Статии

Анна Топалджикова: (Познавам я от скоро и „от далеч”, радвам се на възможността да разбера повече за нея. Интересна ми е – възприемам я като деликатен човек, затворен, има си свой свят и не допуска лесно в него. Изглежда ми едновременно свободно носеща се встрани от навалицата на мейнстрийма, в свои води, но не е отнесена, има в нея любопитство. Интелигентен съсредоточен поглед, дори някаква инатливост прозира като предупреждение – да не би някому да хрумне да навлиза в личното пространство, да поставя някакви рамки…) Вашата реализация като сценограф е в голяма степен свързана с една театрална формация, с нейната естетика, режисьори и техните търсения. Какво е за Вас „Сфумато”? Какво бе началото?

Даниела Ляхова: В театър „Сфумато” попаднах донякъде случайно. Иван Добчев репетираше „Вуйчо Ваньо” и за сценографията на представлението беше пожелал  да работи със студенти от НХА. Слави Кокалов, който тогава беше асистент на нашия преподавател проф. Георги Иванов, предложи мен и Никола Тороманов. Така попаднахме в „Сфумато”. Открих, че нещата, за които става въпрос по време на репетициите: разговорите, идеите, темите, са неща, за които и аз съм мислила, и мен ме засягат и интересуват. Някак разбирах това, което казва Иван. В театралната работилница, разбрах какво точно означава да бъдеш сценограф, какъв е процесът, каква е технологията, какво е значението на отделните компоненти на спектакъла, какво е да работиш в група, подчинена на едно цяло и каква е твоята лична отговорност. Вкусът за театър, какво може и какво не бива. Страхът от бутафорията, платнените кулиси с претенция за тухли и „мраморни” парапети от стиропор, ярко одекорените пространства и костюми… Моята школа за театър… А и след това. Срещата с Грети, разговорите, работата, която харесвам, доверието и усещането за свобода, подкрепата.

Анна Топалджикова: Действително с течение на времето се потвърди трайността и творческата хармония на екипа Даниела Ляхова и Маргарита Младенова – важна среща на човешки природи, на усещания за театър, които много стойностно си партнират. През миналия сезон работихте заедно върху Шекспир – „Зимна приказка” получи наградата „Аскеер” за сценография.

 Даниела Ляхова: Много харесвам „Зимна приказка”. Пиесата предлага различни варианти за интерпретация и посоки. Най-вълнуващата за мен възможност е силното усещане за изтичащо време. В пиесата има като че ли три отделни, самостоятелни пиеси за любов и ревност, предизвикана смърт, прошка. Всяка една от тях започва и се развива, загърбвайки предишната, забравила за случилото се в нея. Амнезия. Времето изтрива. В пиесата има персонаж Време „над всичко и над всички”. Играта на времето… Сценографията на „Зимна приказка” е променлива структура, изградена от движещи се елементи. Те пренареждат, отварят и затварят пространства, ниши и коридори, които не обозначават конкретни места за отделните сцени, а следват графиката на процес, протичащ във времето. Пъзел, който сам се подрежда и разпада, губи частите си, после ги намира, не спира да се променя, непрекъснато се движи.            

 Анна Топалджикова: Имахте три срещи с текстове на Достоевски –„Альоша” с режисьор Маргарита Младенова, „Иван” с режисьор Иван Добчев в „Сфумато” и „Снегирьов” с режисьор Стоян Радев в Народния театър…

 Даниела Ляхова: Три различни опита. „Альоша” е може би най-радикалният, най-суровият от трите. Серия от неистови монолози изстъпления. Словесен маратон, следващ своя вътрешна несюжетна драматургия, разположен в празната сцена, без опит да се конкретизират места на случване, но с ясно указана посока – от долу на горе.

„Иван” като че ли по-ясно очертава ситуация. Иван Карамазов пътува във влака към Москва. През изкривената оптика на стъклата на прозорците първоначално се мяркат, а по късно започват да нахлуват образи и видения – демоните на Иван Карамазов.

„Снегирьов” – същата тема като в „Иван” – убийството на Бащата, само че през опит за „документален” разказ на историята на капитан Снегирьов и неговия син Илюша. Целта е да се проследи тази покъртителна история, следвайки точно текста на Достоевски, да се разкаже от „безпристрастна” гледна точка, отвън (за разлика от другите две представления, в които гледната точка е дълбоко вътрешна). Затова и сценографията, без да е натуралистична, въвежда в клаустрофобното пространство, обитавано от семейството на капитана.

Три съвършено различни опита, имащи значение на откровения, работени със сходни по сила страст и ентусиазъм, независимо от резултата.

Анна Топалджикова: Три срещи също и със Стриндберг – „Жюли, Жан и Кристин”, „Мъртвешки танц”, „Стриндберг в Дамаск”(авторска версия на Георги Тенев и Иван Добчев) …

 Даниела Ляхова: В „Жюли, Жан и Кристин” по автор действието се развива в кухня. Решихме в нашето представление, кухнята да е действаща, с реално работещи прибори. Котлони, на които можеш да се изгориш; мелачка за месо, в която можеш да си нараниш пръстите, ако не внимаваш; остри ножове, с които можеш да се порежеш; изпарения от врящите тенджери; каналите в пода, в които се отича кръвта от месото и помията. Сетивни усещания от фактурите на материалното, на предметния свят. Образ на ежедневния заобикалящ ни живот, мислен като агресивен, заплашителен спрямо нас.

В „Мъртвешки танц” действието се развива на остров, чиито обитатели наричат „малкият ад”. Решението на пространството и тук използва познати от ежедневието предмети, вече загубили своята фактура и сетивно въздействие, присъстващи по-скоро като знак. Всеки от тях образува свой остров, осветен от сноп светлина, върху който се развиват отделните сцени от представлението. Остров – легло, остров – маса, остров – бюро, остров – огледало и т.н. Ако ги свържем във верига, можем да проследим всекидневния маршрут през най-баналния обкръжаващ ни предметен свят.

Авторският спектакъл на Иван Добчев „Стриндберг в Дамаск” е изграден от три отделни, еднакво силно въздействащи, самостоятелни компонента – видеофилм, текст, театрално представление. Те съществуват паралелно. Тяхната среща се осъществява в пространството на представлението, което е пространство на съня. Игра между реално и въображаемо.          

Анна Топалджикова: Получихте наградите Икар и Аскеер за 2012 година за сценографията на „Рицар на светия дух” от Боян Папазов в Народния театър, с режисьор Маргарита Младенова и за „Завръщане във Витенберг” на ТР „Сфумато” от Георги Тенев и Иван Добчев, постановка на Иван Добчев. Театралната среда в тези спектакли има много силно внушение като ключ към  смисловия пласт на текста и на постановката, като сетивно внушение…

Даниела Ляхова: „Рицар на Светия Дух” представлява съдебен процес срещу убийците на Алеко Константинов, в който той е техен адвокат. Това е плод на въображението на Фильо Гологанов, приятел на писателя, в състояние на алкохолен делириум. Текстът на пиесата има характер на разследване на нелепата смърт на Алеко Константинов, убит по грешка, случайна жертва в заговор за убийство на негов приятел. Представлението разиграва това съдебно дело като фарс, като зловеща клоунада в рушаща се среда – дървена ограда, която се чупи като се облегнеш на нея, под от изгнили дъски, в който пропадаш. В основата на идеята за образа са спомените от немите, черно-бели филми, където в сцените със сбивания актьорите унищожаваха цели декори, трошаха талпи в главите си, падаха от високи етажи заедно с парапета. Всичко ставаше на пух и прах, а те само си изтупваха дрехите и се изправяха готови за нови приключения. Помня сцена, в която цяла фасада на къща пада върху Бен Търпин, а той остава невредим, попадайки в рамката на вратата.

В представлението „Завръщане във Витенберг”, действието се развива в затворническа килия, където според авторите на текста, Георги Тенев и Иван Добчев, Хамлет е устроил свое място и там пребивава далече от дворцовите зали и пиршества. „Дания е затвор” се казва в трагедията „Хамлет”… Слаба, процеждаща се през някакъв отвор високо горе светлина, вода изпълва пода на пространството и продължава да капе, лека мъгла (много ни се искаше да се стеле непрекъснато), горящи писма в началото на представлението и огън от факлите в края. Сетивна среда, която искахме да напомня на картина на холандски майстор.

Анна Топалджикова: Формира ли се у вас с течение на времето определен подход към процеса на работа? Какво обичайно ви провокира, насочва, организира търсенията, дава ключ към решението?

 Даниела Ляхова: От нещата, които казах дотук излиза като да съм имала в главата си предварително изградена ясно формулирана концепция. Такова нещо няма. Има само смътни усещания, неясни образи и предположения. Всеки път е различно. Ако трябва да се формулира някакъв подход, това което винаги се опитвам да направя е да открия какво представлява интерес лично за мен. Нещо ново и различно. Това ми трябва, за да имам какво да ме води и насочва в работата.

Анна Топалджикова: Кои са най-важните за Вас хора в театъра?

Даниела Ляхова: Най-важните за мен хора в театъра са хората, с които работя в момента – Маргарита Младенова, Иван Добчев, Явор Гърдев. Доколкото работата ми има не само концептуална, а и тежка материално-битова страна, свързана с материализиране на идеи, за мен са много важни хората, които поемат основната тежест по реализацията и с труда си защитават сценографската ми работа – инженери, конструктори, технолози, майстори, добри специалисти: Снежа и Маргарита, Симо и Венци, Здравко, Любо, Косьо, Рали, Илия, Ники, Васко….. Участието в процеса на всеки един от тях ми осигурява по-голяма увереност и в известна степен спокойствие.

Анна Топалджикова: Обичате да експериментирате в различни посоки – живопис, рисунки, гоблени, фотография, оформление на книги. Наскоро се възхищавах на корицата и цялостното оформление на книгата на Иван Теофилов „Вселената на яйцето”. С какво се занимавате в момента паралелно със сценографската професия?

.Даниела Ляхова: Продължавам да се интересувам от живопис, рисунки, фотография. Извън работата в театъра, в момента нямам много време, а и скоро не съм имала повод да се заема по целенасочено с нещо в тези посоки.

Анна Топалджикова: Какво четете, кого предпочитате да четете?

Даниела Ляхова: Скоро четох малка книжка, написана от Жорж Папазов, „Париж. Творчество и съдба на велики художници”, издадена 1938 г., в която проследява процесите в живописта от Дьолакроа до Хуан Миро. Вълнуващо за мен четиво, написано от художник за процесите в живописта, довели до радикална смяна в мисленето и отношението към изкуството, с искрена надежда и вяра в него, непознати за днешния ни скептицизъм… Иначе, харесвам книгите на Харуки Мураками.

Анна Топалджикова: Какво ви зарежда – промяна, движение, концентрация „на закрито”, хора, пътувания, природа, книги, музика, кино… ?

 Даниела Ляхова: Първо движение и природа, после съсредоточаване „на закрито” с книги и кино.

Даниела Ляхова завършва сценография в Националната художествена академия при проф. Георги Иванов. Тя е дългогодишен сценограф на ТР „Сфумато”, работи с режисьорите Маргарита Младенова, Иван Добчев, Явор Гърдев, Галин Стоев, Стоян Радев. Получава няколкократно награди “Икар” и” Аскеер”.