открия пътя. Освен, че дотам се стига през лабиринт, осеян с клопки, зверове и паяци, за да оцелея често имам нужда от водач – завладяващите представления са перфектни за целта. Това отнемащо дъха място е ръба на пропастта между две отвесни скали.  Когато силно вярвам и главата ми е  изметена от мисли, над бездната се появява мост, който много прилича на този във финалната сцена на  „Индиана Джоунс и последния кръстоносен поход”. Но това се случва още по-рядко, всъщност само насън.

Списъкът с основните действащи лица в пиесата (и особено съкратеният му вариант в адаптацията на Маргарита Младенова) създава усещането за своеобразен театрален палимпсест –  част от имената, които Шекспир дава на своите персонажи цитират (Леонт[1], Хермиона[2], Автолик[3]), кореспондират индиректно (Мамилий[4], Флоризел[5]) или са форма на травестия (Поликсен[6], Антигон[7]) с имена от гръцката митология. Ключ към значението на „новите имена” (Пердита, Камило, Паулина) са латинските или старогръцки думи, от които произхождат[8]. Последната категория действащи лица са алегорични фигури и типажи (Времето, Тъмничарят, Овчарят, Гламчо). Интерпретацията на една шекспирова пиеса би могла да заеме стотици страници, а това, което е възможно в рамките на настоящия текст е да изкажа хипотезата, че в „Зимна приказка” са кодирани пластове от духовната история на европейската цивилизация, а именно сблъсъка и взаимодействието между наследниците на митичните герои от античността (Ахил, Орфей, Одисей, Хубавата Елена, Приам, Хекуба, Орест) и носители на християнските ценности (Вяра, Надежда, Любов, Покаяние).

Бяла детска стая. Детето (Марк Делчев) прави стена от бели кубчета, преповтаряща модела на големия свят зад гърба му. Възрастните като един огромен музикален инструмент, църковен орган, изпълняват ода. В центъра на картината е единствената седяща фигура в композицията – тази на кралицата на Сицилия Хермиона (Елена Димитрова). Всички са в бяло и напомнят на сияйните същества от светлина, които виждаме насън или си представяме в приказките. Едни люлеещи се на вятъра на песента мислещи тръстики. Струни на божествената хармония и стражи на играещото дете и бременната жена. Изпълнението приключва. Следват размяна на аплодисменти и любезности – атмосфера на благородство и висша наслада на изтънчените духом. Разбираме, че домакинът Леонт (Цветан Алексиев) и гостът Поликсен (Христо Петков) са крале съответно на Сицилия и Бохемия и приятели от деца. След близо деветмесечно гостуване Поликсен  се опитва да се сбогува, а Леонт стремейки се да го задържи се обръща към съпругата си Хермиона. Речта на кралицата и оставането на Поликсен предизвикват взрив от ревност и накърнена гордост във владетеля на Сицилия, който заповядва на своя доверен слуга Камило да отрови приятеля му от детството. Камило, убеден в добродетелността на Хермиона и честта на Поликсен, съобщава на краля на Бохемия за намеренията на Леонт и му помага да избяга.

Това е първо действие на пиесата (от общо пет), в което спектакълът метафорично „опъва  платното на голямата картина”. Постига го чрез нажежаване до бяло на страстите между персонажите на Цветан Алексиев (Леонт), Елена Димитрова (Хермиона), Сава Драгунчев (Камило) и Христо Петков (Поликсен), залагайки изкусни „капани” провокиращи сетивността и мисленето на публиката, като в същото време плътно следва текста на Шекспир. В „Етиката в страната на елфите” Честъртън казва, че приказният свят е блестящ и крехък като щастието и стъклото. Образът, който според мен изигра ролята на камък в стъкления замък на щастието на Леонт, приличаше на коледната снимка, която младото семейство, очакващо първото си дете изпраща на роднини и приятели – бъдещата майка e на преден план, бъдещият татко e зад нея, нежно обгърнал с ръце закръгления й корем – в света на спектакъла обаче, зад Хермиона стоеше Поликсен, а получателят на картичката в истински ръст беше Леонт. Първия път, когато гледах „Зимна приказка” тази сцена ме скандализира, „пося семената на съмненията в сърцето ми” и превърна пропадането на Леонт в стихията на ревността и отмъщението в неизбежно и много лично съпреживяване. Втория път магически повярвах в братската обич и чистите чувства между Хермиона и Поликсен. Финалът на първо действие е белязан от въздействащия гестус-реакция на Поликсен (Христо Петков) на обвинението, че е „докосвал греховно кралицата” – „Кой? Аз? Ако е вярно, кралската ми кръв да се втвърди във мерзостен съсирек”.

Текстът на всяко сценично произведение се пише в особената симбиоза между играещи и гледащи и ценността му, неговите съкровища са секундите, в които иззад измислената реалност от декори, думи и действия на актьори в костюми засияват  други реалности и значения. Тази „прозрачност за трансцедентното” на „Зимна приказка” (както би казал Джоузеф Камбъл) ми се случи след натрупване на серия от събития (хвърлената в затвора Хермиона преждевременно ражда дъщеричка, Леонт, въпреки молбите на Паулина, изпраща Антигон да изостави детето на стихиите, Леонт публично съди Хермиона, делфийският оракул оповестява нейната невинност, неговото безумство и пророчеството, че докато не бъде намерено загубеното дете, престолът няма да има наследник, Леонт обявава Истината на оракула за лъжа и в този миг младият принц Мамилий умира, умира и Хермиона, далеч оттам в мига, в който Антигон оставя детето в пустинята на Бохемия, бива нападнат и изяден от мечка,  корабът му потъва в разбеснялото море, а детето (Пердита) е спасено от един овчар и беше едно внезапно и шокиращо осенение за Чудото, че Небето ни гледа, и справедливо ни наказва за греховете ни, за наличието на Истина, която може да премери душата ти и да те унищожи или възкреси според делата ти. В една реалност, в която науката е овластена с правото да изрича истините, но всъщност разполага само с теории и работни хипотези, които всяко следващо късче информация е в състояние да отмени или преобърне, дори догадката, че някога и някъде, хората са живеели в наличието, присъствието, изискванията на подобна Истина е неописуема!

„Зимна приказка” е представление на преливащата креативност. Актьорите сякаш си предават „носенето” на спектакъла и всеки добавя нов и уникален щрих към действието. Въпреки възхищението си от отдадеността на целия екип не мога да не откроя удивителното сценично присъствие на Маргита Гошева (Паулина) в сцената с Леонт и Антигон. Въздействието на нейното „дръзвам да не ви подкрепям в злото” ми напомни описанието на Клариса Пинкола Естес за архетипната енергия, която „метафорично може се опише като електричество” и „може да одухотворява и просветлява”. А продължението „макар да му е дребен шрифтът, текстът е бащиният му” ме върна към незабравимия миг на смях през сълзи от „Животът е прекрасен”, когато бащата (Роберто Бенини) „превежда” вледеняващите заповеди на нацисткия офицер за реда в концентрационния лагер като правила на детска игра. Също така изпълнението на Бойко Кръстанов в ролята на Автолик беше едно изненадващо приближаване към загадката  на аморалната, анархистична и непочтителна енергия на шута, а докато слушах думите „Опечален съм, но не изплашен! Възпрепятстван – да, но не – отказал се!” на Явор Бахаров (Флоризел) имах усещането, че помътеният от кипежа на кръвта кристал на детството се избистря, засиява и спасява  „цял един свят”.

Други моменти, заредени с особена сила за мен бяха метаморфозата на Антонио Димитриевски от Антигон в Овчаря, Гламчо (Станислав Ганчев) „отразяващ” срещата на мечката с благородника, земната хореография на Флоризел (Явор Бахаров) и Пердита (Елена Димитрова), виталността и бравурната атмосфера на селския празник, сцената „благородник по рождение” на триото Автолик – Гламчо – Овчаря, в която сякаш чуваш брадвата на Лопахин в чеховата вишнева градина и алюзията за опразнената детска стая на принц Мамилий, чрез превръщането на „обладаните от радост или от скръб” герои на пиесата в кукли марионетки.

Финалът на представлението остави в мен точно това усещане – болезнената острота от отсъствието на детето. И въпроса – кога в своята постмодерна, постдраматична, постхамлетова постреалност съм си спомняла, че Небето ме гледа?

[1] Леонт (лъв) – цар на Атина, син на Орфей, жертвал трите си дъщери по искане на делфийския оракул, за да спаси града от глад.

[2] Хермиона – дъщеря на Хубавата Елена и Менелай, обещана първо на братовчед си Орест (син на Агамемнон) , а след това на сина на Ахил – Неоптолем, жени се за Орест. Има две версии за смъртта на Неоптолем – едната е, че бива убит от жреците в Делфи, като възмездие затова, че убива Приам в храма на Зевс, а другата, че в убийството му е замесен Орест.

[3] Автолик – син на бог Хермес и баща на Антиклея – майката на Одисей. Митичен разбойник, притежаващ дарбата да приема различни образи. Името му означава „олицетворение на вълк”.

[4] Мамилий – (от мамила – гръдно зърно или свързан с майката), фамилия в Рим, считани за наследници на сина на Одисей и Цирцея – Телегон.

[5] Флоризел – от Флора – италийска богиня на цветята, младостта и удоволствията.

[6] Поликсена – дъщеря на Приам и Хекуба от Троя. Бива принесена в жертва на гроба на Ахил  от Неоптолем, след като мъртвият Ахил се явява насън на своите войници.

[7] Антигона – дъщеря на Едип от кръвосмесителния му брак с майка му Йокаста, придружава Едип в доброволното му изгнание в Колон, а след смъртта му се завръща в Тива. Като наказание за това, че престъпва заповедта на  владетеля на Тива, Креон, и погребва брат си Полиник, участвал в битка срещу Тива и обявен за враг, Креон заповядва да бъде погребана жива.

[8] В тази връзка значенията им са съответно Пердита (загубена), Камило (камила) и Паулина (малка, производно на мъжкото име Пол/Павел).