Статии

Румяна Николова: Като начало на нашия разговор ще ви помоля да се представите.

Живко Желязков: Завършил съм НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”, специалност „Актьорско майсторство” и след това „Режисура за танцов театър”. Още в трети курс словото ми стана в някаква степен безинтересно и реших да навляза по-сериозно в движението като цяло. Направих специализация в рамките на магистърска програма в университета Victorian College of the Arts, Мелбърн, Австралия. Харесвам индивидуалния подход във всяка една област и той определя начина, по-който подреждам живота си. Не съм привърженик на моделите.

Атанас Маев: Аз съм икономист по образование. Работим с Живко вече 10 години. Заедно създадохме Derida Dance Center. В самото начало имах само желанието да се занимавам с изкуство, но нямах никакъв опит. В работата си в танцовия център използвам традиционни модели от икономиката. Поставихме началото на нашата танцова компания през 2002 г., а танцовият център дойде като необходимост и средство да постигнем целите си.

Румяна Николова: Доколкото разбирам танцовият център е вашият бизнес ориентиран проект, а танцовата компания – вашият арт проект?

Живко Желязков: И двете са арт начинания. Танцовият център кани артисти и хореографи, които работят в различни естетики (тъй като съвременният танц има множество посоки), докато компанията е нещо, което е по-лично, тоест там ние имаме смелостта да казваме какво харесваме и да поддържаме определена естетическа политика.  Derida Dance Center, освен че е в помощ за развитие на нашата дейност има и една по-обществена мисия. Тя се състои в това да създаваме условия за развитие и популяризиране на съвременния танц и на съвременната култура като цяло. Може да се каже, че Derida Dance Center е по-насочен към обществото. Една от основните ни мисии, с която създадохме центъра, е да популяризираме съвременния танц и да привлечем хора, които да се превърнат в негови постоянни зрители. Центърът има бизнес ориентирана структура. Ние мислим, че съвременния танц има незаслужено малко публика, така че това е важна мисия и ние сме отговорни към нея.

Атанас Маев: В момента, в който решихме да създадем танцова компания си зададохме множество въпроси – къде да я правим, как и с кого. В един момент от биографията на компанията ние имахме тези условия благодарение на това, че бяхме поканени да участваме в проект в Испания, по който менажирахме частен театър със зали за репетиции, репертоар и т.н. Връщайки се през 2008 г. в България, продължихме и бяхме придружени от една част от екипа ни от Испания, но се сблъскахме с много проблеми (на разположение имахме няколко часа на ден за репетиции в залите, а и помещенията бяха в много лошо състояние и т.н.). Това контрастираше много ярко с предишния ни проект и бяхме убедени, че това не е начинът, по който трябва да се работи. Година по-късно развихме проекта за танцовия център и направихме първата крачка, базирана на предварително подготвен бизнес план. В началото разчитахме само на себе си и на средствата, които идваха от класовете. В последствие дойде подкрепата от Фондация „Америка за България”, която беше решаваща в много труден момент.

Живко Желязков: При един от първите ни разговори с Фондация „Америка за България” те отбелязаха нашето позитивно мислене и стремежа да реализираме идеите си. Мисля, че в днешно време губим способността си да вярваме в кауза. Ежедневието и проблемите ни подтискат. Мисля, че подкрепата от Фондация „Америка за България” дойде в момента, когато мотивацията ни беше най-силна. Тази подкрепа ни помогна да задържим ентусиазма и оптимизма си. Когато човек много иска да постигне нещо и се е подготвил да посрещне всички трудности, се намират съмишленици. За съжаление в България те не са много.

Румяна Николова: Вашият проект е много впечатляващ с успешното съчетаване между бизнес и арт идея. Битува мнение, че това са трудно съвместими неща. Налагат ли се творчески компромиси в името на бизнес проекта?

Живко Желязков: Аз като хореограф и артист се чувствам свободен да правя това, което усещам и искам само когато намирам формулата, в която да бъда и финансово независим. Може веднъж в годината да направя нов проект, но да е така както аз го мисля. Разбира се, че трябва да се търси баланс. Финансовата страна е важна, защото живеем в материален свят. Артистът трябва да има самочувствие, за да създава качествено изкуство.

Атанас Маев: Бих казал, че малките трудности са тези, които носят големите успехи! Когато всички говореха как бюджетът в културата е силно намален, ние подготвяхме проект, в който основните ни средства не идваха от там. Тоест бяхме абсолютно независими. И сякаш изпреварихме кризата. И до този момент нищо не е за сметка на естетиката, а в нейна полза. Нашият танцов център функционира на базата на добре разработен тайм мениджмънт. Комерсиалните ни дейности заемат четири часа, а осем часа са посветени на дейности свързани с творчески резиденции и продукции. Всяка от дейностите има отделен маркетинг и допринася за крайния финансов резултат, с който покриваме разходите си. За резиденциите и продукциите всяка подкрепа е добре дошла. Ние не се отказваме от финансирането по проекти. Художественото качество на нашите спектакли е най-важното нещо в нашия план.

Живко Желязков: Ако разсъждаваме в тази посока, трябва да кажем, че изкуството отговаря на потребностите на хората. Съвременното изкуство, като че ли съществува изолирано и нереално. Не харесваме масата, не харесваме града, в който живеем… Това не ни помага. Трябва се вслушваме в необходимостите, да създаваме продукти, които работят в тази посока. Сред вечерните ни обучителни курсове има чисто комерсиални, в чиято естетика аз не бих работил. Но удоволствието е огромно, когато видиш как хората влизат в залата уморени от работния ден и как греят след урока. Това е невероятно удовлетворяващо.

Атанас Маев: Има статистика, която показва че чрез изкуството се засилва коефициента на щастие. Ние се стараем да правим същото, защото хората, които идват да споделят свободното си време с нас са позитивно настроени и очакват да получат онова, което им е липсвало през деня. Ние ставаме по един или друг начин близки, защото с нас те споделят щастливата част от деня. Можем и трябва да се опитваме да превръщаме тези хора в постоянна публика на съвременното танцово изкуство. На последния ни спектакъл 40 % от посетителите бяха хора, които ни посещават в танцовия център. За някои беше първа среща със съвременно изпълнителско изкуство.

Искам да се върна малко назад в разговора ни за неуспешните модели и защо артистите се плашат да предприемат нещо. Защото не търсят партньори в други професионални или социални общности. Според мен част от успеха е да намериш правилния партньор. Не е нужно винаги да си партнираме с хора от нашата гилдия. Ние с Живко започнахме в момент, в който той не разбираше от икономика и беше готов да изхарчи всички пари, които има за определен проект, а аз бях само добра публика. Това е една от формулите, които бих препоръчал – да намерят най-правилния си партньор.

Румяна Николова: Живко спомена преди малко думата кауза, която е доста компрометирана в медийното пространство, но сама по себе си е много позитивна. Във вашето говорене дотук разпознах много каузи. Имате ли такива или това беше случайно изпусната дума?

Живко Желязков: Аз постоянно имам каузи. Понякога дори са в повече.  Те са важни за мен, защото правят ежедневието по-организирано, по-интересно, по-динамично. Мога да изброя няколко каузи. В самото начало каузата ни беше да създадем това място, в което да се чувстваме добре и да имаме възможност да репетираме и обучаваме през целия ден. Сега целите, които си поставяме са свързани с това да създаваме доверие на международно ниво,  да сме достойни партньори в международни проекти, да не изпускаме важни срещи в Европа, където се формират новите течения в съвременното изкуство, новите политики. Така че каузите се формират една след друга.

Атанас Маев: Дейностите са средството, чрез което ние се опитваме да защитаваме каузите. Постоянно правим анализ в края на всеки ден, месец, година по какъв начин се развиваме, какво сме направили, кое е довело до качествен резултат, кое не. Така решихме да променим локацията си, защото ни трябваха още по-добри и по-подходящи пространства, за да защитаваме по-добре нашата кауза.

Румяна Николова: Вие сте много активни във всички дискусии и обсъждания, които касаят политиката в сферата на сценичните изкуства. Припознали ли сте някаква по-мащабна кауза, която е актуална за изпълнителските изкуства или за съвременния танц. Как от позицията на вашия успешен проект оценявате ситуацията, в която работите?

Живко Желязков: Ние гледаме в дългосрочна перспектива как да се променят нещата. Може да се възползваме от моменти с краткосрочен дивидент, но те не представляват интерес за нас, колкото и на пръв поглед да изглеждат примамливи. Именно заради това се интересуваме активно от културната политика, която се формира от Министерство на културата и от общините. Опитваме се да отделяме време и да сме отговорни към това, защото единствено държавната политика може да стабилизира сектора и в дългосрочен план да определи неговото развитие. Мисля че във формирането на културната политика трябва да участва и независимия сектор. Не е редно само да критикуваме Министерство на културата или Столична община затова, че не отпускат повече средства или че наш проект не е подкрепен. Това, което ни интересува е системата, която се разработва, каква е нормативната уредба, така че да се улесни финансирането по проекти и стимулирането на продукционна дейност в целия сектор. И ние трябва да се стараем да информираме държавата и общината какви са нуждите на съвременното изпълнителско изкуство.

Атанас Маев: Необходимо е да има диалог, който според мен в момента не съществува. Ние трябва да изискваме като граждани. Преди бяхме малко, сега сме част от по-голяма колегиална общност. Ние можем и трябва да се опитаме да отгледаме поколение, което има потребност от съвременно изкуство.

Живко Желязков: И още нещо да допълня. Ние се включваме в международни проекти, но българската държава не дотира организации, които са спечелили средства от европейски фондове. Няма фондове, чрез които да се съфинансират проекти, доказали се като успешни в конкурс за европейски средства.

Атанас Маев: Тук не става въпрос за бедност, а за икономически модел. Всеки иска да получи два лева на цената на един. Защото, ако направим калкулация колко ни струва членството и възможността да получаваме европейски пари, ще видим че не са много усвоените средства. Този модел не работи и причината не е бедността, а некомпетентност и ленивост. В последния ни проект ние предадохме лидерската си позиция, въпреки че бяхме развили цялата идея, именно защото България няма кофинансиране и това не е надеждно, когато кандидатстваш в програмите на Европейската комисия.

Румяна Николова: Споменахте няколко пъти участието ви в международни проекти. Спектакълът ASA е реализиран като такъв. Какъв опит и знание ви даде работата по него? Лесно ли се реализират и поддържат подобни арт проекти, устойчиви ли са те?

Атанас Маев: ASA е част от проекта „Circle: connecting dance practices in Europe“. Ние поехме позицията на асоцииран партньор и изпълнителен продуцент в момент, в който проектът изпитваше изключителна трудност, поради колапса на двама от партньорите. Тоест беше момент, в който трябваше да докажем че имаме сили, енергия и мотивация да го напривим. Благодарение на доброто партньорство със списание “Едно”, които бяха лидер на проекта и ни подкрепяха в рекламата, маркетинга и разпространението, ние успяхме да го реализираме  по перфектен начин. Можем вече да говорим за неговата устойчивост, заради начина, по който спектакълът ASA се продава на международния пазар.

Живко Желязков: От гледна точка на устойчивост и разпространение, аз бих отбелязал два основни проблема. Първият е липсата на достатъчно продукции, които да популяризират българския танц извън страната. Когато представихме ASA на международни партньори, те се изненадаха, че има българска продукция, която ангажира артисти от различни страни и е финансирана с такъв бюджет. Въпреки че съвременният танц се развива от години в България, темповете са бавни, няма финансиране за разпространението му и това го лишава от възможността да се представя на международно ниво.

Вторият проблем е свързан с разпространението на спектакъла. Около него има много разходи, тъй като участват танцьори от различни държави. Едно представление ни коства много финансово и логистично. Но от друга страна проектът имаше своите положителни резултати като създаване на контакти, последващи международни проекти, които в момента планираме; един от танцьорите вече година и половина работи в нашата компания. Така че, има много позитиви от този проект, но не можем да използваме целия му потенциал най-вече пред местната публика.

Атанас Маев: Като осъзнахме този проблем, започнахме да мислим за решението му. И така стигнахме до идеята да работим с един от танцьорите от Южна Корея Юнгин Лий за по-дълъг период. Така я поканихме да стане постоянен резидент в София. И тук срещнахме множество проблеми, свързани с това, че артисти от трети държави са „скъпо удоволствие” за всяка компания. Като икономически субект бяхме изправени пред редица трудности, свързани с трудови инспекции, такси за визи, за разрешително за работа и т.н. В крайна сметка се преборихме, не се отказахме, когато разбрахме колко ще ни струва.

Живко Желязков: Съвременното изкуство предполага мобилност на артисти, а ние нямаме процедура, която да улесни гостуването на чужди творци у нас. Този проблем с времето ще се задълбочава, тъй като сме убедени че средата ще се подобри и ще станем по-привлекателни за международни творчески срещи.

Румяна Николова: Вие се занимавате много с обучение. В работата ви с професионалисти кое е по-важно: тренингът или готовият спектакъл?

Живко Желязков: И обучението, и тренингът, и поддържането на качеството на готовия спектакъл са изключително важни. Именно заради това в момента, въпреки че влизаме в продукционен период на два спектакъла, аз не съм спрял обучителната и тренинг програми. Всичко е взаимосвързано. За да разчитаме в следващи проекти на български танцьори, ние трябва да ги подготвим. Същевременно трябва да мислим и за възпитаването на публики за нашето изкуство.

Румяна Николова: Мислиш ли, че професионалният изпълнител в съвременното танцово изкуство има ясно съзнание и култура да поддържа така необходимия, както каза, психофизически перманентен тренинг?

Живко Желязков: Много е важна срещата в ранна възраст с образованието в България. Определящо е още тогава да се възпита любов към танца и удоволствие от престоя в залата. В противен случай се създава едно негативно усещане, с което изпълнителят иска да приключи, завършвайки образованието си. От друга страна, професионалните танцьори в България, след като получат образование са принудени да започнат и друга работа. Колко професионален може да бъде един танцьор, който влиза един път в месеца в залата. За мен е важно, когато избирам танцьори да видя работещи тела, тоест бързо да могат да развиват идея и да се ориентират в ситуация. Веднага е ясно, когато тялото работи и сетивността му е развита. Това изисква много усилия и време, но е задължително. Няма значение от естетиката, това е необходимост за всеки танцьор.

Румяна Николова: В проектите ви кое е по-интересно: да създадеш устойчива трупа от съмишленици или всеки път да се срещаш с нови хора, с нови енергии и идеи? Кое носи по-голяма провокация?

Живко Желязков: Не мисля, че мога да ги отделя. Ще дам пример с последните месеци. Бях в Корея, давах уъркшоп за студенти, срещнах нови хора от Унгария за следващата ни продукция; след това се върнах и продължихме с тренинга в рамките на нашата програма Dance PORT Derida. Три различни последователни дейности, които ми доставиха огромно удоволствие, защото срещнах много нови хора, професионалисти и в същото време след като отсъствах два месеца от тренинг програмата ми беше много интересно да се срещна с хората в нея. Но, като цяло, динамиката е най-важна за мен.

Румяна Николова: Десет години от началото на компанията и три години след стартирането на танцовия център, така ли си представяхте себе си и проекта ви в началото?

Атанас Маев: Когато стартирахме през 2002 г., аз си представях, че нещата ще се развият много по-скоротечно и ще успеем мигновенно. Процесът отне десет години. Те минаха бързо, защото бяха изпълнени с много хубави моменти и с много трудности. За танцовия център си представях, че резултатът ще дойде по-късно, защото в момента, в който стартирахме изпитвахме много големи трудности.

Живко Желязков: Въпреки, че съм си представял какво искам след две или три години, сега като ми задаваш този въпрос се запитах дали съм щастлив от това, което сме направили през тези години. И отговорът е абсолютно “Да”! И не съжалявам за всички трудности. Мен лично са ме предизвикали да бъда по-смел и решителен.