Статии

„Първа любов” по Самюел Бекет. Превод – Мария Коева. Адаптация – Матю Дж. Ган и Нина Боянова. Режисура и костюми – Нина Боянова. Сценография и звук – Армандо Костантино. Участват: Леонид Йовчев, Павлин Димитров. Н2О Филм. Сезон 2009/2010. Премиера: декември 2009 г., Център за култура и дебат „Червената къща”.

Светлината на прожектора бавно очертава неясно сгърчено върху огромна пейка тяло и спира върху четири боси ходила. Постепенно, с размърдването му се провижда ръка, после втора, глава, още една, докато се види цялата фигура. Странното същество, което се събужда от сън и намества крайници, е двуглаво и четириного, а всъщност опростеният визуален аналог на раздвоения персонаж в представлението „Първа любов”. Във втренчения му в нас поглед се чете смесено чувство на удоволствие и изненада. В празната черна кутия на сцената е разположена асиметрична огромна пейка, която играе ролята на легло, на място за сън или почивка на сложното съставно на персонажа или двама души свързани като сиамски близнаци, които поставени в една и съща реалност, я преживяват и интерпретират от различни гледни точки.

Текстът на спектакъла „Първа любов” е базиран върху едноименен разказ на Самюъл Бекет, създаден през 1943 и публикуван за първи път през 1973 г. Любопитна е историята на този късно появил се Бекетов текст. Първото му представяне в сценичен вариант е през 2007 г. на театралния фестивал в Сидни, Австралия. Постановката е на гостуващия Дъблински театър „Gate”, който участва с три спектакъла по текстове на Бекет. В тяхната версия „Първа любов” е моноспектакъл, а в ролята на единствения персонаж се появява известният вече филмов актьор Ралф Файнс.

За първи път у нас „Първа любов” излиза през 2006 г. в колекцията на „Хексагон” като триезично издание на „Фама” в превод на български език от Мария Коева. Сценичният спектакъл на Нина Боянова е първата му реализация на българска сцена. Това е накратко предистория на един спектакъл, появил се през миналия сезон на сцената на „Червената къща”, предизвикал интереса на един театрален фестивал и тази година, включен в номинациите за наградата „Икар” 2010 г.

Режисьорската интерпретация на Нина Боянова търси по-различен подход към монологичния разказ на автора. Сценичната версия разпределя текста между двама равностойни персонажи – Обичащият и Мразещият. Както самата тя споделя:  „Идеята ми беше да разделя героя на двама съединени близнака, тъй като в оригинала на Бекет героят звучи противоречиво и е раздвоен в рамките на собственото си съзнание.” Адаптацията е на английският автор Матю Дж. Ган по идея и в съавторство с режисьорката.

Превръщането на монолога в диалог усилва действеността в прозата на Бекет и я трансформира в драматургичен текст на спектакъла. Заложената от автора вътрешна противоречивост на разказвача е изведена до крайност като успоредна реч на два отделни сценични образа. Адаптацията физически раздвоява текста, като го прекомпозира в два отделни монолога, които коментират отминалите събития и преживяното в обикновено разминаващи се интерпретации. Събитията се анализират и осмислят от две различни гледни точки, а зрителят умело е въвлечен в търсенето на „истината” със задна дата. Центърът на драматургичното и сценично дирене е ЛЮБОВТА. Какво представлява тя? Има ли я или не? Случила ли се е на двамата герои или не?

Абсурдистът Бекет, с присъщия му скептицизъм и безмилостна дисекция на човешкото съществуване в свят без смисъл, без бог и без надежда, добре познаваме от драматургията му. Спектакълът на Нина Боянова остава верен на неговия дух. Не се е загубила нито иронията, нито хапливият хумор на автора. Приземеното ясно реалистично говорене се преплита с поетични образи, обикновено в речта на Обичащия, но и това вече сме чували в други пиеси на Бекет. Неизбежно се натрапват аналогии с „В очакване на Годо”. Двойката на Обичащия и Мразещия напомня тази на Виктор и Естрагон като сценична конфигурация и с безкрайния диалог между двама души, но докато диалогичните игри на Виктор и Естрагон преминават в обговаряне и очакване на смисъла, то диалогично построените монолози на Обичащия и Мразещия обговарят присъствието и смисъла на любовта в припомнянето на живота си. В „Първа любов” Бекет за първи път си позволява да говори за това чувство открито. За театралната ни сцена откритието е на Нина Боянова, а неочакваното преживяване е за зрителите в залата.

Спектакълът е изграден в острата графична образност на черно-бялото кино. Визуалният лаконизъм в жестовете на Обичащия и Необичащия ги доближава до персонажите от нямото кино. Решението им в черни костюми и бели ризи, е едновременно максимално обобщаващо и типизиращо: просто човек – малък и безличен в безграничното черно пространство на вселената. Самотен, раздвоен, изплашен, въоръжил го с думите, Бекет го очовечава и му вдъхва живот. Обичащият и Мразещият – двете лица на това човешко същество в спектакъла „Първа любов” – разказват историята на своя живот от първите самостоятелни крачки извън бащиния дом до първата среща с любовта, преживяването й и разлюбването. Нейното име е Лулу или Люлю, по-късно ще я нарекат Ана, но до края ще остане неопределения и непонятен образ на жената.

Потокът от думи тече неравно, понякога спънат от заеквания, понякога от ненадейно възклицание. Мисълта търси думите, опитва се да определи усещанията, да вербализира картините на преживяното. Емоционалните потоци  на позитивното преживяване на Обичащия и патоса на отрицанието у Мразещия се сблъскват, спорят и понякога се преплитат, за да зазвучат в унисон в два или три кратки мига на съгласие.

Сюжетната нишка на спомена започва от смъртта на бащата, последвана от изгонването от дома – единственото място, свързано с усещането за себе си, за уют, за споделени чувства.  Изхвърлен на улицата, скитник без подслон, героят намира нов пристан – самотна пейка в парка. Но точно тази пейка се явява съдбовното място на срещата с жената, с любовта на живота му. Пейката и жената наслагват образите си един върху друг в съзнанието на героя. Очарованието й живее единствено в привечерните часове, когато тя е приютявала тялото му или го е дарявала с кратки мигове на безсъзнателност. На същата тази пейка свършва и спокойният живот, разрушава се измамната цялост на вътрешното му съществуване, започва мъчителната съпротива срещу инвазията на света в лицето на странната непозната. Драматургичният  сблъсък на Обичащия и Мразещия е проява на осъзнатите и неосъзнати желания, съпротивите, страховете им. Диалогът екстериоризира вътрешните процеси на търсене из лабиринтите на спомена – съхранени жестове, картини, думи и усещания, на смисъла на любовта в различните й проявления и загубата й, неизбежният край.

Обичащият, в изпълнението на Павлин Димитров, е мек, дистанциран от чувствата си, но любопитен да изследва света извън себе си. В неговия разказ звучи желание да разбиране, необходимост от докосване, поетична мечта. За него любовта е кулминация на „всичките устни, които ме бяха целували, сърцата, които ме бяха обичали (нали със сърцето се обича, или бъркам с нещо друго?) … духовете, които едва не ме бяха обсебили!”

Мразещият, въплътен от Леонид Йовчев, е циничен, саркастичен, непримирим. Слабостта и проявата на чувства го плаши и отвращава. Зад неговото отрицание и изблици на злъч, освен потиснатото любопитството към другия, прозира страх и невъзможност да се изтръгне от хватката на собственото си ограничение. Любовта за него е по-скоро сексуално желание, вроден инстинкт: „Тъй наречената любов е изгнание и от време на време по някоя честитка…”

Режисурата на Нина Боянова много умело изгражда драматургичната структура. Емоционалната партитура на спектакъла проследява перипетиите от зараждането на първите любовни трепети до кулминационния момент. В нейната интерпретация това е капитулация пред любовта и последвалата я раздяла. Боянова оставя на зрителя преценката дали раздялата е предизвикана от изхабяване на чувството или от страхливо бягство пред бащинството. Представата на Бекет за живота като кратък миг/вик от раждането до смъртта е перифразирана като миг от появата на любов до загубата й. Затвореният цикъл от тъмнина към светлина и отново в потъване в тъмнината изчерпва човешкия живот според Бекет. Според Нина Боянова този цикъл описва присъствието на любовта в живота на човека. Режисурата започва кръговрата на спектакъла с навлизането на светлината от прожектора и го завършва с пълната тъмнина, в която отеква плачът на новороденото.

Актьорите Леонид Йовчев и Павлин Димитров удвояват този кръг веднъж с полярните си емоционални позиции и втори път с двупластовото развитие на образите си – външен видим и скрит паралелен подпласт. На лаконичното физическо движение се противопоставя разгърнато вътрешно развитие. Разминаването между субективното преживяване и говоренето на персонажа, и обективният външен поглед върху него пораждат ирония и на места болезнен комизъм в спектакъла. Трогателни в сериозността на разказа си и смешни в безпомощността си да проумеят случилото се, отчужденият поетичен Димитров и емоционално отдаденият Йовчев завладяват зрителя, въвличайки го в ролята на арбитър или трета страна в полемиката за съществуването на любовта и в идентификациите на любовното чувство.

Съучастието на сценографията в изграждането на образа на спектакъла се допълва и от дискретната, но въздействаща звуковата картина. Автор и на двете е италианският сценограф Армандо Костантино. Звуците от ежедневието, мученето на животните, плачът на новороденото събуждат битови и телесни усещания. Разтърсващите романтични музикални акорди отпращат към божествени селения на душата. Тези неочаквани обрати още веднъж потвърждават двойствеността и противоречивостта в съществуването.

Светът в представлението „Първа любов” на Нина Боянова е място на човешко-плътското и на божествено-духовното, кръговрат на живота и смъртта.