Статии

Ина Божидарова: Ще започна с последното събитие – участието ти на най-големия форум за куклен театър в света – конгреса и фестивала на УНИМА със спектакъла “Цар Шушумига” от Константин Илиев. Как се стигна до там?

Катя Петрова: Чрез селекция. На 21-я конгрес и фестивал на УНИМА в Китай участваха 101 спектакъла от 63 страни. Всеки конгрес се провежда на различно място по света. Разглеждат се предложенията и делегатите на конгреса решават къде да е следващият форум. На събитието в Ченгду, Китай, се обсъждаха кандидатурите на Русия и Испания, и се реши през 2016 г. 22-я конгрес на УНИМА да се проведе в Испания.

Ина Божидарова: Доколкото знам не е имало българско участие от близо 20 години на този форум.

Катя Петрова: Избирането ни за участие във фестивала на 21-я конгрес беше добра възможност да върнем позициите си в УНИМА. Още повече, че България е една от страните, които са сред учредителите на тази асоциация в Прага през 1922 г., в лицето на Елисавета Консулова – Вазова. Оказва се, че последното българско представяне на същия форум е отпреди 20 години с „Ние, врабчетата“ по Радичков, който аз създадох със студентите от НАТФИЗ, клас проф. Атанас Илков. През 1992 г. в Любляна, Словения, на 16-я Конгрес на УНИМА, показахме две различни интерпретации на един и същи текст. Получихме много покани и вече 20 години спектакълът пътува по цял свят. В момента представлението е в репертоара на Столичния куклен театър. Убедена съм, че ще продължи участието на наши спектакли и на следващите конгреси.

Ина Божидарова: Какво е усещането да си гост в селекцията на огромен фестивал, като този в Китай?

Катя Петрова: Чувствахме се специални и удовлетворени за това, че представяме България. Такова участие е запомнящо се, защото човек може да види много провокативни спектакли, събрани на едно място, да обмени опит, да свери часовника си, да се срещне и разговаря с колеги, да си изгради представа за състоянието на кукления театър в момента. Самото докосване до много култури зарежда човек и променя гледната му точка. Силно енергийно пространство… Място, на което може да видиш много разнообразни стилове, идеи, виртуозни изпълнения…

Ина Божидарова: Видя ли нещо ново, нещо изненадващо във фестивалната програма?

Катя Петрова: За съжаление не гледахме много представления поради липса на време, а и разстоянията в Ченгду са огромни (става дума за 15 милионен град!). Освен, че изиграхме няколко пъти „Цар Шушумига“, трябваше да репетираме спектаклите, представени на откриването и закриването на фестивала. Но от това, което видяхме най-силно впечатление ми направиха: представленията, базирани на документални материали и реални събития; иновативните (преди всичко експерименти с формата – например имаше спектакъл, създаден само със светлина); китайските спектакли, които използват модерни технологии и умело ги вплитат в представянето на иначе традиционните истории, които разказват. Гледах един спектакъл, който се развиваше на 5-6 плана, между които имаше кукли, 3D анимация… Беше пиршество за окото…

Ина Божидарова: Какво беше твоето самочувствие на  този огромен пищен форум? В крайна сметка „Цар Шушумига”  взе две награди, което е постижение.

Катя Петрова: Не знаехме как ще ни приеме публиката, вълнувахме се… Изиграхме два спектакъла в Нанчонг пред студенти и  възрастни  и един в Ченгду пред деца и възрастни. Публиката от две хиляди души в Нанчонг викаше и аплодираше като на стадион (колкото и нескромно да звучи). Зрителите реагираха на смисъла, на визията, на добро кукловодене. Китай има много стари традиции в това изкуство. Дадох си сметка още веднъж, че кукленият театър има универсален език, който е разбираем по цял свят. Имахме самочувствието на хора, които добре владеят този език и са разбрани от другите. Нашият спектакъл беше коренно различен от всички останали и може би затова беше приет много добре.

Ина Божидарова: С една дума върнахте самочувствието на българския куклен театър…

Катя Петрова: Получихме награди за отличен пластически спектакъл и за отличен куклен дизайн. Българският куклен театър има своето самочувствие, но трябва много работа, за да върне позициите си на една от авангардните школи в Европа и да ги разшири. Затова е необходимо по-активно да участваме на големи световни театрални форуми. А и държавата трябва да подпомага изявите в чужбина, а не да стои безразлична и дистанцирана и само да очаква резултати.

Ина Божидарова: Спектакълът „Цар Шушумига” беше ли творческо предизвикателство за теб? Най-малкото успя да убедиш драматичните актьори на Пазарджишкия театър, че кукленият театър е трудно, но благодатно изпитание.

Катя Петрова: Като творческо предизвикателство ме интересуваше как може да се интерпретира темата за диктаторите от всякакъв вид и то чрез езика на кукления театър. За мен „Цар Шушумига“ бе възможност да изследвам механизмите на тъмното царство чрез идеологическите и естетическите знаци на миналото. Пиесата даде възможност, през приказката и натрупаната театрална традиция, да се посмеем над житейското късогледство, глупостта, собствените си илюзии. Тя напомня да не оставаме безучастни към собствената си съдба, да не се поддаваме на механизмите, които ни карат да се чувстваме виновни. С други думи – да се борим за личната си свобода и когато я получим, да знаем какво да правим с нея. Защото свободата е дефицитна категория.

А колкото до актьорите – аз исках да ги сприятеля с изкуството на кукления театър. Част от тях бяха много запалени, но не познаваха кукления театър освен като зрители, други бяха участвали в куклени спектакли, а имаше и такива, които казваха „това е далече от мен”. Затова исках да ги заинтригувам, да ги сприятеля с куклите, да предизвикам творческото им любопитство. Аз съм убедена, че добрият актьор е и добър кукловод. В същото време се опитвах да открия с какво драматичният и кукленият актьор могат да се обогатят,  какви средства могат да подскажат един на друг. В този смисъл работата беше интересна и градивна.

Ина Божидарова: И трудна?

Катя Петрова: Да. Карах актьорите да импровизират и то в непозната за тях материя. Питах се дали трябва да го правя с драматичните актьори, но реших да рискувам. Защото според мен смисълът на импровизацията е, че от една страна можеш да откриеш неща, които те самите не знаят за своите възможности, за себе си.  Импровизацията ми позволява да открия невидимите възможности на актьора, неговата интуитивна същност. Така могат да се достигнат по-големи дълбочини в изграждането на образите. От друга страна, импровизацията дава възможност на зрителя, когато гледа спектакъла, да има усещането, че той се създава в момента на неговото случване – той е по-кислороден, по-жив и по-сочен. Затова аз държа на импровизацията като важен аспект от моята работа. И естествено дойде моментът, в който постигнахме онова чувство за близост, в което можехме да изговаряме заедно нещата, започнахме да дишаме заедно и станахме едно цяло.

Куклите в спектакъла са 50 на брой, уникални. С много ярко изобразително начало, със страхотното присъствие на Рин Ямамура като художник. В този спектакъл използвам различни изразни средства – текст, двуизмерна кукла, актьор и анимация. За мен беше важно те да не са механичен сбор, а да си взаимодействат по точно определен начин. Изграждането на това единство и органичната им връзка беше много важен и сложен процес.

Ина Божидарова: И се оказа, че рискът си струваше в този спектакъл?

Катя Петрова: Да. Но можеше да има и точно обратния резултат. Рискът винаги съществува…

Ина Божидарова: В последно време много по-осезаемо присъстваш на куклената ни сцена. Появата на твой спектакъл почти винаги е свързана с награди. Винаги имаш признанието на критиката и публиката. Това своеобразен творчески бум ли е или дълго отглеждано узряване?

Катя Петрова: Аз трудно бих определила това. А и не съм човекът, който ще дава оценки. Друг е въпросът, че мен ме нямаше повече от десет години. Аз работих в Германия, освен това не информирах какво се случва, което е част от моя дивашки характер. Но в едно съм сигурна – че имам огромно любопитство към работата си. Във всеки спектакъл процесите, подходът са различни и всеки път започвам да „откривам велосипеда” отново и отново. Не обичам да работя с готови формули. Опитвам се да разглеждам процесите от птичи поглед, да изхождам от цялото, а не да гледам нещата „на парче“, да изследвам причините, следствията, механизмите и тогава диагнозата е по-точна, по-обемна. За мен е важно дали това, което правя, идва от сърцето ми, дали съм пределно искрена, дали съм духовно свободна… Във всеки спектакъл се опитвам да открия своето дишане, своите изразни средства, своя език… След премиерата продължавам да работя, защото спектакълът е жив, той е раним, крехък, има нужда от внимание, любов и грижа. Но и има свой собствен живот и аз съм длъжна да се съобразявам с него.

Ина Божидарова: Освен на Световния конгрес и фестивал на УНИМА в Китай, неотдавна беше поканена да вземеш участие с доклад в „Образцовфест” в Москва? Какво е твоето мнение за кукления театър в момента? Има ли някакви  нови тенденции?

Катя Петрова: Процесите в съвременния куклен театър днес трябва да се разглеждат в контекста на промените, които се случват в света – падането на Берлинската стена, съвременният тероризъм, етно-промените, глобализацията, свободното придвижване. Изгражда се нов свят, нови взаимоотношения. Кукленият театър следва тези промени и се опитва да ги догони – някъде успешно, някъде – не. Изчезнаха едни табута, появиха се други.

В условията на икономическа криза, много от творците се опитват да оцелеят чрез създаването на комерсиални спектакли, за да привлекат максимален брой зрители. Фразата „и така може“ води до компромиси и понижаване художественото ниво на спектаклите…

На конгреса в Китай имаше обсъждания, в резултат на които бяха формулирани две перспективи за развитие на кукления театър днес, които си заслужава да отбележа. Едната е да се модернизира технологията и другата е да се запазят традициите, които започват да изчезват в резултат на глобализацията. Жак Трюдо, генерален секретар на УНИМА, сподели, че младото поколение, което е свикнало да сърфира в интернет, няма да се интересува от куклен театър, ако той не се трансформира. Така че предизвикателството към младите художници е да интегрират модерни технологии, като той отбеляза, че много от тях работят вече в тази посока. И това се вижда в част от спектаклите, които участваха на конгреса. Кукленият театър трябва да се развива чрез иновации, да отговаря на желанието на човек за нов смисъл и значение. Освен влиянието на модерните технологии, се отбеляза, че поддържането на традиционните форми е другото предизвикателство за кукловодите. За съжаление, в големите семейни театри, откъдето  тръгва професионалният куклен театър, родителите не желаят децата им да се занимават с куклено изкуство. Но е много важно да се съхрани тази традиция.

И в разговорите, и в обсъжданията на конгреса, това, което ми направи впечатление е, че има изместване на фокуса. Вихрушките в кукления театър сменят посоката си. Ако до скоро Европа беше водеща в кукления театър, сега интересът е насочен към азиатския и латиноамерикански театър. Както е в литературата.

Аз предполагам, че кукленият театър ще се развива в посока на взаимно проникване на култури, съчетаване на традиции. Смесването на теми от различни култури ще даде възможност за откриване на нови ценности. Но също така съзирам и голям потенциал в посока на чисто авангардното мислене и развитие, в посока на все още  неоткрити театрални пътища, за които съвремието ни провокира… Вече се появяват нови естетики, изразни средства, свързани с новото съдържание на реалността. Има много неочаквани възможности пред нас…

Ина Божидарова: Коя е твоята кукла и има ли такава?

Катя Петрова: Съвременният свят е изпълнен с цитати и повторения. Хората търсят познати символи и знаци, търсят опорни точки. Така се ориентират в хаоса на модерната цивилизация. Куклите съществуват в най-различни форми в обкръжаващия ни свят. В този смисъл те са култови предмети на съвремието. Реалистичните кукли изчерпват съдържанието си веднага. Още като ги види, зрителят не може да очаква нищо повече до края на спектакъла. Те са реплика на реалния живот. Когато създавам спектакъл, аз се старая да доведа нещата до условност. Предпочитам условни, графични кукли, защото те приличат на знаци, сигли, а в същото време са леки, въздушни и неуловими. Според мен тези кукли силно провокират въображението на зрителя.

Изобразителната страна на спектакъла е моя слабост и страст. От художниците, с които работя, искам не да илюстрират образа, а да го стилизират и да създадат знак от него. Ще дам един пример. Когато човек отиде в сумрачната гора, въображението му ражда чудовища, тролове и всякакви други необикновени същества. Неяснотата го провокира емоционално, той се страхува, изпитва радост, удоволствие… Подобна е целта ми, когато работя с условни кукли. Условната кукла изненадва, а трансформацията я преобразява. Зрителят участва активно в представлението, като неговата фантазия доизгражда образите и по този начин той е въвлечен много повече в случващото се на сцената. Още повече във всеки човек има един homo ludens…

Ина Божидарова: Животът ти в кукления театър е дълга история. Работила си и тук, и на чужда сцена. В какво са сравними и в какво не са нашия и чуждия театър?

Катя Петрова: Работила съм най-вече в Германия, повече от 10 години, където има дисциплина и коректни правила. Като че ли там по-лесно се стига до крайния резултат. Режисьорът мисли за спектакъла, а не за странични неуредици и това е ценното. Нашите актьори излизат от репетиции и хукват за TV-участия, сериали, записи. Работят на други места и някак си е трудно да обхванеш вниманието им така, че да са изцяло потопени в това, което правим. Вниманието им е разпределено на много места поради липса на средства. Затова и не винаги доминантата за тях е театърът.

Ина Божидарова: Времето ни е забързано и те бързат с него. Не искат да пропуснат нови възможности, нови роли…

Катя Петрова: В Германия актьорите също се занимават с доста неща, но там има много добра концентрация в работата. Има система и ред в театъра, а това създава спокойствие. Когато попаднах там трябваше да работя по точна партитура с актьорите, защото така бяха свикнали. Но в годините аз успях да променя гледната им точка, да ги „обърна от стола“, да ги заинтригувам с импровизацията.

У нас актьорите са различни. Те са спонтанни и хаотични, но пък са родени за импровизация. Тя е част от тяхната природа и това е най-хубавото…

Ина Божидарова: С какво театралните търсения днес се отличават от онова, което си правила в началото на кариерата си? С какво Радичковите „Врабчета” от Пазарджишкия ти период са по-различни от „Врабчетата” в Столичен куклен театър? Или какво те интересуваше тогава и сега в „История за чайка и банда котараци”, „Приказка за скитника Крал”?

Катя Петрова: В началото правех преди всичко авторски спектакли – „Игра с топки и ластици“, „Кино, кино“, “Клаустрофобия“, „В кулисите на душата“ и др.,  експериментирах много с формата. Опитвах се да намеря нова комуникативност в кукления театър, адекватна на забързания ритъм, изхождайки от клип-културата, от филмовия език, от джаза… По-късно започна да ме занимава възможността да разкажа една и съща история по различен начин, с различни решения. Спектакълът „Ние, врабчетата“ има няколко интерпретации по линия на многовариантното мислене. Куклите са едни и същи, използваме рисунките на Й. Радичков, художник на спектакъла е Кольо Карамфилов. Те са простички и много функционални, могат да се превръщат в какво ли не. Първоначално го поставих в Пазарджишкия куклен театър, след което проф. Атанас Илков ме покани да го направя със студентите му. За мен беше пълен абсурд да повторя същия спектакъл. Реших да търся ново решение, нова гледна точка, нов ключ към материала и за мен това беше истинско предизвикателство. Спектакълът пътува дълго време по света (актьорите го научиха на 6 езика) и когато се прибрахме в България, той кацна в Столичния куклен театър.

Първото ми решение беше, че птиците се отказват от природата си на летящи и слизат на земята, за да влязат в едно консуматорско общество, в което започват да трупат. Тогава меките кукли от дървен чатал и парче плат се втвърдяват и се затрупват от множество вещи, докато куклите изчезнат. В другия вариант със студентите от ВИТИЗ, птиците разказват своите мечти за луната, за далечни пътешествия, а когато някое врабче отиде в отвъдното, то се превръща в тенец и  продължава да разказва своите летящи сънища. Те попадат в една по-магическа, по-тайнствена и по-деликатна реалност.

В сегашния вариант (в Столичен куклен театър) врабчетата искат да влязат в света на „американската мечта”. Създават свой свят от илюзии – ластични карти, ластични кадилаци, пътуват до ластични пирамиди, искат да отидат в света на медиите, на шоуто и така да станат богати, прочути… Накрая вземат истинските си куфари и заминават за Америка да търсят щастието си. Винаги съм ползвала и други текстове на Радичков, не се ограничавах само с повестта „Ние, врабчетата“.

В последните години така се получи, че направих няколко адаптации по класически произведения. Но във всичките си спектакли съм предпочитала лаконичния начин на изразяване. Минимализмът ме привлича силно като философия, в живота и в изкуството, защото сме претрупани от информация, от натрапени образи, от телевизия, от вещи… Според мен тезата „по-малкото е повече“ е гениално прозрение.

Ина Божидарова: Последният ти спектакъл „Приказка за скитника Крал” е  своеобразно потвърждение на този твой интерес към минималистичната форма –  четирима актьори, една маса и малките кукли. Но сякаш целият им свят в разказите оживява от нищото.

Катя Петрова: В нашето прагматично време светът има болезнена нужда от добрина и благородство като контрапункт на агресията. Спектакълът е адаптация по текстове на Карел Чапек и представлява колаж от три истории, обединени от едни и същи герои. Във всяка от тях има пътуване, преследване и хепи енд. Показваме една различна гледна точка – тази на Скитника, по детски влюбен във всичко, свободен, любопитен, беззащитен, щедър от любов и търпение, бяла врана сред другите хора. Случи ли се да срещнете такъв човек, достатъчно е да ви погледне и на вас ви се струва, че ви е казал нещо хубаво… От една маса и елементите, от които е направена, посредством всевъзможни трансформации, създаваме  целия спектакъл – използваме определени качества на предмета, сменяме контекста и всичко се променя…

Ина Божидарова: Ти работиш в кукления театър и за деца, и възрастни. В какво са различни те за теб и имаш ли предпочитания?

Катя Петрова: Аз не се ограничавам в своите търсения. Не бих правила целенасочено спектакъл за възрастни или спектакъл за деца. Правя това, от което имам вътрешна потребност. Всяко представление е начин да споделя какво ме занимава, свой проблем или какво ми харесва или не. Всъщност правя това, което ми се прави. Зависи от това какъв материал ще ме провокира, дали ще ме заинтригува проблема, темата …

Мога да кажа, че детската публика е по-трудна от възрастната  и то защото децата веднага улавят лъжата, фалша… Ако това се случи, веднага ги губиш като зрители, просто изчезваш за тях. А и те като интернет поколение имат други изисквания, но въпреки това,  образният свят на куклите силно ги привлича. Въпросът е да открием какви са техните потребности. Ето това ме занимава – от какво се интересува днешното дете? Защото кукленият театър е залят от представления-  „конфекции“, от шаблонни образи. В много от тях главите на децата се тъпчат с банални истории. Колко хубаво е казал Екзюпери: „Възрастните никога не разбират точно нещата… а ние (децата) се уморяваме да обясняваме, да обясняваме, да обясняваме…”

За мен беше предизвикателство създаването на „История за чайка и банда котараци” по Л. Сепулведа. Заинтригува ме проблемът за петролните разливи и щетите, които те нанасят в световния океан. Една чайка попада в петролен разлив и моли един котарак да измъти нейното яйце, да отгледа птичето, което ще се роди и да го научи да лети. В спектакъла бях решила да използвам и документални кадри на разливи. Свързах се със световната организация WWF (World Wildlife Fund) и те ми предоставиха тези кадри, но аз непрекъснато си задавах въпроса – трябва ли да показваме на децата тези проблеми или да ги оставим един по-защитен свят, с по-хубави представи за него? И  не трябва ли да ги изправим пред това, което ги очаква реално, за да ги подготвим за проблемите и тяхната бъдеща отговорност? В крайна сметка, реших, че деликатно мога да им представя истината в този спектакъл. Още повече, че в адаптацията екологичната тема я пречупихме през един понятен за децата сюжет.

Вълнувах се как ще приемат историята, каква ще бъде тяхната реакция, какви въпроси ще задават… Адресирахме спектакъла за деца и родители. Децата реагираха спонтанно. Те бяха съпричастни с историята. Съвсем естествено приеха абсурдния факт, че банда котараци отглежда малка чайка и я научава да лети. В същото време те задаваха много въпроси на родителите си – по време и след спектакъла, и това потвърди идеята ми, че има смисъл от подобни представления… Работихме с художничката проф. Мая Петрова. Дълго умувахме какви да бъдат куклите и тъй като контекстът беше индустриален пейзаж, решихме да използваме въздуховодни тръби. В спектакъла включихме и автора на музиката Стоян Роянов Я-Я, който не само участваше като герой в спектакъла, а и свиреше на живо.  Музиката още повече ангажира децата към историята, случваща се на сцената.

Ина Божидарова: Граничните форми, спектаклите на границата между отделните изкуства все повече навлизат в световния театър. Струва ми се, че твоята режисура не е чужда на това явление?

Катя Петрова: Зависи от спектакъла. Например, не мога формално да вкарам видео прожекция…

Ина Божидарова: Но използваш видео… току-що говорихме за „Историята за чайка и банда котараци”…

Катя Петрова: Документалните кадри са необходими заради фабулата на спектакъла… Ти си права. Театърът на разнородните изразни средства не ми е чужд. Той дава възможност да се открият интересни взаимодействия между различните изкуства, което ги обогатява. Алтернативният куклен театър, а и не само кукленият, свободно свързва всички съществуващи и появилите се във времето изразни средства, комбинирайки ги в нова синтетична сплав. Разбира се, важно е тяхното взаимно проникване и сътрудничество, както и онова, което внасят в семантиката на творбата да е убедително.

Всеки творец се оглежда около себе си… Аз лично силно се провокирам от джаза. За мен той е свързан със създаване на ритъм и импровизационен дух, винаги ме зарежда. Гледам много албуми с изобразително изкуство, с дизайн, наблюдавам хората на улицата и в тази амалгама от усещания в мен изкристализират образи, които пресъздавам после.

Ина Божидарова: Актьорът в кукления театър – какво означава този израз за теб? Как си поделят или споделят сцената, актьорът и куклата?

Катя Петрова: В кукления театър това е аналог на въпроса за яйцето и кокошката – постоянно се обсъжда… трябва ли актьорът да е скрит или да участва в жив план?  Отново зависи от конкретния спектакъл. Куклата има неограничени възможности – няма земно притегляне, тя е философски предмет, но в същото време на мен ми е необходимо живото актьорско присъствие, защото изпълнителят може да коментира поведението на куклата, може да диалогизира с нея, може да се отделя и да се отчуждава от нея. Всичко това обогатява смисъла и взаимоотношенията и на актьора, и на зрителя. И най-вече зрителят е ангажиран в този диалог, въображението му е завладяно от образа и в същото време му се поставят задачи за решаване.

Ина Божидарова: Любопитството и апетитът ти за театър са големи. Но твоите интереси не се изчерпват само с кукления театър. Вече имаш два или три анимационни филма. Разкажи малко за работата си в киното.

Катя Петрова: Киното ми дава много други неща, но го приемам като естествено продължение на работата в театъра. Човек винаги иска да разширява пространствата си, нали така? Киното фиксира момента. В киното може да направиш близък план, портрет, детайл. В киното можеш с ножица да отрежеш парченца от времето. Режисьорът може да манипулира с каква скорост да се движи времето (чрез монтажа). Всичко това е много провокативно за мен и ме зарежда.

„Fantasy concerto”, например, е филм за твореца, за свободата на твореца. Филмът е създаден с една кукла и един актьор (Ицко Финци), който далдисва в дълбокото и не може да се измъкне. Дали ще се удави или ще изплува? Като в  творчеството. Ти всеки път си на ръба, влизайки в дълбокото, ти всеки път рискуваш. Но мисля, че точно в търсенето, в риска ти си жив. Филмът има награда за най-добра анимация на фестивала в Солун за независимо кино, награда за режисура в Colombus international film festival, участва в  кинофестивала в Монреал в програмата Cinema of Tomorrow – Future Trends, и много други.

В документалния филм за Столичния куклен театър – „Приказка без край“, открих много забравени факти. Срещнах се с много от творците, които са работили за кукления театър. Театърът има много трогателна история с висока стойност, с много перипетии и моменти на възход …

Ина Божидарова: Юлия Огнянова ли е твоята учителка за театър? Тя създаде много различни като почерк режисьори. Много от тях се насочиха и към драматичния театър.

Катя Петрова: Юлия Огнянова е много скъп човек за мен. От всеки от нас тя се опитва да отключи индивидуалността и уникалността. Много интересни разговори  имаме с нея. Юлия улавя невралгичните проблеми на обществото и времето. Тя е своеобразен рентген, диагностик е във всяка оценка. Изненадва с голямата си интелектуална мощ и с необичайната си гледна точка към явленията, винаги провокативна. Тя ни преподава не само театър, но и уроци за живота. Едно от най-важните неща, които научих от нея е, че човек трябва да е почтен към театъра, към хората, с които работи и към себе си.

Ина Божидарова: Какво е новото ти изкушение? Какви проекти ти предстоят? Какво искаш да правиш?

Катя Петрова: Заради редица обстоятелства животът ми се обърна с главата надолу и престанах да правя дългосрочни планове. В близко време ми предстои да реализирам една стара идея, свързана с препрочитане на Пепеляшка. Пепеляшка, ала през античен театър, през Шекспир, през Брехт, през абсурдния театър. Една тема, която много отдавна ме занимава. Даже започнахме да работим, след което спряхме, но имам потребност да се върна отново към нея. Тя непрекъснато се връща в съзнанието ми, човърка ме и мисля, че формата изкристализира в мен, надявам се да се получи интересен спектакъл. Другият ми проект е по текстове на руския символист Николай Евреинов, представление, което ще правя в Русия с Рин Ямамура.